Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Д. Т. Г., с адрес в [населено място], и Й. Т. Г., с адрес в [населено място], представлявани от адв. А. Я., против решение № 1672 от 4 юли 2019 г., постановено по в. гр. д. № 3370/2018 г. по описа на апелативния съд в гр.София в частта, с която се потвърждава решение № 1802 от 22 март 2018 г., постановено по гр. д. № 162/2016 г. по описа на Софийския градски съд в частта му, с която Д. и Й. Г. са осъдени да заплатят солидарно на „Банка ДСК“ ЕАД следните суми: 172607, 10 лева главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 28.04.2006 г. и допълнителни споразумения към него от 18.03.2010 г. и 02.07.2014 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба, 10125, 35 лева възнаградителна лихва за периода 09.12.2013 г.-15.10.2014 г., 107, 11 лева неустойка за забава на основание чл. 20.1. от общите условия към договора, за периода 18.01.2014 г.-15.10.2014 г., и 2564, 29 лева заемни такси.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушаване на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводството. Оспорва се изводът на съда, че клаузата в договора за кредит, в която е предвидено, че челият дълг става предсрочно изискуем, без в клаузата да е конкретизиран размерът на непогасената част от главницата и/или лихвата, не е нищожна – неправилно е заключението, че клаузата на т. 20.2. от общите условия към договора за кредит не е неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА НА ПОТРЕБИТЕЛИТЕ), тъй като дава възможност на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем при забава на плащанията на каквато и да е било, макар и незначителна с оглед на интереса на кредитора част от дължимите главница и/или лихвата; уговорката е във вреда на потребителя, защото води до несъответствие на клаузата с общото изискване за добросъвестност, предвид двустранния възмезден характер на договора, както и до значително неравновесие между правата и задълженията на страните. Поддържа се, че т. 18 от ТР № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, не е приложима в процесния случай, и така длъжниците не са уведомени за настъпилата предсрочна изискуемост с връчване на препис от исковата молба – предсрочната изискуемост е институт на материалното право и даденото принципно разрешение в решаващите мотиви на т. 18 на соченото ТР намира приложение при договорена „автоматична предсрочна изискуемост“ по договор за банков кредит, независимо дали кредиторът осъществява защита на правата си по реда на заповедното производство, което при възражение се съпътства с установителен иск по реда на чл. 422 ГПК, или защитата е чрез предявяване на осъдителен иск срещу длъжника по договор за кредит, поради което предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост съгласно сочените задължителни разяснения на ВКС са валидни и извън хипотезата на предявен иск по чл. 422 ГПК. Посочено е, че дори и да се приеме, че длъжниците са уведомени за предсрочната изискуемост с връчването на препис от исковата молба, правните последици от връчването на исковата молба настъпват само ако са налице уговорените в договора за кредит условия за настъпване на предсрочната изискуемост; тъй като в процесния случай клаузата на т. 20.2. от общите условия е неравноправна по смисъла на ЗЗП и не поражда правни последици, следователно обявяването на кредита за предсрочно изискуем с връчване на преписи от исковата молба също не може да произведе действие, поради което не може да се приеме, че с връчване на препис от исковата молба е настъпила предсрочната изискуемост на кредита. Твърди се и че въззивният съд не е дал възможност на страните да представят доказателства за твърдените от тях факти и обстоятелства – касаторите изрично са оспорили неплащането на определен брой вноски по кредита, и е било необходимо да се направи преизчисляване на изискуемата част от кредита, като направените плащания бъдат отнесени коректно като погасявания на признатите вземания на банката; ако се приеме, че доказателствената тежест за установяване на този факт е на касаторите, които изрично са оспорили да е настъпило просрочие по кредита, то съдът е следвало да им укаже необходимостта от ангажиране на доказателства в тази насока. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Ответникът „Банка ДСК“ ЕАД, със седалище и адрес на управление в гр.София, представляван от изпълнителните директори В. С. и Д. М., чрез юрисконсулт Г. П., в отговор на касационната жалба изтъква доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, а по същество оспорва жалбата като неоснователна.

Въззивният съд взема предвид следните установени по делото обстоятелства: сключен договор за кредит от 200000 лева за покупка на недвижим имот от 28.04.2006 г. от Й. и Т. Г., със срок за издължаване 300 месеца и обезпечаване на задължението с ипотека върху недвижими имоти, собственост на кредитополучателите; според т. 19.1. от договора, при забава на плащането на месечната вноска за главница и/или лихва, от седмия ден след падежната дата, остатъкът от кредита се олихвява с договорената лихва по т. 7.1., увеличена с наказателна надбавка от 3 процентни пункта; според т. 19.2. от договора, при допусната забава в плащанията на главницата и/или лихвата над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем; според представените Общи условия за предоставяне на ипотечни кредити от м. 09.2007 г., при допусната забава в плащанията на главницата и/или лихвата над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие; според чл. 25.3., кредиторът има право да променя базовия лихвен процент при осъществяване на посочените в клаузата условия, за което уведомява кредитополучателя по подходящ начин; в случаите на промяна в базовия лихвен процент, кредиторът определя нов размер на месечната вноска и предоставя на кредитополучателя актуализиран погасителен план; на 18.03.2010 г. е сключено допълнително споразумение към договора за кредит, според което остатъкът по дълга е 193021, 03 лева, в т. ч. главница 188188, 57 лева, редовна лихва 4829, 64 лева, наказателни такси 1, 47 лева; от страна на кредитополучателите е внесена сумата 862 лева; допълнителното споразумение се сключва по отношение на остатъка от дълга в размер на 193021 лева, и в уговорения с него гратисен период от 9 месеца, без да се променя крайният срок за издължаване, от страна на кредитополучателите е заплатена лихва от 827, 58 лева; на 02.07.2013 г. е сключено допълнително споразумение към договора, с което Д. Г. е изразила воля за встъпване в задълженията по договора от 2006 г., при остатък от дълга 229137, 35 лева към датата на споразумението, в т. ч. 195734, 31 лева, редовна лихва 19272, 41 лева, дължима санкционна лихва 13048, 62 лева, заемни такси 1082, 01 лева, от които от страна на кредитополучателите са внесени 12, 79 лева, а кредиторът се отказва от част от заемните такси и санкциониращи лихви общо от 10624, 56 лева, и така допълнителното споразумение е сключено за остатъка от дълга общо от 218500 лева; лихвата по кредита е намалена и крайният срок за издължаване е определен на 360 месеца от датата на сключване на допълнителното споразумение, с шестмесечен гратисен период за главницата, през който период от страна на кредитополучателите са внесени за месечна лихва 682, 82 лева, а след изтичане на гратисния период кредитът се издължава с равни месечни вноски от 1561, 26 лева; според подписани от страните общи условия от м. 06.2013 г., т. 20.2., при допусната забава в плащанията на главницата и/или лихвата над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие, и до предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред остатъкът от кредита се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка от 10 процентни пункта; с уведомление до Й. Г., получено на 14.08.2014 г., поради допусната забава в плащанията, банката е обявила за предсрочно изискуеми задълженията по договора от 2006 г. и допълнителните споразумения към него, с предоставен 7 дневен срок за доброволно издължаване; на същата дата са получени и идентични по съдържание уведомления до Т. Г. и Д. Г.. Според първоначалното заключение на счетоводната експертиза, кредитът е усвоен на 02.05.2006 г., кредитът не е погасяван редовно – допуснато е просрочие за м. януари, февруари и март 2010 г., месечните вноски от м. юли 2012 г. до м. юли 2013 г. са в забава, първата от която е 350 дни; непогасената главница, включваща непогасени на падеж вноски и предсрочно изискуема главница, към датата на получаване на исковата молба е в размер на 218471, 87 лева, от които 1587, 47 лева падежирала главница и 216884, 40 лева предсрочно изискуема главница, неплатена възнаградителна лихва 20344, 14 лева, и др.; в периода на издължаване на кредита базовия лихвен процент е променян три пъти, а годишната лихва пет пъти; съгласно първия погасителен план при договорен лихвен процент 5, 59 % за първите 36 месеца, 8, 29 % до 18.06.2013 г. и за периода 02.07.2013 г. до исковата молба 7, 50 %, задълженията са в общ размер 203804, 01 лева, от които главница 172607, 10 лева (с настъпил падеж 5636, 34 лева и предсрочно изискуеми 166970, 80 лева), договорна лихва 28525, 51 лева, санкционираща лихва 107, 11 лева, и др.; платените суми са общо в размер на 109782, 36 лева. Според графологичната експертиза, неоспорена и кредитирана от съда, подписът под името на Т. С. Г. като втори кредитополучател в договора от 28.04.2006 г. не е положен от него. Не е споделено виждането на касаторите, че не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита на основание т. 20.2. от общите условия на банката, както и че същата клауза е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП в частта й, с която се предвижда възможност за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, защото се давала възможност на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем дори и при забава на плащания, които били незначителни с оглед интереса на кредитора, и това нарушавало общото изискване за добросъвестност и внасяло неравновесие между правата и задълженията на страните по договора; сочи се, че у съда никога не е имало съмнение, че едно от условията за обявяване на кредит за предсрочно изискуем, при включено в договора съгласие на страните, е неплащане на определен брой вноски по кредита или части от тях, както е в процесния случай; с оспорената т. 20.2. на общите условия е договорено, че при допусната забава в плащанията на главницата и/или лихвата над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие – касае се за срок, който е достатъчно ясно и разбираемо определен, при пълна яснота, че този срок започва да тече от първото допуснато просрочие, което в рамките на срок по-голям от 90 дни от допускането му продължава да бъде непогасено; от експертното заключение е видно, че кредитът не е погасяван редовно и е допуснато просрочие за изрично описани месеци, като за определен период месечните вноски са в забава, първата от които е 350 дни, при непогасена главница, включваща непогасени на падеж вноски и предсрочно изискуема главница, към датата на предявяването на иска в размер на 218471, 87 лева общо, 20344, 14 лева неплатена възнаградителна лихва, и пр., поради което се касае за големи просрочия в обслужването на кредита, които надхвърлят значително посочения в т. 20.2. от общите условия деветдесет дневен срок, след изтичането на който кредитът може да се обяви за предсрочно изискуем. Не е споделена тезата на касаторите, че е следвало в договора да се посочи конкретизиран размер на вземането, непогасяването на което е щяло да доведе до обявяване на кредита за предсрочно изискуем; срокът, както е посочен в общите условия е достатъчно ясно и точно определен, не представлява неравноправна клауза, нито пък неравновесие в правата и задълженията по сделката – за кредитополучателя е напълно ясно кога банката може да направи кредита предсрочно изискуем. Не е споделена тезата на касаторите, че допуснатите забавяния в плащанията били незначителни спрямо интереса на кредитора – банката е дала достатъчно възможности на длъжниците да възобновят плащанията по кредита; уговорката по т. 20.2. от общите условия, съответства по съдържание на общото правило на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, и дава по-ограничени в сравнение със закона основания за предсрочна изискуемост, което изключва възможността разпоредбата да бъде счетена за неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, а размерът на неизпълнението спрямо общия размер на дълга е без правно значение за правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем. За неоснователни са приети оплакванията, че длъжниците са уведомени за обявената предсрочна изискуемост с исковата молба, и за неприложимо е прието разрешението по т. 18 от ТР № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС – че изявлението за предсрочна изискуемост следва да е достигнало до длъжника преди образуването на съдебното производство, приложимо не само в заповедното производство, но и в исковия процес; това тълкуване е дадено само за заповедното производство. В случая с уведомление преди исковата молба банката е обявила предсрочната изискуемост на задълженията по кредита спрямо първоначалните кредитополучатели, а дори и да липсва такова уведомяване, длъжниците са уведомени с преписа от исковата молба; не е имало плащания по кредита след 07.01.2014 г. до датата на исковата молба 16.10.2014 г., поради което и в този период е налице обективно условие за настъпване на предсрочна изискуемост според сочения текст на общите условия. Във връзка със заключението на графологичната експертиза е прието, че ответникът Т. Г. не е подписал процесния договор за кредит, поради което от него не може да се претендира връщане на посочените парични суми като солидарен длъжник с другите две лица. По касационната жалба на банката са обсъдени доводи за неправилност на решението на първата инстанция за обявяване на определени клаузи от процесния договор за неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП и за условията за капитализация на лихви, и тези доводи са приети за неоснователни.

Поставените от касаторите въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.

На първо място се пита валидни ли са предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост съгласно т. 18 от ТР № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, и извън хипотезата на предявен иск по чл. 422 ГПК. В соченото тълкувателно решение ВКС приема, че в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. В хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ (ЗАКОН ЗА КРЕДИТНИТЕ ИНСТИТУЦИИ), правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Това разрешение на ВКС се корени в характера на производството по издаване на заповед за незабавно изпълнение. ВКС сочи, че постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника – кредитополучател. С подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение кредиторът упражнява правото си да иска принудително изпълнение на непогасеното си вземане, но волеизявлението, че счита кредита за предсрочно изискуем, дори и да се съдържа в заявлението, не означава, че е съобщено на длъжника, тъй като препис от заявлението не се връчва; длъжникът узнава за допуснатото незабавно изпълнение с връчването на заповедта за изпълнение – чл. 418, ал. 5 ГПК, поради което задължението за остатъка от кредита, така както е заявено, не е изискуемо към момента на подаване на заявлението. При това положение е ясно, че даденото от ВКС разяснение касае само хипотезите на предявен иск по чл. 422 ГПК. Аргумент за друг извод не може да се изведе от представеното от касаторите решение № 135 по т. д. № 565/2016 г., I т. о., ВКС. В него, при отговор на въпроса за настъпването на предсрочна изискуемост при договорена „автоматична предсрочна изискуемост“ по договор за банков кредит, съдът приема, че предсрочната изискуемост е институт на материалното, а не на процесуалното право, поради което даденото принципно разрешение в решаващите мотиви на т. 18 на ТР № 4/2013 г., ОСГТК, намира приложение при договорена „автоматична предсрочна изискуемост“ по договор за банков кредит, независимо дали кредиторът осъществява защита на правата си по реда на заповедното производство, което при възражение се съпътства с установителен иск по реда на чл. 422 ГПК, или защитата е чрез предявяване на осъдителен иск срещу длъжника по договор за кредит. ВКС пояснява (което напълно се възприема от настоящия съдебен състав), че предсрочната изискуемост във всички случаи има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й; от мотивите по съществото на спора става ясно, че в разглеждания случай предсрочната изискуемост е заявена от кредитора преди предявяването на иска, а не е преценявано значението на исковата молба като подобно уведомление. Не се констатира твърдяното от касаторите противоречие с практиката на ВКС. Отделно от това, въпросът не е обусловил самостоятелно изхода на спора, доколкото е възприето от въззивния съд, че уведомлението от страна на банката за обявяване на предрочната изискуемост е достигнало до кредитополучателите преди депозирането на исковата молба, а разглежданата по-горе хипотеза е поставена хипотетично в случай, че подобно уведомяване няма.

Вторият поставен проблем е по задължението на въззивния съд да укаже на страната за кои обстоятелства, оспорени от нея, не сочи доказателства, като се твърди противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 17 по гр. д. № 1578/2017 г., I г. о., и решение № 54 по гр. д. № 3066/2013 г., IV г. о. Касаторите твърдят, че, независимо от оспорването в отговора на исковата молба на предсрочната изискуемост на кредита поради липса на предпоставките за това, съдът не им е указал, че не сочат доказателства в тази връзка, нито е ангажирал допълнителна задача на експерта за изясняване на този въпрос. Сочените от касаторите решения възпроизвеждат константното разбиране по приложението на чл. 146, ал. 1, т. 5, и ал. 2 ГПК – в доклада по делото съдът има задължението да включи изясняване на обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и направените възражения от страните, кои правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от насрещните страни, и за кои от твърдените или отричани от тях факти не сочат доказателства; въззивният съд може да събира доказателства за правнорелевантни факти и обстоятелства, заявени във въззивната жалба, стига за тях да не са дадени указания по чл. 145, ал. 1, т. 5 ГПК в чия тежест е да бъдат доказани, без значение дали съдът ги е включил в списъка на правнорелевантните факти по чл. 145, ал. 1, т. 1 ГПК, или е пропуснал да ги включи, и за които не са дадени указания по чл. 146, ал. 2 ГПК, че страната не сочи, нито представя доказателства за тях. В случая съдът не е нарушил установената съдебна практика. Във въззивното решение са дадени отговори на всички оплаквания на касаторите по тяхната въззивна жалба в съответствие с правилото на чл. 269, изр. второ ГПК. Обсъдени са заявените с жалбата оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения, изразили се в неоткриване на производство по чл. 193, ал. 2 ГПК по отношение на истинността на процесния договор за кредит по отношение на положения в него подпис на кредитополучателя Т. Г., съответно липсата на указания до ищеца дали ще се ползва от оспорения документ, както и неназначаването на графологична експертиза за установяване на автентичността на положените по договора подписи. Съображения във връзка с доклада по делото и липсата на указания за събиране на доказателства не са излагани, и съдът не е имал задължение да преценява наличието или липсата на такива процесуални нарушения. Ето защо и по този въпрос не се налага касационното обжалване да бъде допускано.

Останалите три въпроса са поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Пита се нищожна ли е клауза в договор за банков кредит, съгласно която в случай на забава от страна на длъжника целият дълг става предсрочно изискуем, без в клаузата да е конкретизиран размерът на непогасената част от главницата и/или лихвата; като се има предвид разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ (ЗАКОН ЗА КРЕДИТНИТЕ ИНСТИТУЦИИ), която предвижда възможност кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем от кредитора поради неплащане в срок на една или повече вноски по кредита, необходимо ли е кредиторът, за да упражни своето право, в договора за кредит освен дните на забавата, да посочи и конкретен непогасен размер на вземането; ще бъде ли неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП клауза от договор за банков кредит поради това, че не е посочен размер на непогасената част, а само дни забава, и как се определя несъщественото изпълнение на задълженията по договор за банков кредит. Разпоредбите на чл. 60, ал. 2 ЗКИ и чл. 143, т. 19 ЗЗП са ясни и не се нуждаят от тълкуване. ЗКИ в сочения текст определя минимум една вноска като задължителен брой неплатени в срок вноски по кредита, при които банката да може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение. Макар по принцип да няма забрана в клауза на договора да се конкретизира размер на непогасена част от главницата и/или лихвата, при неплащането на които кредиторът да може да пристъпи към обявяване на кредита за предсрочно изискуем, липсата на подобна конкретизация не води до нищожност на клауза за предсрочна изискуемост. По смисъла на закона, след като е уговорен размерът на вноската по кредита, неплащането на една в срок е достатъчно основание за банката да обяви кредита за предсрочно изискуем. В процесния случай уговореното между страните правило за условието за обявяване на предсрочна изискуемост е значително по-облагодетелстващо длъжниците от предвиденото в закона, тъй като уговорката предвижда неплащане на минимум три месечни погасителни вноски като условие за обявяване на предсрочната изискуемост.

Неравноправна клауза в потребителски договор е налице при наличието на общата предпоставка по чл. 143 ЗЗП (чл. 3, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи на потребителските договори) - уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Неравноправна би била клауза, която отговаря на посочените условия, като изброяването на възможните проявления на неравноправността в ал. 2 на чл. 143 от закона не е изчерпателно. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Уговорката в т. 20.2. от процесните общи условия позволява на кредитополучателите да преценят икономическите последици от сключването на договора. В последната си част последният въпрос не е от значение за разрешаването на конкретния спор, тъй като е видно, че неизпълнената част от задължението не е незначителна с оглед интереса на кредитора.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивното решение № 1672 от 4 юли 2019 г., постановено по в. гр. д. № 3370/2018 г. по описа на апелативния съд в гр.София в обжалваната му част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: