О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 579
гр. София, 09.02.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи януари две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 1285 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 96801/09.09.2024 г., подадена от П. Е. М., чрез адвокат Ж. Ж., срещу решение № 4139 от 09.07.2024 г. по гр. д. № 11094/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 14314 от 23.08.2023 г. по гр. д. № 57272/2022 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявените от П. Е. М. срещу Столична община искове с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 5366.10 лв., представляваща обезщетение за претърпени вследствие на реализирано на 03.02.2019 г. в [населено място], на [улица], с посока на движение от кръстовището с [улица]към [улица], имуществени вреди, изразяващи се в разходи за отстраняване на щетите по лек автомобил „БМВ * “, с рег. [рег. номер на МПС] , авточасти, допълнителни консумативи и труд, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба - 21.10.2022 г., до окончателното й изплащане; сумата от 366.10 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 03.02.2019 г. до 07.10.2022 г.; сумата от 2000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, вследствие на необходимостта да продаде лекия автомобил с афектационна за него стойност, поради прекомерни разходи, свързани с ремонта, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, и сумата от 763.33 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 03.02.2019 г. до 07.10.2022 г.
Въззивният съд е съобразил, че по делото са предявени искове с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Изложил е, че отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия, като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. За да се ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна отговорност, както и допълнителният факт на възлагане на работа на деликвента от ответника, и причиняване на вредите при или по повод тази работа. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на който са: деяние (действие или бездействие), вреда, противоправност на деянието, вина и причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното - чл. 45, ал. 2 ЗЗД. В случая спорните между страните въпроси са свързани с механизма на настъпване на процесното ПТП (как и къде точно е настъпило), в резултат на което на собствения на ищеца автомобил са били нанесени твърдените вреди. Въззивният съд е посочил, че в закона няма ограничения на доказателствените средства, които могат да се използват за установяване на настъпването на пътнотранспортно произшествие.
Софийски градски съд е визирал, че съгласно разпоредбата на чл. 123, ал. 1, т. 3 ЗДвП, водачът на пътно превозно средство, който е участник в ПТП, е длъжен, когато при произшествието са причинени само имуществени вреди, да окаже съдействие за установяване на вредите от произшествието. Когато между участниците в произшествието има съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, те попълват своите данни в двустранен констативен протокол за ПТП и съвместно уведомяват съответната служба за контрол на МВР на територията, на която е настъпило произшествието (чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „б“ от закона), а когато такова съгласие не може да бъде постигнато между участниците в произшествието, те уведомяват съответната служба за контрол на Министерството на вътрешните работи на територията, на която е настъпило произшествието, и изпълняват дадените им указания (чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „в“ от закона). Съответно службите за контрол на МВР имат задължението да посетят мястото на ПТП в случаите, установени в чл. 125 ЗДвП, в т. ч., когато между участниците в произшествието има разногласие относно обстоятелствата, свързани с него, а едно от моторните превозни средства не е в състояние да се придвижи на собствен ход поради причинените му при произшествието щети (т. 7), и когато произшествието е с един участник и моторното превозно средство не е в състояние да се придвижи на собствен ход поради причинените му от произшествието вреди (т. 8). На основание чл. 125а, ал. 2 ЗДвП и във връзка с чл. 294, ал. 7 КЗ е издадена Наредба № 1з-41 от 12.01.2009 г. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между Министерство на вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Информационния център към Гаранционния фонд. В този подзаконов нормативен акт са регламентирани видовете документи, които се съставят за настъпило ПТП, а именно: 1) констативен протокол за ПТП с пострадали лица; 2) протокол за ПТП с материални щети и 3) двустранен констативен протокол за ПТП (чл. 2, ал. 1). Съгласно чл. 5, ал. 1 от наредбата, когато при произшествието са причинени само материални щети, които не възпрепятстват движението на МПС на собствен ход, и между участниците в произшествието има съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, те попълват своите данни в двустранен констативен протокол за ПТП (приложение № 3). По аргумент за противното от чл. 6, т. 4 (приложима редакция - доп., ДВ, бр. 19 от 28.02.2017 г.), протокол за ПТП с материални щети следва да бъде съставен от органите на МВР след посещение на място, когато повредите са причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие с един участник и МПС не е в състояние да се придвижи на собствен ход. Протоколът за ПТП, издаден от служител на МВР в кръга на правомощията му в установената форма и ред, при задължително посещение на мястото на ПТП, представлява официален свидетелстващ документ. В този случай съставителят удостоверява пряко възприетите от него факти при огледа, относими за определяне на механизма на ПТП (в т. ч. възпроизведени в схема), като разположението на МПС, участници в ПТП, характер и вид на нанесените щети, състояние на пътя, пътни знаци и маркировка на мястото на произшествието и др. Отстоянието във времево отношение на огледа и съставянето въз основа на него на протокола спрямо момента на настъпване на произшествието рефлектира върху обема на релевантните за механизма на ПТП факти, които ще намерят отражение в протокола за ПТП. Ето защо вписаните в него обстоятелства може да не са достатъчни за установяване на пълния механизъм на ПТП, поради което дори при липса на оспорване верността на протокола, ищецът, претендиращ обезщетение във връзка с увреждането, носи доказателствената тежест за установяването му посредством ангажирането и на други доказателства - разпит на свидетели, включително и чрез назначаване на вещи лица (като автотехническа, медицинска или комбинирани експертизи), ако преценката на фактите, от значение за механизма на ПТП, изисква специални познания, които съдът не притежава. При неоспорване автентичността на протокола и обстоятелствата, определящи го като официален документ, страната, на която същият се противопоставя, може да оспори верността на удостоверените в него факти, но следва да проведе пълно обратно доказване, с оглед обвързващата материална доказателствена сила на документа. В случаите, в които не се изисква задължително посещаване на мястото на пътнотранспортното произшествие от страна на службите за контрол на Министерството на вътрешните работи, а това са случаите извън предвидените в чл. 125 ЗДвП, може да бъде съставен протокол на ПТП при условията на чл. 9 от Наредба № 1-167 от 24.10.2002 г. за условията и реда за взаимодействие между контролните органи на МВР, застрахователните компании и Агенцията за застрахователен надзор при настъпване на застрахователни събития, свързани с моторни превозни средства (обн., ДВ, бр. 103 от 05.11.2002 г., в сила от 06.02.2003 г., отм., бр. 69 от 19.08.2014 г.). В цитираната норма е предвидена възможност за издаване на протокол за ПТП в случаите, когато водачът е уведомил съответната служба на МВР в срок от 24 часа и е подадено писмено заявление в едноседмичен срок за настъпване на събитието, което се разследва от контролните органи, въз основа на което се издава протокол. Съставеният по този ред протокол за ПТП - само по данни на водача на МПС и без посещение на мястото на инцидента от служители на КАТ - съставлява доказателство единствено за авторството на направените пред длъжностното лице изявления на водача, но не и за тяхната вярност, тъй като удостоверените факти относно механизма на произшествието не са възприети лично от съставителя. Такава доказателствена стойност има и декларацията на водача на МПС (каквато на практика се съдържа в исковата молба). Т.е. съдът не би могъл само въз основа на обективираното в такъв протокол за ПТП да приеме за установена причинно-следствената връзка между претендираните вреди и твърдяното произшествие, респ. несъставянето на такъв протокол за ПТП не е пречка механизмът на произшествието да бъде установен с всички допустими доказателствени средства.
Въззивният съдебен състав е приел, че в разглеждания пред него казус е безспорно между страните, че след увреждането на процесния лек автомобил придвижването му на собствен ход е било технически невъзможно и е било необходимо репатрирането му. По делото не са представени протокол за ПТП с материални щети по чл. 2, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1з-41 от 12.01.2009 г. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между Министерство на вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Информационния център към Гаранционния фонд или протокол по чл. 9 от Наредба № 1-167 от 24.10.2002 год. за условията и реда за взаимодействие между контролните органи на МВР, застрахователните компании и Агенцията за застрахователен надзор при настъпване на застрахователни събития, свързани с моторни превозни средства, въпреки че за ищеца не е съществувала нормативна пречка да се снабди с такива. Софийски градски съд е посочил, че по принцип гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване на евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото, като се ползват и правилата на логиката. Съдът следва да обсъди, на първо място, установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели да приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите събрани доказателства факти и обстоятелства. Съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал (недопустими или ирелевантни), защо не ги кредитира или дори да ги кредитира, какво възприема или не за установено. Съдът е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда, като съобрази също при какви обстоятелства свидетелят е узнал за съответния факт и за кое време в хода на развитието на правоотношенията между страните се отнася той, като има предвид, че заинтересоваността на свидетеля и неговата предубеденост може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда, като това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен. Съгласно разпоредбата на чл. 172 ГПК заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Това означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован, или такива, които вредят на противната страна. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му.
Въззивният съд е изложил, че П. М. е ангажирал по делото гласни доказателства за установяване на твърдения от него механизъм на настъпване на произшествието, чрез разпита на свидетелката С. С.. Приел е за обоснован отказа на първостепеннния съд да кредитира тези показания, тъй като свидетелката безспорно попада в очертания от чл. 172 ГПК кръг лица, които могат да се явяват заинтересовани от изхода на спора, тъй като живее на съпружески начала с ищеца. Само по себе си последното обстоятелство не е основание съдът да не се довери на показанията й, но тяхната достоверност и убедителност в случая следва да бъде отречена, тъй като те не се подкрепят от други данни по делото (заключението от съдебната автотехническа експертиза, прието в производството по чл. 207 ГПК по ч. гр. д. № 8853/2021 г. на СРС е изготвено само въз основа на твърденията в молбата на ищеца и опис-заключение по преписка по щета № 0000-1201-19-200725 от 2019 г. на ЗК „Л. И. АД), а освен това съдържат и уклончивост - свидетелката не може да каже дали на ищеца е било изплатено застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Каско“, а същевременно заявява, че е бил извършен опис на щетите от застрахователя, но оценката на вредите била по-ниска от реалната, предвид спецификите на превозното средство (последното се подкрепя и от признанията на ищеца, обективирани в молбата му по чл. 207 ГПК). Съдът е посочил, че в тази връзка следва да бъде съобразено и това, че свидетелката съобщава, че в резултат на произшествието е била спукана една от гумите на автомобила, а ищецът не се позовава на настъпването на подобно увреждане, както и обстоятелството, че твърдените от ищеца щети в задната част на автомобила не фигурират в опис-заключението на застрахователя.
Софийски градски съд е визирал, че въпросът за релевантния за уврежданията механизъм не е бил предмет на заключението на вещото лице в производството по чл. 207 ГПК. При изслушването си в проведеното пред СРС на 12.04.2021 г. открито съдебно заседание вещото лице е посочило, че сочените от ищеца щети принципно могат да се получат при друг механизъм на ПТП - те могат да се получат както при преминаване през дупка на пътното платно, така и през друго препятствие.
Въз основа на така изложеното, въззивният съдебен състав е намерил, че при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, се налага изводът, че претендираните увреждания на процесния автомобил не са настъпили на мястото, посочено в исковата молба, както и по твърдения от ищеца начин (доколкото не може да бъде основателно изключена и друга съпоставима по вероятност причина за тях), поради което и релевираните претенции се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК формулира въпросите:
1. Каква е доказателствената стойност на протокола за ПТП, издаден от служител на МВР в кръга на правомощията му в установената форма и ред по смисъла на чл. 125, т. 8 ЗДвП, и може ли механизмът на ПТП да се доказва с други, допустими от ГПК доказателствени средства, когато такъв протокол не е съставен;
2. С какви доказателствени средства може да се доказват вреди от деликт (увреждане на МПС при ПТП с един участник по смисъла на чл. 125, т. 8 ЗДвП), когато не е съставен констативен протокол за ПТП от службата за контрол на МВР, съгласно разпоредбата на чл. 125 и чл. 125а ЗДвП, при спазване на изискванията на сега действащата Наредба № 1з-41 от 12.01.2009 г. за документите и реда за съставянето им при ПТП и реда за информиране между МВР, Комисията за финансов надзор и Гаранционния фонд.
Позовава се на противоречие на въззивното решение с приетото от ВКС в: решение № 11/24.01.2019 г. по гр. д. № 2653/2018 г., ІV г. о., решение № 15/25.07.2014 г. по т. д. № 1506/2013 г. и решение № 85/28.05.2009 г. по т. д. № 768/2008 г., ІІ т. о., решение № 24/10.03.2011 г. по т. д. № 444/2010 г., І т. о., решение № 73/22.06.2012 г. по т. д. № 423/2011 г. на ВКС, I т. о., решение № 98/25.06.2012 г. по т. д. № 750/2011 г., II т. о., от които следва, че при липса на протокол за ПТП, всички релевантни за механизма на деликта факти подлежат на доказване с други, допустими от ГПК доказателствени средства.
3. Следва ли въззивният съд да приложи неблагоприятните последици от доказателствената тежест спрямо въззивника, когато прието по делото експертно заключение дава вероятностен извод относно механизма на ПТП на МПС, без съдът да изследва дали сочената в заключението причина за настъпване е вероятна и възможна, и като такава доказваща причинно-следствена връзка между ПТП и настъпилите вреди.
По този въпрос се сочи противоречие с приетото в решение № 508/18.06.2010 г. по по гр. д. № 1411/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о.
4. При преценка на достоверността и обективността на свидетелски показания, следва ли същите да дават подробна информация за вида и местонахождението на конкретни вреди от деликт, доколкото за установяването на последните се изисква назначаването на експертиза поради необходимост от специални знания в областта на техниката;
5. Допуснал ли е въззивният съд нарушение на съдопроизводствените правила, ако е приел, че са налице предпоставките по чл. 172 ГПК и не е кредитирал в цялост показанията на свидетел, но не е обсъдил в цялост същите (по отношение на всички правнорелевантни обстоятелства по спора), а е изложил, че същите са недостоверни в определени части.
Визира се определение № 547/30.06.2022 г. по гр. д. № 117/2022 г. на ВКС, ІV г. о.
От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба срещу въззивното решение в частта по иска с цена 5366.10 лв., ведно със законната лихва върху посочената сума от деня на деликта, е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. В останалата част жалбата е недопустима съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо ГПК и следва да бъде оставена без разглеждане.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на тълкувателното решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по иска с цена 5366.10 лв. и акцесорната претенция за законна лихва. Съображенията му за това са следните:
Както бе отразено по-горе, съставът на Софийски градски съд, постановил атакуваното пред ВКС решение, изрично е приел, че в случая не е бил съставен протокол за ПТП, поради което механизмът на произшествието може да бъде установен с всички допустими доказателствени средства. В този смисъл е и визираната от П. М. практика на ВКС, поради което противоречие с нея по първите два въпроса от изложението не е налице.
Останалите три въпроса по естеството си са израз на оплакванията на жалбоподателя за необоснованост на въззивния акт. В случая въззивният съд е обсъдил всички събрани доказателства, мотивирал се е кои от тях кредитира, кои не и защо, и въз основа на това е формирал правните си изводи по спора между страните. Дали тези изводи са обосновани и правилни, не подлежи на проверка в настоящото производство по селекция на касационната жалба.
Жалбоподателят не е аргументирал приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, въпреки че се е позовал на тази разпоредба.
Същевременно въззивното решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.
Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба има право на 55 евро разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4139 от 09.07.2024 г. по гр. д. № 11094/2023 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 14314 от 23.08.2023 г. по гр. д. № 57272/2022 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявения от П. Е. М. срещу Столична община иск с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 5366.10 лв., представляваща обезщетение за претърпени вследствие на реализирано на 03.02.2019 г. в [населено място], на [улица], с посока на движение от кръстовището с [улица]към [улица], имуществени вреди, изразяващи се в разходи за отстраняване на щетите по лек автомобил „БМВ *“, с рег. [рег. номер на МПС] , авточасти, допълнителни консумативи и труд, ведно със законната лихва, считано от 03.02.2019 г.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба в останалата й част И ПРЕКРАТЯВА производството по делото пред ВКС в тази част.
ОСЪЖДА П. Е. М. да заплати на Столична община разноски пред ВКС в размер на 55 евро (петдесет и пет евро).
Определението подлежи на обжалване от П. Е. М. в частта, с която частично се оставя без разглеждане касационната жалба и се прекратява производството по делото, пред друг тричленен състав на ВКС в 1-седмичен срок от връчването му. В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: