- 2 -

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1866

гр. София, 28.06.2023 година.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 07.12.2022 (седми декември две хиляди двадесет и втора) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. частно гражданско дело № 4127 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК като е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 7130/21.09.2022 година, подадена по пощата на 19.09.2022 година, от М. П. К., против определение № 323/02.09.2022 година на Апелативен съд Пловдив, І-ви граждански състав, постановено по ч. гр. д. № 381/2022 година.

С обжалваното определение съставът на Апелативен съд Пловдив е потвърдил първоинстанционното определение № 304/22.06.2022 година на Окръжен съд Пазарджик, постановено по гр. д. № 117/2022 година. С последното е върната подадената от М. П. К. против Л. А. Б., Ц. Л. Б. и „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] искова молба с вх. № 1315/28.02.2022 година, тъй като е приел, че предявеният с нея иск по чл. 440, ал. 1 от ГПК е недопустим, като образуваното въз основа на нея съдебно производство е било прекратено.

В частната си касационна жалба М. П. К. излага твърдения, че обжалваното определение е поставено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на същото. Поискано е същото и потвърденото с него определение № 304/22.06.2022 година на Окръжен съд Пазарджик, постановено по гр. д. № 117/2022 година и делото да бъде върнато на първоинстанционния Окръжен съд Пазарджик за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК К. твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускането на касационно обжалване на въззивното определение на Апелативен съд Пловдив.

Ответникът по частната жалба „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] е подал отговор с вх. № 8239/26.10.2022 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определение № 323/02.09.2022 година на Апелативен съд Пловдив, І-ви граждански състав, постановено по ч. гр. д. № 381/2022 година и такова не трябва да се допуска. В случай че касационното обжалване бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна и се иска същата да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея въззивно определение да бъде потвърдено.

Останалите ответници по частната жалба Л. А. Б. и Ц. Л. Б. не са подали отговор, както и не са изразили становище по допустимостта и основателността на същата.

М. П. К. е била уведомена за обжалваното определение на 12.09.2022 година, като частната й жалба срещу същото е с вх. № 7130/21.09.2022 година, като е подадена по пощата на 19.09.2022 година. Поради това и с оглед на разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК частната касационна жалба е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

За да постанови определението си съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че производството по гр. д. № 117/2022 година по описа на Окръжен съд Пазарджик, било образувано по искова молба вх. № 1315/28.02.2022 година, подадена от М. П. К., срещу Л. А. Б., Ц. Л. Б., и „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място], за установяване, че апартамент № 2-мезонет, с обща площ от 146.68 м2, от които 72.52 м2 на трети етаж и 74.16 м2 на четвърти етаж от четириетажна масивна сграда, намираща се в [населено място], [улица], с идентификатор № .... по КККР на града, ведно с припадащите се общи части на сградата и правото на строеж, не принадлежи на Ц. Л. Б., на основание чл. 440, ал. 1 от ГПК. Въведените от К. твърдения били следните: процесният имот бил придобит от нея и Б. по време на брака им в режим на съпружеска имуществена общност като след прекратяването му същите се явявали съсобственици при квоти по 1/2 идеална част за всеки от тях в режим на обикновена съсобственост.По време на брака им имотът бил обект на ипотека, осъществена през 2005 година за обезпечение задължение на Б. по договор за банков кредит с ответника „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място], а впоследствие след прекратяване на брака бил предмет на дарение от страна на Б. в полза на ответницата Б. . За тези сделки К. нито знаела, нито била участвала и поддържала, че за 1/2 идеална част от имота договорът за дарение не бил породил правно действие. Вън и независимо от това поддържала, че за периода от 2007 година насетне била владяла целия имот, поради което към 2017 година го била придобила по давност.Във връзка с договора за банков кредит били предприети изпълнителни действия поради неизпълнение от страна на длъжника на задълженията към банката и било образувано изпълнително дело по описа на М. Г. Н.-А.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Пазарджик, вписана с рег. № ... в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители като изпълнението било насочено към процесния имот като била насрочена и публична продан, която К. считала, че застрашава правото й на собственост, защото го застрашавало от отчуждаване за чужд дълг, за който същата не била нито лично, нито вещно задължена. .При тези твърдения М. П. К. считала, че за нея бил налице правен интерес да отрече правата на длъжника по отношение на процесния имот посредством специалния иск по чл. 440 от ГПК, какъвто била предявила в настоящето производство. Веднага следвало да се каже, че при същите твърдения и формулиран петитум бил предявен иск, по който било образувано гр. д. 4231/2018 година по описа на Районен съд Пазарджик, производството по което било прекратено с определение № 1028/01.04.2019 година поради липса на правен интерес от водене на иск по чл. 440 от ГПК. Това определение било потвърдено с определение № 392/16.07.2019 година на Окръжен съд Пазарджик, постановено по ч. гр. д. № 413/2019 година, а с определение № 222/17.12.2019 година, постановено по ч. гр. д. № 4062/2019 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. не било допуснато до касационно обжалване. С определението си, първоинстанционният съд бил приел, че видно от договор за кредит от 18.07.2005 година, по силата на който „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] била предоставила кредит на Л. А. Б., М. П. К. била уведомена за кредита и била заявила, че на нея и било известно, че носи солидарна отговорност за издължаването му на основание чл. 25, ал. 2 от СК (отм.), както и че за обезпечаване на кредита ще бъде учредена ипотека върху общия имот-така р. VIII, т. 28, във връзка с т. 16 от договора като К. била подписала договора заедно с кредитополучателя Б.. Също така бил приел, че К. нямала интерес от воденето на иска по чл. 440 от ГПК, след като била знаела за сключения договор за кредит и договорната ипотека върху процесния имот още към 18.07.2005 година и не била упражнила в шестмесечния срок от узнаването правото си на иск по чл. 22, ал. 3 от СК (отм.) относно учредената единствено от съпруга й Б. ипотека, обективирана в нотариален акт № ., том ., рег. № ., дело № . година на Н. Х.-нотариус с район на действие района на Районен съд Пазарджик, вписана под № 154 в регистъра на Нотариалната камара, поради което макар и неучаствала в разпоредителната сделка, била обвързана от ипотеката върху придобития в режим на съпружеска имуществена общност недвижим имот и по същество се явявала ипотекарен длъжник, обвързан от субективните предели на издадения срещу длъжника Л. А. Б. изпълнителен лист съобразно разпоредбата на чл. 429, ал. 3 от ГПК. По тази причина К. имала идентично на длъжника в изпълнителното производство процесуално качество, съответно права и задължения, съгласно разясненията дадени в т. 2 от ТР № 4/11.03.2019 година, постановено по тълк. д. № 4/2017 година на ОСГТК на ВКС. Първоинстанционният съд бил приел, че позоваването на придобивна давност не можело да елиминира качеството й на длъжник в изпълнителното производството и в нейна тежест било задължението да търпи принудителните действия спрямо ипотекирания имот. И на последно място бил приел, че освен че нямала правен интерес от воденето на иска, М. П. К. не е и активно легитимирана да води иска по чл. 440 от ГПК, който бил предоставен на трето лице, спрямо което издаденият изпълнителен лист не разпростирал своите субективни предели, какъвто не бил настоящият случай.

Въз основа на тези си констатации съставът на Апелативен съд Пловдив приел, че първоинстанционното определение е правилно. Въззивната инстанция споделяла мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 от ГПК препращала към тях. Твърденията, изложени от М. П. К., на които основавало исковата си претенция, съотнесени към заявения петитум очевидно сочели на иск по чл. 440 от ГПК.Този иск бил специален такъв и бил предоставен на всяко трето лице, засегнато от изпълнението, а съобразно разясненията, дадени в ТР № 4/11.03.2019 година, постановено по тълк. д. № 4/2017 година на ОСГТК на ВКС това било всяко лице, което не било страна в производството по принудително изпълнение, не било неин правоприемник и спрямо което издаденият изпълнителен лист не разпростирал своите субективни предели. Доколкото залогодателят и ипотекарният длъжник били обвързани от субективните предели на издадения срещу длъжника изпълнителен лист съобразно разпоредбата на чл. 429, ал. 3 от ГПК, то същите имали идентични на длъжника в изпълнението процесуално качество. Поради тази съображения и доколкото самата К. твърдяла, че процесният имот бил придобит по време на брака и бил ипотекиран по време на брака, то същата имала качеството на ипотекарен длъжник, а не на трето за изпълнението лице, поради което не разполагала с иска по чл. 440 от ГПК и така предявеният от нея иск се явявал недопустим, както правилно бил приел първоинстанционния съд.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. П. К. иска определението на Апелативен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за задължението на съда да върне исковата молба в рамките на проверката по чл. 130 от ГПК, като се твърди, че то е безусловно само при безспорност на съответните недостатъци. Твърди се, че по този въпрос обжалваното въззивно определение не е съобразено с определение № 625/18.12.2013 година, постановено по ч. гр. д. № 7304/2013 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. и определение № 447/21.09.2010 година, постановено по ч. гр. д. № 416/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. С второто определение е прието, че съдът може да прекрати производството по делото когато искът е изначално недопустим, но не и когато преценката за допустимостта му зависи от установяването на твърдените в молбата факти-на базата на ангажирани по делото доказателства. Проверка за допустимост, основана само на данните, черпени от исковата молба не може да бъде нито пълна, нито окончателна. Наред с това в първото определение е прието, че когато преценката за допустимост на иска зависи от събирането и проверката на ангажираните по делото доказателства, съдът не може да прекрати производството по делото на основание чл. 130 от ГПК преди това.

Така поставения въпрос е съществен но не обуславя допускането на определението на Апелативен съд Пловдив до касационно обжалване. На първо място въпросът е неправилно формулиран като м случая не се касае до прекратяване на производството поради нередовности на исковата молба, а до такова поради недопустимост на предявения иск. Дори и въпросът да бъде уточнен в смисъл, че се отнася не до безспорност на съответните недостатъци, а на обстоятелствата обуславящи допустимостта на предявения иск то отново не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване, доколкото обстоятелствата, на които са се позовали и двата по същество не са предполагали събирането на допълнителни доказателства за установяването им. При това същите не предполагат и възможност за съществуването на спор по отношение на тях. Дори М. П. К. да не е узнала за ипотеката към момента на сключването й то това е станало в момента на образуването на изпълнителното производство и насочването на изпълнението върху имота. При това самата К. не твърди, че е предявявала иск по чл. 22, ал. 3 от СК (отм.), съответно по чл. 24, ал. 4 от действащия СК, в установените в тези разпоредби срокове. Затова ипотеката е породила действие по отношение на нея и тя има качеството на длъжник по изпълнителното дело. Това нейно качество не отпада с евентуалното придобиване по давност на притежаваната от бившия й съпруг 1/2 идеална част, тъй като в този случай ипотеката следва имота и обвързва владелеца-решение № 204/19.10.2017 година, постановено по гр. д. № 4806/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.

С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 323/02.09.2022 година на Апелативен съд Пловдив, І-ви граждански състав, постановено по ч. гр. д. № 381/2022 година, по подадената против него от М. П. К., частна касационна жалба с вх. № 7130/21.09.2022 година и такова не трябва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 323/02.09.2022 година на Апелативен съд Пловдив, І-ви граждански състав, постановено по ч. гр. д. № 381/2022 година.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.