№1170
гр. София, 17.05.2023 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на петнадесети май две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
като разгледа докладваното от съдията Стоянова ч. гр. д. № 1225 от 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „БДЖ-Товарни превози“, чрез юрк. Я. Л., срещу определение № 1014 от 09.11.2022 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 728/2022 г. на Окръжен съд – В. Т. С последното е потвърдено определение № 926 от 29.07.2022 г., постановено по гр. д. № 673/2022 г. на Районен съд – Г. О. с което производството по делото е прекратено и същото е изпратено по подсъдност на Софийски районен съд.
В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното определение и се иска неговата отмяна.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Необходимо ли е юридическото лице да се финансира изцяло от държавния бюджет, за да има статут на „държавно учреждение“ по смисъла на чл. 108, ал. 2 ГПК?“; 2/ „Наличието на други приходи, извън средствата от държавния бюджет, изключва ли качеството „държавно учреждение“?; 3/ „Следва ли да се съобразява характерът на извършваната дейност от юридическото лице при преценката дали то е „държавно учреждение“? – по така поставените въпроси се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 427 от 30.10.2020 г. по ч. гр. д. № 3271/2020 г. на III г. о., решение № 212 от 06.03.2014 г. по гр. д. № 1402/2021 г. на III г. о., решение № 4 от 03.02.2022 г. по гр. д. № 4305/2021 г. на III г. о.; 4/ „При иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на платена сума при начална липса на основание, местната подсъдност по чл. 108, ал. 2 ГПК зависи ли от седалището на банковия клон, когато сумата е платена по банкова сметка, разкрита в клона, и местоизпълнението в този случай идентично ли е с мястото, където е възникнало правоотношението, от което произтича спорът?“ – поддържа се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липсата на съдебна практика по така поставения въпрос; 5/ „Длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите си всички събрани по делото доказателства и да прецени всички обстоятелства, от значение за спорното право, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за недоказани?“; 6/ „Може ли съдът да постанови съдебния акт върху избрани от него доказателства?“ – по наведените въпроси под номер пет и шест се сочи противоречие с практика на ВКС, обективирана в решение № 149 от 03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на III г. о., решение № 327 от 03.04.2017 г. по гр. д. № 2119/2016 г. на IV г. о., решение № 60299 от 18.08.2022 г. по гр. д. № 236/2021 г. на IV г. о., решение № 107 от 25.06.2019 г. по гр. д. № 2737/2018 г. на III г. о., решение № 246 от 21.12.2018 г. по гр. д. № 4719/2017 г. на IV г. о., решение № 21 от 26.02.2021 г. по гр. д. № 2029/2020 г. на I г. о., решение № 60155 от 16.08.2021 г. по гр. д. № 3441/2020 г. на IV г. о., решение № 111 от 07.07.2021 г. по гр. д. № 2884/2020 г. на III г. о., решение № 200 от 02.01.2018 г. по гр. д. № 350/2017 г. на I г. о., решение № 65 от 12.03.2018 г. по гр. д. № 2589/2017 г. на IV г. о., решение № 20 от 23.07.2018 г. по гр. д. № 1377/2017 г. на II г. о. и др. В изложението се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на обжалвания акт.
Ответната страна по частната касационна жалба – Държавно предприятие „Национална компания Железопътна инфраструктура“, чрез юрк. Р. З., е подала отговор в срок и изразява становище за неоснователност на същата.
Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт.
За да постанови определението си въззивният съд е установил, че в процесния случай предмет на гр. д. № 673/2020 г. по описа на Районен съд – Г. О. е осъдителен иск за неоснователно обогатяване с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, насочен против ответника ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура“ със седалище и адрес на управление към датата на исковата молба в гр. София, чрез ССТ Г. О. който ответник ДП „НКЖИ“ е със статут на държавно предприятие по чл. 62, ал. 3 ТЗ /чл. 9, ал. 1 от Закон за железопътния транспорт/ и по силата на чл. 9, ал. 2 от същия ЗЖпТ е юридическо лице със седалище София.
Въззивният състав е посочил още, че ищецът, предявявайки иска пред РС – Г. О. се е позовал на специалната подсъдност по чл. 108, ал. 2 ГПК, която в случая съдът е намерил за неприложима, доколкото ответник по иска не е държавата, нито държавно учреждение, включително поделение и клон на последните, а ответник по иска е ЮЛ – държавно предприятие по см. на чл. 62, ал. 3 ТЗ, поради което е приел за приложима подсъдността по чл. 108, ал. 1 изр. 1 ГПК и чл. 105 ГПК, според която искове срещу ЮЛ се предявяват пред съда, в чийто район се намира тяхното седалище и доколкото седалището на ответника е в гр. София, правилно и законосъобразно производството пред сезирания РС – Г. О. било прекратено и делото е изпратено по подсъдност на родово и местно компетентния Софийски районен съд, в чийто район се намира седалището на ответника.
Съдът е отбелязал също, че в действителност, държавата в лицето на Министерство на транспорта, е принципал на ответника ДП „НКЖИ“, но ответник по иска е образуваното по силата на ЗЖпТ държавно предприятие по чл. 62, ал. 3 ТЗ – ДП „НКЖИ“ гр. София, който е и публично предприятие по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закон за публичните предприятия /ЗПП/, а не държавата като особен гражданскоправен субект, поради което е приета за неприложима специалната подсъдност по чл. 108, ал. 2 ГПК, на която се позовава ищецът. Установено е като безспорно, че ответникът ДП „НКЖИ“, който е ЮЛ и държавно предприятие, съответно е частноправен субект, не съставлява държавно учреждение, според възприетите от теорията и съдебната практика критерии, според които държавно учреждение е организационна съвкупност от персонални и имуществени елементи, създадени въз основа на закона за осъществяване на дейности, свързани с властническите правомощия на държавата. Горното обосновавало неприложимост на специалната подсъдност по чл. 108, ал. 2 ГПК, доколкото искът не е предявен нито срещу държавата, нито срещу държавно учреждение, нито срещу поделение или клон на последното. Изтъкнато е, че като белег на понятието държавно учреждение се приема неговото финансиране изцяло от държавния бюджет. В тази връзка е посочено, че ответникът по иска е държавно предприятие, основен управител на жп инфраструктура /чл. 9, ал. 1, ал. 3 ЗЖпТ/, като финансирането на дейностите по поддържането и експлоатацията на жп инфраструктура се извършва от източниците по чл. 26, ал. 1 от ЗЖпТ, сред които са не само държавния бюджет, но в т. ч. и от инфраструктурните такси по чл. 35, приходите от търговската дейност на управителя на инфраструктурата. При тези съображения въззивната инстанция е приела, че ответникът по иска не е държавно учреждение и е неприложима специалната подсъдност по чл. 108, ал. 2 ГПК, а е приложима подсъдността по чл. 108, ал. 1, изр. 1 и чл. 105 ГПК, според които искът е подсъден не на сезирания Районен съд – Г. О. а на Софийски районен съд, в чийто район се намира седалището и адрес на управление на ответника.
Въззивният състав е посочил също така, че вземането при неоснователно обогатяване възниква в момента на неоснователно имуществено разместване, като в случая плащането от ищеца без основание на сумите по процесните четири фактури е извършено от БДЖ Товарни превози ЕООД на НКЖИ – ЦУ с платежно нареждане № 735/17.11.2021 г. до У. Б. клон Ц. С. и в този смисъл и правоотношението, от което произтича спорът е възникнало не в района на сезирания Районен съд – Г. О. а в района на Софийски районен съд.
Съдът е констатирал, че съгласно фактическите твърдения на ищеца в исковата молба, спорът е възникнал от преки отношения между поделенията на страните в гр. Г. О. в частност между „БДЖ – Товарни превози“ ЕООД гр. София, чрез „Поделение за товарни превози“ Г. О. и ДП „НКЖИ“, чрез Секция „Сигнализация и телекомуникации“ Г. О. което обосновава твърдение за упражнено от ищеца право на избор на местна подсъдност по чл. 108, ал. 1, т. 2 ГПК. Отбелязано е, че приложимостта на чл. 108, ал. 1 изр. 2 ГПК при определяне на местна подсъдност на искове срещу юридически лица, когато споровете са възникнали от преки отношения с техни поделения, е обусловена от кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/спорът да е възникнал от преки отношения с поделение или клон на юридическото лице – ответник по иска; 2/поделението или клонът на ответното дружество да съществуват към момента на предявяване на иска. Въззивният състав е намерил, че в процесния случай тези предпоставки не са налице, доколкото твърдението на ищеца по делото, че спорът е възникнал от преки отношения със Секция „Сигнализация и Телекомуникации“ гр. Г. О. за която твърди да е поделение на ответното ДП и да съществува към момента на предявяване на иска, е разколебано от събраните по делото писмени доказателства, в т. ч. и от представената от самия ищец справка от Регистър – Булстат, видно от която, считано от 23.12.2010 г., правоприемник на ССТ – Г. О. е Поделение „Сигнализация и телекомуникации“ гр. София на ЮЛ – ответник по иска. Поради горното съдът е посочил, че не са изпълнени предпоставките на разпоредбата по чл. 108, ал. 1 изр. 2 ГПК и същата не може да намери приложение, като местната подсъдност следва да се определи по правилата на чл. 108, ал. 1 изр. 1 и чл. 105 ГПК, която не е дерогирана и обуславя подсъдност на спора на СРС, в чийто район се намира седалището на ответника. Констатирано е, че от представените с писмения отговор на ИМ писмени доказателства се установява, че посочената секция в Г. О. е закрита, считано от 01.01.2011 г. с решение на УС на ДП „НКЖИ“ и е преминала към самостоятелно поделение „Сигнализация и Телекомуникации“ към ЮЛ – ответник със седалище гр. София. Във връзка с горното е прието, че спорът е възникнал от преки отношения на ищеца с Поделение „Сигнализация и телекомуникации“ на ЮЛ – ответник по иска, а не със посочената секция, която не е структурно обособено поделение или клон на ЮЛ – ответник по иска, и е закрита към датата на предявяване на ИМ в съда. Отчетено е и обстоятелството, че самите процесни четири фактури, описани в ИМ, със сумите по които ищецът твърди ответникът да е обогатил неоснователно, при начална липса на основание, сочат като доставчик именно ДП НКЖИ, Поделение „сигнализация и телекомуникации“ със седалище гр. София.
При тези съображения въззивният състав е обобщил, че своевременно направеният в срока за отговор на исковата молба отвод на ответника за местна неподсъдност на делото на сезирания съд на основание чл. 108, ал. 1 изр. 1 и чл. 105 ГПК се явява основателен, поради което обжалваното определение по чл. 121 ГПК се явява правилно и законосъобразно и е потвърдил същото.
Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
Поставените от частния жалбоподател въпроси от първи до трети вкл., обобщено се свеждат до уточнения от съда въпрос „за критериите относно понятието „държавно учреждение“. Въпросът е обуславящ правните изводи на въззивния съд (в обжалваното определение е прието, че ответникът ДП „НКЖИ“ не е държавно учреждение) и е от значение за решаването на процесуалноправния спор относно местната подсъдност на делото, тоест – налице е общият критерий по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. От друга страна, налице е и соченото от страна на жалбоподателя противоречие по този въпрос между обжалваното въззивно определение и цитираната практика.
Предвид изложеното във връзка с този въпрос касационното обжалване следва да се допусне.
Въпросите на касатора с номера 4, 5 и 6 не са обуславящи решаващите изводи на съда и не съставляват общо основание по смисъла на чл. 280 ГПК. Във връзка с тях не са налице и поддържаните допълнителни основания.
По поставения въпрос „за критериите относно понятието „държавно учреждение“ настоящият състав намира следното:
Трайно установено в практиката на ВКС (в това число и посочената от касатора такава, която настоящият състав споделя) е разбирането, че държавното учреждение представлява организационна съвкупност от персонални и имуществени елементи, създадена въз основа на закона за осъществяване на дейности, свързани с властническите правомощия на държавата. В практиката се извежда и разрешението, че източникът на финансиране на юридическото лице не е решаващ белег за това дали юридическото лице е държавно учреждение. Като основна характеристика на държавното учреждение се определя упражняването на функциите на изпълнителна, законодателна или правораздавателна власт на държавата. В тази връзка за определяне статута на дадена организационна съвкупност от персонални и имуществени елементи като държавно учреждение, от решаващо значение следва да се вземат предвид правилата, разписани в учредителните и устройствените актове.
В настоящия случай Държавно предприятие „Национална компания железопътна инфраструктура“ (ДП „НКЖИ“) е създадено със Закона за железопътния транспорт (ЗЖТ), като според чл. 9, ал. 1 от него компанията е със статут на държавно предприятие по чл. 62, ал. 3 ТЗ, а според ал. 2 на същия чл. 9, НКЖИ е основен управител на железопътната инфраструктура. Съгласно чл. 6, ал. 1 от Правилника за устройството и дейността на държавно предприятие „Национална компания „Железопътна инфраструктура“, предприятието управлява предоставеното му от държавата имущество – публична и частна държавна собственост. В ал. 2 на същия член е предвидено правилото, че срещу имуществото – публична държавна собственост, предоставено на предприятието, не може да се насочва принудително изпълнение. В чл. 7 от Правилника се регламентира предметът на дейност на НКЖИ, към който спадат осигуряването използването на железопътна инфраструктура от лицензирани превозвачи при равнопоставени условия; извършването на дейности по развитието, ремонта, поддържането и експлоатацията на железопътната инфраструктура; събирането на инфраструктурни такси от железопътните превозвачи в размер, определен от Министерския съвет, по предложение на министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията; осъществяването инвестиционната политика при модернизацията на железопътната инфраструктура и др. Съгласно чл. 8 от Правилника предприятието организира дейността си в съответствие с петгодишния договор с държавата по чл. 25, ал. 1 ЗЖТ, десетгодишната програма за развитие на железопътния транспорт и на железопътната инфраструктура по чл. 27 ЗЖТ и годишните програми за изграждане, поддържане, ремонт, развитие и експлоатация на железопътната инфраструктура по чл. 28 ЗЖТ. По отношение на приходите на компанията в чл. 9 от Правилника е предвидено, че държавата участва във финансирането на дейностите по изграждането, поддържането, развитието и експлоатацията на железопътната инфраструктура. Размерът на финансирането се определя в рамките на 5-годишен договор между държавата, представлявана от министъра на финансите и от министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията, от една страна, и предприятието, от друга страна. В договора по чл. 25, ал. 1 ЗЖТ (в сила от 29.12.2020 г., със срок до 2025 г.), сключен между държавата – от една страна, и НКЖИ – от друга страна, в чл. 2 от същия е договорено предприятието да извършва дейности по изграждане, поддържане и развитие на железопътната инфраструктура, а държавата да му предостави средства за финансирането им, в съответствие с приоритетите на правителството за периода по договора и по реда на Закона за държавния бюджет на Р. Б. за съответната година. Спрямо финансирането на дейностите по поддържането и експлоатацията на железопътната инфраструктура в чл. 10 от Правилника на първо място се посочват приходите от републиканския бюджет, а на следващо място приходи от инфраструктурни такси, от търговска дейност и др. Освен това министърът на транспорта, информационните технологии и съобщенията е част от органите на управление на компания съгласно чл. 11 от Правилника, като назначава и тримата членове на управителния съвет на предприятието съгласно чл. 13, ал. 1 от същия.
При тези данни следва, че НКЖИ е създадена със закон за осъществяване на дейности, свързани с властническите правомощия на държавата в изпълнителната власт (касае се за целево предназначени парични средства, предоставени по предварително определен бюджет, който обезпечава и гарантира дейност, извършвана в публичен интерес – осъществяване на държавната политика в сферата на железопътната инфраструктура. Цялата правна уредба е подчинена на рамката, че предприятието осъществява своята дейност с оглед зададените приоритети от държавата. Посоченият начин на преимуществено бюджетно финансиране на НКЖИ, както и функциите, които са възложени от страна на държавата, са белезите от съществено значение, с оглед на които предприятието може да бъде определено като държавно учреждение. Обстоятелство, че според ЗЖТ и Правилника за устройството на компанията, тя получава освен приходи от републиканския бюджет и приходи от други източници на финансиране, не следва да се взима от съществено значение при определянето като държавно учреждение и не разколебава горното правно разрешение, доколкото основният източник на приходи на предприятието съгласно правната уредба е държавното финансиране.
При този отговор на така поставения въпрос, настоящият състав намира, че разгледана по същество частната касационна жалба е основателна. Неправилно въззивният съд е приел, че ответникът – ДП „НКЖИ“, не е държавно учреждение и съответно е неприложима специалната подсъдност по чл. 108, ал. 2 ГПК, на която се позовава ищецът. С оглед приетото от касационния съд, че ответното предприятие е държавно учреждение следва, че приложима в настоящия случай е местната подсъдност, определена по правилото на чл. 108, ал. 2 ГПК. Въззивното определение и потвърденото с него определение на първостепенния съд следва да бъдат отменени и делото следва да се изпрати по подсъдност на Районен съд – Г. О. за продължаване на съдопроизводствените действия.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на III-то г. о.,ОПРЕДЕЛИ :
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1014 от 09.11.2022 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 728/2022 г. на Окръжен съд – В. Т.
ОТМЕНЯ определение № 1014 от 09.11.2022 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 728/2022 г. на Окръжен съд – В. Т. и потвърденото с него определение № 926 от 29.07.2022 г., постановено по гр. д. № 673/2022 г. на Районен съд – Г. О.
ИЗПРАЩА делото на Районен съд – Г. О. за продължаване на съдопроизводствените действия.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: