О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1547

София, 08.06.2023 година

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети април две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ж. Д.

ЧЛЕНОВЕ: А. Ц. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдия Декова гражданско дело № 433 по описа на Върховния касационен съд за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Й. Г. Д., чрез процесуален представител адв. Г. И., против въззивно решение № 129 от 12.10.2022 г., постановено по в. гр. д. № 215/2022 г. по описа на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 86 от 07.04.2022 г. по гр. д. № 465/2021 г. по описа на Окръжен съд - Добрич, с което жалбоподателят е поставен под ограничено запрещение.

В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба Д. Й. Д. и контролиращата страна Апелативна прокуратура - Варна не са изразили становище по жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира:

С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за поставяне на Й. Г. Д. под ограничено запрещение по молба на сина му Д. Й. Д. на основание чл. 5, ал. 2 ЗЛС. След съвкупна преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и изготвените пред двете инстанции по същество съдебно-психиатрични експертизи и комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза е прието, че ответникът страда от заболяване – смесена корова и подкорова съдова деменция, което не му позволява да се грижи адекватно за своите работи, поради което следва да бъде поставен под ограничено запрещение. Според вещите лица в най-добрия случай процесът може да се стационира на нивото на лек дементен синдром. Възвръщане на предболестното ниво е невъзможно. Събраните по делото гласни доказателства са противоречиви относно състоянието на ответника, начина му на живот, възможностите му да се ориентира правилно и да се справя сам в битово отношение. От извършения разпит на ответника е установено, че същият е ориентиран относно своята личност и за своите близки – разпознава без затруднения ищецът, който му е син; съпругата му която е свидетел по делото; братовчедите му, които също са свидетели; сочи че сестра му е починала. Ориентиран е къде се намира, но като причина за образуваното дело сочи проблемни отношения с близките, свързани със собственост и пари. Допълва, че е малтретиран от сина си (ищеца), поради което към настоящия момент живее в хоспис за стари хора, за което сам плаща. Отрича да има заболявания и прием на лекарства. Отговорите на зададените от съда въпроси са адекватни, разумни. При тези данни съдът е приел, че макар и ответникът да отрича заболяването си и да не може напълно да се грижи за своите работи, съхранени са все пак възможности същият да възприема и анализира дадени житейски ситуации, предимно с битов характер. Състоянието му все пак позволява да се ориентира в по-елементарни житейски ситуации. Съдът е кредитирал показанията сочещи, че ответникът търси контакт с приятели и роднини, доколкото тези твърдения се подкрепят и от изложеното в представеното от хосписа удостоверение. Изложил е, че макар да се констатират налудности в поведението, като злонамереност към него, отравяне, ограбване и др. подобни, ответникът търси начин да избегне конфликтни моменти, като сам е изявил желание да постъпи на място, където това ще е възможно и сам се издържа. Отделно от това е приложено пълномощно, видно от което е наел адвокат, който да защитава правата и законните му интереси по делото, което сочи за адекватна грижа за своите работи. В този смисъл състоянието на ответника не е толкова тежко, че да изключва напълно възможността да ръководи постъпките си. От друга страна от съвкупния анализ на доказателствата се установява, че функциите на логично обмисляне в по-сложни житейски ситуации са нарушени. Ето защо, е налице ограничена, но не напълно липсваща способност ответникът да насочва волята си и да управлява действията си за постигане на целите за задоволяване на своите нужди и за защита на своите интереси. Напълно самостоятелното извършване на разпоредителни действия обаче, би накърнило неговите права и имуществени интереси.

Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните правни въпроси: 1. „Налице ли е връзка между медицинския и юридическия критерий за поставяне на касатора под ограничено запрещение, като се има предвид ППВС № 5 от 13.02.1980 г., решение № 1664 от 21.06.1976 г. по гр. д. № 1051/1976 г. на ВС, II г. о., решение № 740 от 12.03.1980 г. по гр. д. № 112 /1980 г. на ВС, II г. о., решение № 379 от 07.05.2009 г. по гр. д. № 1320/2008 г. на ВКС, I г. о. и решение № 214 от 19.10.2015 г. по гр. д. № 1619/2015 г. на ВКС, III г. о.?“; 2. „Длъжен ли е съдът при наличие на няколко медицински експертизи да обсъди в мотивите си по какви съображения приема едното заключение, а не кредитира другото?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими към спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства, като посочи кои от тях са основателни и кои са неоснователни?“ и 4. „С оглед на точното прилагане на закона и развитието на правото, съобразено ли е решението с чл. 12 от Конвенцията за правата на хора с увреждания? Защитени ли са конституционните права на касатора?“. Сочи, че вторият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 5 от 13.02.1980 г. решение № 3152 от 26.12.1969 г. по гр. д. № 2365/1969 г. на ВС, II г. о., решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 214 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС, I г. о. и решение № 57 от 08.05.2014 г. по гр. д. № 7493/2013 г. на ВКС, II г. о., третият с решение № 190 от 07.02.2020 г. по гр. д. № 24/2019 г. на ВКС, I г. о. и решение № 32 от 13.04.2022 г. по гр. д. № 4015/2021 г. на ВКС, II г. о., а четвъртият с решение № 226 от 31.10.2016 г. по гр. д. № 4922/2015 г. на ВКС, IV г. о.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси. Първият въпрос е обуславящ, но е разрешен от въззивния съд при съобразяване на задължителната практика. Съгласно ППВС № 5/1979 г., предмет на иска по чл. 5 ЗЛС е дееспособността на лицето, за което се иска поставяне под запрещение, а основанието на този иск е наличието на душевна болест или слабоумие /наричано в съдебната практика медицински критерий/ и невъзможността на страдащия от такава болест или от слабоумие да се грижи за своите работи /наричана юридически критерий/. Двете изисквания трябва да са налице, за да се постанови обявяване недееспособността на лицето. Сама по себе си душевната болест не прави лицето недееспособно, а невъзможността на лицето да се грижи за своите работи следва да е по причина на болестното му състояние /съотв. – слабоумието/. Според цитираното ППВС, експертът определя и степента на страданието, както и с оглед здравословното състояние на лицето може ли фактически да се грижи за своите работи и интереси, а съдът е този, който ще реши дали ответникът следва да бъде поставен под запрещение и според степента на страданието или слабоумието ще определи какво да бъде запрещението – пълно или ограничено. В конкретния случай въззивният съд е обосновал с оглед конкретно установената по делото фактическата обстановка изводите си, че касаторът страда от душевна болест, която води до ограничено неразбиране на свойството и значението на постъпките и необходимост от непредубедено съдействие, поради което следва да бъде поставен под ограничено запрещение. Вторият въпрос е неотносим, тъй като и трите експертизи по делото сочат, че касаторът страда от душевна болест. Различията в заключенията са в становищата на вещите лица за ограниченията във възможностите на лицето да се грижи за своите работи. Както е прието в ППВС № 5/1979 г. само съдът е компетентен да реши с оглед медицинските и други данни дали лицето следва да бъде поставено под запрещение и какво да бъде то според изискванията на закона. Това става след преценка на медицинската експертиза/и съвкупно с останалите доказателства по делото и въз основа на личните впечатления на съда от задължителното изслушване на лицето. Третият въпрос е разрешен в съответствие с практиката на ВКС, съгласно която въззивният съд е длъжен да се произнесе по наведените от страните доводи и възражения и да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, като изложи собствени мотиви за значението им за крайния резултат по делото. Въззивният съд е коментирал в решението всички доводи на страните, обсъдил е всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, както и допуснатите съдебно-психиатрични експертизи и комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза и е достигнал до обоснован извод за основателността на искането. Четвъртият въпрос предвид формулировката му и очертаните граници не може да послужи като основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Във връзка с възражението на касатора въззивният съд се е мотивирал, че съгласно решение № 10/2014 г. на Конституционния съд, с което е прието, че по отношение на лицата с психически увреждания особената защита включва и предпазването им от извършване на правни действия, с които те биха могли да увредят собствените си интереси. Важен елемент от тази защита е институтът на поставянето под запрещение, доколкото поради естеството на тяхното състояние няма друг, по-ефективен начин за защита на техните интереси и на обществото като цяло. До приемането на нова уредба, която да е в съответствие с европейското и международно право, разпоредбата на чл. 5, ал. 1 ЗЛС следва да се прилага, макар и ограничително, като способ за подкрепа и съдействие на нуждаещите се лица. Несъгласието на касатора с правните изводи на съда само по себе си не е основание за допускане на касационна проверка на решението. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 129 от 12.10.2022 г., постановено по в. гр. д. № 215/2022 г. по описа на Апелативен съд - Варна.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: