Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Ти-Ви-Би“ ООД срещу решение №260227 от 29.11.2021 г. по в. т.д.№451/2020 г. на АС Пловдив. С решението в обжалваната част е потвърдено решение от 16.03.2020 г. по т. д.№110/2018 г. на ОС Хасково в частта, с която „Ти-Ви-Би“ ООД е осъдено да заплати на „Мастер проджект“ ЕООД следните суми: 229 344.21 лв. с ДДС, представляващи неплатената част от цената за изработка и доставка на метална конструкция с включена антикорозионна защита и радиографичен контрол, ведно със законната лихва, считано от 23.07.2018 г. до окончателното изплащане на сумата; 69 918.52 лв., обезщетение за забавено плащане на сумата от 229 344.21 лв. с ДДС за периода от 23.07.2015 г. до завеждане на исковата молба на 23.07.2018 г.; 11 079.10 лв. с ДДС дължими по фактура №2080 от 02.12.2013 г.; 25 931.30 лв. разноски по делото, съразмерно на уважената част от иска.

В касационната жалба са наведени доводи, че решението е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост, като в изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото или само тези, на които основава решението си. 2. Каква е ролята на проверката /прегледа/ на извършената работа и какво е значението на удостоверяването на проверката от служители на възложителя и същото приравнява ли се на акт по приемане на изработеното от страна на възложителя. 3. В каква форма следва да са възраженията за некачествено изпълнение по смисъла на чл. 264, ал. 2 от ЗЗД и в каква степен следва да бъдат индивидуализирани тези възражения. 4. Следва ли съдът да приема правни изводи, направени от вещо лице или е необходимо да формира собствени изводи, на база експертно заключение. 5. Следва ли при преценка относно наличие на забава при изпълнение на двустранен договор, съдът да черпи аргументи от отношения на възложителя и трети лица и субективното отношение на третото лице и договорките му с възложителя отразяват ли се на задълженията по двустранен договор, в това число досежно наличието на забава и/или некачествено изпълнение. 6. Каква е ролята на авансовото плащане и следва ли плащане с такова основание да бъде впоследствие тълкувано като частично плащане по договора. Поддържа се, че въпроси от първи до четвърти са решени в противоречие с практиката на ВКС, а спрямо пети и шести – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като се твърди, че решението е и очевидно неправилно.

Ответникът по касация „Мастер проджект“ ЕООД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:

Жалбата е допустима - подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че въпреки, че процесният обект е един от най-сложните, както за проектиране, така и за изпълнение, а цената му с оглед твърденията и на двете страни е не по-малка от 999 999.90 лв. с ДДС, страните са сключили неформален договор за възлагане на процесните СМР, като по делото не се оспорва факта, че именно ищецът „Мастер проджект“ ЕООД, по възлагане на ответника, е изработил, доставил и положил антикорозионна защита /АКЗ/ на металните конструкции. Анализирайки приетите по делото доказателства /вкл. издадените от ищеца 7 бр. данъчни фактури за заплатени по банков път суми в общ размер от 999 999.90 лв. с ДДС, с посочено основание - авансово плащане и заключението на ССЕ/, е установил, че всички удостоверени с тези фактури операции са намерили отражение в счетоводствата на двете дружества като авансови плащания и с оглед действията на ответника, свързани с последното плащане от 22.11.2014 г. /извършено цели 7 дни след разрешението за ползване издадено на 15.12.2014 г от ДНСК/, е достигнал до извод, че постигнатото съглашение между страните не е за крайна цена от 999 999.90 лв. с ДДС и платеното се явява само част от дължимото такова /ако тази цена е била крайна, ответникът не би осчетоводил плащане на последната вноска от същата като аванс по договора, а като окончателно такова/. Посочил е, че с оглед представените по делото 18 фактури /с посочена единична цена цена за полагане на АКЗ от 17.116 лв. за кв. м. и единична цена за изработка на метална конструкция с посочена единична цена от 1.69 лв. на кг. и с единична цена за изработка на метална конструкция на кг. от 2.21 лв. в ден а от фактурите, а в две от тях - цена за изработка на метална конструкция от 1.86 лв. на кг./, следва извод, че приложените по делото четири оферти от изпълнителя за цени са били приети от изпълнителя, като с приемане и осчетоводяване на фактурите страните са изразили съгласие, че реалната цена е тази посочена в тях, а крайният размер на дължимото по неформалния договор възнаграждение е обусловен от реално извършената по количество работа. Анализирал е изготвените по комплексната СТЕ основно и две допълнителни заключения и приложенията към тях и е намерил, че съобразно разпоредбите на ЗУТ, строежите следва да отговарят на проектите въз основа, на които са реализирани, което прави логичен извода, че вложените в тях количества материали следва да съответстват на предвидените такива по проект, но с оглед обстоятелството, че процесният проект е един от най-сложните за изработка и изпълнение, е нормално К. по проекта да не са съвсем точни и да предполага настъпване на разминаване между предвидените по проект количества и материали и тези, които реално са вложени, установимо и от наличните по делото протоколи за приемане на отделните етапи от извършената от ищеца работа, налични към всяка една от 18 фактури осчетоводени и от двете страни. Посочил е, че по отношение СМР описани в пункт ІV на исковата молба няма издадени фактури, но ищецът е представил актове обр. 19 за установяване на извършена работа, съдържащи констатации за характера на СМР, общото тегло на изработеното в килограми и респективно площта в кв. м., като под всеки протокол е изписано: проверил и е положен подпис от Т.Т. – технически директор при ответното дружество, имал представителни функции за подписване на актове от този тип от името на ответника. Изложеното е довело до направен от въззивния съд извод, че посочените протоколи при условие, че са подписни от лице натоварено с ръководни и контролни функции от ответника във връзка с процесното строителство, материализират изявление от името на това дружество съдържащо признание досежно извършването на процесната работа в посочените количества и при липса на доказателства за противното имат нужната доказателствена сила, като извод за извършване на работата следва и от факта, че за строежа е издадено разрешение за ползването му. В този смисъл въззивният съд е изразил становище, че за процесните СМР извършени от ищеца, общият размер на дължимото възнаграждение би следвало да бъде 1 047 648.33 лв. без ДДС или 1 257 177.90 с ДДС, като с оглед диспозитивното начало в процеса и заплатените от ответника суми, остават дължими 240 423.21 лв., в които е включена и сумата от 11 079.10 лв. с ДДС дължима по фактура №2080 от 02.12.2013 г.

По отношение претенцията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, обезщетение за забава върху сумата от 11 079.10 лв. за периода от 23.07.2015 до 23.07.2018 г. е изложил съображения, че макар и да има изработка на възложена работа и приемане на същата, в случая тази работа е във връзка с „Покривна вентилация на „Металургично производство“ и следва да се отчете, че от страна на ответника има извършени авансови плащания във връзка дължимите СМР на този обект - първото е от 06.11.2013 г. и от него ищецът е могъл да усвои дължимото за така изработеното и приетото В този смисъл е приел, че забава може да има само за периода 03.11.2013 -06.11.2013 г. Посочил е, че за другото главно вземане обезщетение за забава се претендира от 15.12.2014 г., като по отношение на това вземане следва да се има предвид, че датата на приемане на работата е тази, на която е издадено разрешение за ползване на целия обект и от този момент – 15.12.2014 г. е възникнало задължението за плащане според законовия текст на чл. 266 от ЗЗД, което изключва приложимостта на чл. 303а, ал. 3 от ТЗ, а размерът на дължимото обезщетение върху сумата от 229 344.21 лв. за периода след 23.07.2015 г. е равен на 69 918.52 лв.

Във връзка с направеното от ответното дружество възражение за прихващане на свои вземания породени от забавеното и лошо изпълнение на възложената по процесния договор работа /уточнени на 23.11.2020 г. по пера, вид, размер предявените с възражение за прихващане вземания/ в общ размер на 45 723.30 лв. без ДДС, е изложил следното: Безспорно е, че ищецът е бил подизпълнител, т. е. ответникът му е превъзложил изпълнението на възложена на него работа от трето за делото дружество, като в намиращия се по делото договор между това дружество и ответника, срокове за изпълнение на възложената работа са уговорени, което прави логичен извода те от своя страна да са сведени до знанието до лицето, на което част от извършената работа е превъзложена и той да се е съгласил с тях. Под договорката касаеща срокът за изпълнение на последния етап е изписано и съгласие, че крайният срок за завършване на обекта е 15.05.2014 г., което сочи, че етапните срокове не са твърди и страните са предвидили толеранс с оглед евентуални забави в изпълнението. До извод в тази насока се достига и от представените от самия ответник графици /стр. 218 и стр. 736/, за които се твърди да са известни на ищеца и в които сроковете са по-дълги от първоначално договорените в споменатия по - горе договор, което сочи, че в последствие страните по същия са ги променили в посока удължаване, което безспорно е налагало и промяна в сроковете по отношение на превъзложените работи. Извод за промяна в сроковете за изпълнение следва и от дадените пред първата инстанция показания от свидетеля С. А. - ръководител проектиране и проектен мениджър на процесния обект и показанията на свидетеля Ж., служител при ищеца. С оглед изложеното въззивният съд е достигнал до извод, че липсва забавено изпълнение и необходимост от обезщетяване на вредите от същото, като не може да се направи и заключение, че удължаването в сроковете на наемане на съответната техника е пряка и непосредствена последица от недобросъвестното поведение на ищеца по делото. По отношение разходите, свързани с некачественото изпълнение /стойност на използваните материали за отстраняване на некачественото полагане на АКЗ - 22 966.80 лв. без ДДС и разходи за заплати, осигуровки, командировки и нощувки на използваните за отстраняване на недостатъците работници - 71 777 лв. общо за м. април, май, юни и юли на 2014 г./ е установил, че по делото няма представени доказателства удостоверяващи, че при приемане на отделните метални конструкции ответникът в качеството си на възложител да е констатирал и отправял възражения за некачествено положени АКЗ на даден конкретно индивидуализиран детайл. Приел е, че реално данни за проблеми за нарушения в АКЗ се съдържат в представени по делото и от двете страни протоколи, удостоверяващи провеждани работни срещи между основния възложител, основния изпълнител и представители на подизпълнителите, конкретно в протокола от 22.05.2014 г., в който е посочено, че 20% от установените дефекти на АКЗ е от транспорт, 20% от стиковъчно монтажни работи, 50% от монтажни заварки и 10% от преглед на заваръчни шевове. Посочил е, че във връзка с тези констатации в приетите основно и допълнително заключение вещите лица изрично заявяват, че с оглед характера на извършената работа отговорност на ищцовото дружество са само установените 20% следствие на транспортни разходи /в който смисъл са и показанията на свидетелите К. Ж. и М. М./, а извод за това, дали дефектите са станали при изработката на изделията, може да се достигне, само ако наличието им е установено с протоколи при тяхното постъпване на обекта, каквито обаче не са съставени, поради което е счел, че ако има установени дефекти, то те са монтажни и не са отговорност на ищцовото дружество. В допълнение е изразил становище, че ако ответното дружество бе извършило разходи за времето да м. август на 2014 г. във връзка с лошото и забавено изпълнение на ищеца, не би имало никаква логика на 22.12.2014 г. да му превежда още 200 000 лв. като аванс по договореното във връзка с този договор възражение.

Настоящият състав намира, че с оглед изложените от въззивния съд мотиви касационно обжалване не може да бъде допуснато.

Формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси са израз на поддържаните от касатора, но несподелени от въззивния съд тези: че работата по т.IV от исковата молба не е била извършено в посочените количества, тъй като не е била приета, че е било налице некачествено изпълнение на цялата възложена работа, че е ищецът не е изпълнил в срок задълженията си, както и на несъгласието на касатора с направените от въззивния съд изводи въз основа на приетите доказателства /вкл. заключенията на вещите лица/. Както бе посочено обаче, въззивният съд изрично е установил, че работата по посочената точка от исковата молба е била извършена именно в твърдяните от ищеца количества, като този извод е направен не само въз основа на подписа на техническия директор при ответното дружество /както се предпоставя с втори въпрос/, а и с оглед издаденото разрешение за ползване на обекта и липса на доказателства, че е налице некачествено полагане на АКЗ. Също така възраженията за некачествено изпълнение на работата са намерени за неоснователни, не поради формата на въвеждането им и липсата на индивидуализация /в какъвто смисъл е третият от въпросите/, а предвид липсата на доказателства, с каквито съобразно заключенията на вещите лица, се установява некачественото полагане на АКЗ, като следва да се посочи и, че поставените пети и шести въпроси са фактически, тъй като по принцип отговорите им зависят от установените по делото конкретни факти и обстоятелства, релевантни за всеки конкретен случай. На следващо място е видно, че при постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил изцяло с практиката на ВКС по приложение на разпоредбите на чл. 235 и чл. 236 от ГПК, като е дал собствено разрешение на предмета на делото, направил е собствени фактически констатации и правни изводи, обсъждайки подробно релевантните, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните и е извършил самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса. В решението се съдържа подробен анализ на приетите доказателства, с оглед установяване на фактите, относими към основанието на претенцията, като съдът е кредитирал заключенията на експертите и е достигнал до собствени изводи въз основа на всички доказателства по делото. В този смисъл съдът е изпълнил задължението си да прецени експертните заключения във връзка с другите доказателства по делото и да изведе мотиви защо и коя експертизата възприема, като е изложил мотиви, обосноваващи преценката му. В светлината на изложеното по първи и четвърти от формулираните от касатора въпроси касационно обжалване не може да бъде допуснато поради съобразяване на въззивния съд с практиката на ВКС, а по останалите – поради липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Необходимо е да се отбележи, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието на тази страна с възприетата в решението фактическа обстановка и направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на решението по същество, на основанията по чл. 281, т. 3 от ГПК и извън въведеното с ал. 2 на чл. 280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не може да бъде разгледано в настоящата фаза на селекция на касационните жалби.

В този смисъл и тъй като в случая не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.

С оглед изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация направени пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 6191.60 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №260227 от 29.11.2021 г. по в. т.д.№451/2020 г. на АС Пловдив в частта, с която е потвърдено решение от 16.03.2020 г. по т. д.№110/2018 г. на ОС Хасково в частта, с която „Ти-Ви-Би“ ООД е осъдено да заплати на „Мастер проджект“ ЕООД следните суми: 229 344.21 лв. с ДДС, представляващи неплатената част от цената за изработка и доставка на метална конструкция с включена антикорозионна защита и радиографичен контрол, ведно със законната лихва, считано от 23.07.2018 г. до окончателното изплащане на сумата; 69 918.52 лв., обезщетение за забавено плащане на сумата от 229 344.21 лв. с ДДС за периода от 23.07.2015 г. до завеждане на исковата молба на 23.07.2018 г.; 11 079.10 лв. с ДДС дължими по фактура №2080 от 02.12.2013 г.; 25 931.30 лв. разноски по делото, съразмерно на уважената част от иска.

ОСЪЖДА „„Ти-Ви-Би“ ООД, ЕИК[ЕИК] да заплати на „Мастер проджект“ ЕООД[ЕИК] сумата от 6191.60 лв., разноски пред ВКС.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.