О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 885
гр.София, 27.04.2023 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесети април две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов
ЧЛЕНОВЕ: Д. Д. Г. Николаева
като изслуша докладваното от съдия Д. Д. гр. д. № 4051 по описа за 2022 г. приема следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Ж. М. против решение № 183 от 9.06.2022 г., постановено по въззивно търговско дело № 182 по описа за 2022 г. на Варненския апелативен съд, III състав, с което е потвърдено решение № 47 от 17.12.2021 г. по търг. д. № 91 по описа за 2021 г. на Добричкия районен съд. С първоинстанционното решение Д. Ж. М. е осъден да предаде на „Задължителен универсален пенсионен фонд А. Б. , учреден и управляван от „Пенсионно осигурително дружество А. Б. АД, на основание чл. 345, ал. 1, предложение 3 от ТЗ във връзка с чл. 233, ал. 1 от ЗЗД държането на апартамент № 15, находящ се в [населено място], , [жилищен адрес] , предоставен му по силата на сключен между страните договор за покупко-продажба на изплащане от 28.05.2018 г., както и да заплати на фонда сумата от 17 733, 80 лв. неиздължени месечни вноски за ползването на апартамента за периода от 20.07.2019 г. до 25.01.2021 г., 2 828, 79 лв. обезщетение за ползването на апартамента след прекратяването на договора за периода от 25.01.2021 г. до 23.04.2021 г. и 470, 61 лв. неплатени разходи във връзка с ползването на апартамента.
Касаторът счита, че решението на Варненския апелативен съд е неправилно, постановено е в противоречие с материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила–основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК по следните въпроси:
1. Допустимо ли е недвижими вещи, когато не са елемент от търговско предприятие по смисъла на чл. 15 от ТЗ, да бъдат обект на договор за лизинг?
2. Длъжен ли е съдът при постановяване на решение при признание на иска да извърши служебна преценка за валидността на правоотношението, от което произтича претендираното право, или такава преценка той прави само при наличие на възражение от ответника?
3. Може ли съдът да постанови решение при признание на иска за връщане на държането на недвижим имот, получено на основание развален поради неплащане на пълния размер на цената му по предварителен договор за продажба, когато с отговора на исковата молба той е заявил, че искът е основателен, но същевременно в него/отговора/ и в съдебно заседание е заявил искане да му се даде възможност да изпълни задълженията си и по този начин да избегне последиците на уважаването на иска, или в този случай наличието на признание следва да се изведе на база на тълкуване на всички изявления в отговора и процесуалното му поведение в съдебно заседание?
4. Оттеглимо ли е признанието на иска, когато ищецът неправилно е квалифицирал спорното право като произтичащо от договор за лизинг вместо като последица от прекратен предварителен договор за продажба и погрешната правна квалификация е приета от съда, вследствие на което ответникът не е могъл да заяви правозадържащи възражения за връщане на платената цена съгласно чл. 90 от ЗЗД и за заплащане на направените подобрения съгласно чл. 70, ал. 3 във връзка с чл. 71 и чл. 72 от Закона за собствеността?
„Задължителен универсален пенсионен фонд А. Б. , учреден и управляван от „Пенсионно осигурително дружество А. Б. АД, застъпва становището, че няма основания за допускане на касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд, като оспорва касационната жалба и по същество. Претендира за присъждане на 3 370 лв. разноски за касационното производство.
Касационната жалба срещу решението на Варненския апелативен съд в частите, с които е потвърдено първоинстанционното решение за присъждане на 2 828, 79 лв. обезщетение за ползването на апартамента след прекратяването на договора за периода от 25.01.2021 г. до 23.04.2021 г. и 470, 61 лв. неплатени разходи във връзка с ползването на апартамента е недопустима, понеже цената на исковете е под 5 000 лв. Ето защо в тези части касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане, а производството трябва да бъде прекратено. В останалите части по предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
„Задължителен универсален пенсионен фонд А. Б. , учреден и управляван от „Пенсионно осигурително дружество А. Б. АД, е изложил в исковата молба, че е сключил на 28.05.2018 г. с ответника Д. Ж. М. договор за продажба на недвижим имот на изплащане. Страните са се съгласили, че ответникът ще придобие собствеността върху процесния апартамент след окончателно плащане на цената, дължима на месечни вноски, а до момента на нотариалното прехвърляне ответникът ще ползва имота, като заплаща за своя сметка всички данъци и такси. След като погасил частично вноската за месец юли 2019 г., ответникът престанал да плаща, не е издължил и данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за 2018, 2019 и 2020 г., поради което ищецът прекратил договора с изявление, връчено лично на 25.01.2021 г. Въпреки това ответникът продължил да ползва апартамента, поради което ищецът е поискал от съда да го осъди да върне държането на недвижимия имот, да заплати дължимите вноски за периода от юли 2019 г. до 25.1.2021 г. общо в размер на 17733, 80 лв., обезщетение за ползването на имота от 25.01.2021 г. до депозиране на исковата молба на 23.04.2021 г. в размер на 2 828, 79 лв. и 470, 61 лв. за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за 2018 г., 2019 г. и 2020 г.
В отговора на исковата молба Д. Ж. М. е признал, че исковете са основателни. Добавил е, че е бил в невъзможност да плаща задълженията си заради заболяване на съпругата си и заради настъпилата епидемична обстановка, но в срок от 12 месеца ще е в състояние да погаси задълженията си. Поискал е да му бъде предоставена възможност да постигне спогодба с ищеца.
В публичното съдебно заседание на 19.11.2021 г. представителят на ищеца е поискал съдът да прекрати съдебното дирене и да постанови решение съобразно признанието на исковете. На свой ред пълномощникът на ответника след отказ от сключване на спогодба от страна на ищеца е заявил, че оспорва исковете и е поискал изслушването на съдебно-счетоводната експертиза с формулираната в исковата молба задача. Добричкият окръжен съд е счел, че признанието не може да бъде оттеглено, отказал е да назначи съдебно-счетоводна експертиза и е постановил решение въз основа на признанието, с което е уважил изцяло предявените искове.
Във въззивната си жалба Д. М. е заявил, че първоинстанционното решение е незаконосъобразно, тъй като не му е дадена възможност да сключи спогодба или да реши спора посредством медиация. Освен това съдът не се съобразил с наличието на тежко заболяване на съпругата му и на пандемията, които обстоятелства следва да се оценят като непреодолима сила. Ищецът не доказал по безспорен начин вземанията си със съдебно-счетоводна експертиза. Първоначалното признание на иска било с цел сключване на споразумение, което не е било прието. Жалбоподателят е поискал от въззивния съд да прогласи за неравноправни клаузите на договора за лизинг.
Варненският апелативен съд е приел, че в отговора на исковата молба ясно е изразена волята на ответника за признание на исковете. Констатирал е, че не са налице пречките, посочени в чл. 237, ал. 3 от ГПК, както и че процесуалният представител на ответника притежава правото да признава исканията на другата страна, поради което може да се постанови решение при признание на иска. Това признание не може да бъде оттеглено и затова първоинстанционното съдебно решение, основано на признанието, трябва да бъде потвърдено.
От съдържанието на обжалваното решение става ясно, че въззивният съд не е обсъждал и не е давал разрешение на първия въпрос на касатора. Абстрактните разсъждения в изложението на касатора, че договорът за лизинг на недвижим имот, ако този имот не е част от търговско предприятие, би бил нищожен, не са относими към случая. Доводите за нищожност касаят най-общо възможността за продажба на имота след изтичане на срока на договора, но дори да са основателни не засягат действителността на сключеното съглашение като наемен договор, от чието неизпълнение произтичат правата, признати с обжалваното решение. Ето защо по първия въпрос не може да се допусне касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд.
Въззивният съд е приел, че е налице предпоставката по чл. 237, ал. 3, т. 1 от ГПК, за да се постанови решение въз основа на признанието на исковете, тъй като признатите от ответника права не противоречат на закона или на добрите нрави. Във въззивната инстанция касаторът е повдигнал възражение, че признатите права произтичат от неравноправни клаузи на потребителски договор. За такива неравноправни клаузи съдът следи служебно съгласно чл. 7, ал. 3 от ГПК, но в случая такива клаузи, от които да произтичат признатите права не се констатират. Дори да се приеме, че клаузата на чл. 26.3.1. от договора, която предвижда възможност за разваляне при неплащане на три месечни вноски е неравноправна и не следва да се прилага, в случая касаторът не е заплащал никакви вноски от юли 2019 г. до 25.1.2021 г., което дава право на разваляне при спазване на общите правила. Съответно признатото от съда право на наемодателя да получи обратно вещта след разваляне на договора не е свързано с прилагане на евентуално неравноправна клауза. Същият извод се отнася и за задължението за плащане на вноските за периода преди разваляне на договора, тъй като това задължение не е обусловено от неравноправни клаузи в договора. Дали правото на дружеството да задържи всички получени по договора суми е неравноправна клауза също е извън предмета на настоящия спор.
За да постанови решението си, въззивният съд е достигнал до извода, че касаторът е признал предявените искове и този отговор на третия въпрос на касатора съответства на съдържанието на отговора на исковата молба. В този отговор касаторът е окачествил исковете като основателни, което изявление по своята същност е признание на исковете. Желанието му да се сключи спогодба касае евентуалните последици от уважаването на вече признатите искове. Изразеното намерение за плащане на задълженията би могло да е от значение за изхода на спора, ако в хода на делото касаторът беше осъществил това си намерение и беше изпълнил задълженията си, което обаче не е сторил. Само тогава на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК изпълнението би могло да се зачете като факт, настъпил в хода на производството, който би могъл да промени изхода на спора.
От мотивите на обжалваното решение е видно, че въззивният съд е счел признанието на исковете за неоттегляемо и това разрешение на четвъртия въпрос на касатора е в пълно съответствие с разпоредбата на чл. 237, ал. 4 от ГПК, която е ясна и не се нуждае от тълкуване. Процесуалният закон не допуска възможност признанието да се оттегли поради неправилна квалификация на иска, дадена от ищеца или от съда в доклада по делото. Ответникът не може да оттегли признанието си и заради пропуск да предяви евентуални възражения по чл. 90 от ЗЗД и по чл. 70, ал. 3 във връзка с чл. 71 и чл. 72 от Закона за собствеността. Съгласно чл. 133 от ГПК той е следвало да повдигне такива възражения в отговора на исковата молба и не може да ги предяви в по-късен момент. Ето защо по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.
По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд в останалите части не следва да се допуска.
При този изход на спора касаторът дължи на дружеството 3 370 лв. разноски за касационното производство.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Д. Ж. М. против решение № 183 от 9.06.2022 г., постановено по въззивно търговско дело № 182 по описа за 2022 г. на Варненския апелативен съд, III състав, с което е потвърдено решение № 47 от 17.12.2021 г. по търг. д. № 91 по описа за 2021 г. на Добричкия районен съд В ЧАСТИТЕ, С КОИТО Д. Ж. М. е осъден да заплати на „Задължителен универсален пенсионен фонд А. Б. , учреден и управляван от „Пенсионно осигурително дружество А. Б. АД 2 828, 79 лв. обезщетение за ползването на апартамента след прекратяването на договора за периода от 25.01.2021 г. до 23.04.2021 г. и 470, 61 лв. неплатени разходи във връзка с ползването на апартамента, КАТО ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО В ТЕЗИ ЧАСТИ.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд в останалите части.
ОСЪЖДА Д. Ж. М.-ЕГН: [ЕГН], да заплати на „Задължителен универсален пенсионен фонд А. Б. , учреден и управляван от „Пенсионно осигурително дружество А. Б. АД, сумата 3 370/три хиляди триста и седемдесет/ лв. разноски за касационното производство.
Определението в прекратителната част подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му пред друг състав на ВКС, а в останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: