Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ОЗК – Застраховане„ АД против решение № 112/08.03.2022 г. по в. т.д. № 27/2022 г. на Пловдивски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 260110/15.10.2021 г. по гр. д. № 119/2020 г. на Хасковски окръжен съд, в частта му, с която касаторът е осъден да заплати на Ж. Т. М. / заместен в процеса от своите наследници – Т. Ж. Т. и П. И. М. / и на П. И. М. обезщетение над размера от 5 000 лева за всеки от тях или за разликата над тази сума и до присъдените 21 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на техния внук - Ж. Т. Ж., настъпила при ПТП от 24.12.2017 г., причинено по вина на водача на застрахован – по ЗЗ „ГО„ на автомобилистите - при ответното дружество лек автомобил. Касаторът намира, че обезщетението е присъдено в противоречие с материалния закон – пар. 96 ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ / обн. ДВ бр. 101 от 2018 г. /. Не оспорва, че ищците са материалноправно легитимирани да получат обезщетение, съгласно задължителните указания в ТР №1/2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Счита, обаче, че за претенции с правно основание чл. 226 КЗ отм. и чл. 432 КЗ, предявени след 21.06.2018 г., отговорността на застрахователя спрямо разширения с ТР на ОСНГТК от 2018 г. кръг лица, е ограничена до максималния размер от 5 000 лева, съгласно пар. 96 ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /обн. ДВ бр. 101 от 2018 г./, приложим и в случая, с оглед придаденото обратно действие на нормата, с разпоредбата на пар. 96 ал. 3 от ПЗР на ЗИДКЗ. Акцентира на обстоятелството, че чл. 493а ал. 2 КЗ предвижда утвърждаване на методика за определяне размера на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди, с нарочна наредба, като само до приемането на последната пар. 96 от ПЗР на ЗИДКЗ /обн. ДВ бр. 101 от 2018 г./ фиксира обезщетението за определен кръг лица / тези по чл. 493а ал. 4 КЗ, каквито са и настоящите ищци / до 5 000 лева, без да засяга въведените с чл. 492 КЗ лимити на отговорност. В този смисъл, касаторът не открива противоречие между националната уредба и законодателството на ЕС, на каквото се е позовал въззивният съд, в частност на чл. 1, пар. 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/1003/ЕО на ЕП и на Съвета от 16.09.2009г. относно застраховката „Гражданска отговорност“. Страната сочи, че Директивата е безспорно обвързваща за всички държави-членки по отношение резултата, който трябва да бъде постигнат, но оставя на националните органи избора на формите и средствата за прилагането й. Независимо, че цитира диспозитива на решение на СЕС от 24.10.2013 г. по дело C-277/12 г. (че член 3, параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5) касаторът намира, че пар. 96 от ПЗР на ЗИД КЗ не противоречи на даденото тълкуване. Навежда и евентуален довод за неправилно приложение на материалния закон - чл. 52 ЗЗД - досежно конкретния, приет за справедлив размер на възнаграждението, с оглед обективно установените по делото факти, относно претърпените от ищците болки и страдания, както и с оглед обществените представи за справедливост.

Ответните страни – П. И. М. и Т. Ж. Т., оспорват касационната жалба, като неоснователна. Преценяват, че въззивният съд правилно не е приложил въведените с пар. 96 ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ лимити на застрахователно обезщетение, посочвайки, че решението по дело C-277/12 се ползва със задължителна за всички национални юрисдикции сила и правилно е било служебно съобразено от съда, доколкото българската правна уредба - КЗ в тази му част - накърнява повелителна норма на правото на ЕС / в този смисъл и решение по дело 106/77 на Съда на ЕО /. Оспорват обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неудовлетворяване на допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, поради вече формирана от по-долните инстанции и очевидно споделяна от Върховен касационен съд практика по този въпрос. Подчертават, че с оглед постановените решения на СЕС по дела C-555/07 и C-441/14, нормата на чл. 493а ал. 4 КЗ вр. пар. 96 от ДР на КЗ е неприложима и националният съд е следвало да определи свободно размера на обезщетението, прилагайки единствено принципа за справедливост, залегнал в чл. 52 ЗЗД.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване въззивен акт.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, съобразно въведените касационни доводи и кореспондиращото им изложение по чл. 284 ал. 3 ГПК, настоящият състав съобрази следното:

Предявени са осъдителни искове, с правно основание чл. 432 ал. 1 КЗ. В исковата молба се сочи, че в резултат на ПТП от 24.12.2017 г., причинено по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по ЗЗ „ГО„ на автомобилистите, лек автомобил, е починал внукът на Ж. М. и П. М., вследствие на което ищците търпят високи по степен и интензитет болки и страдания. Предмет на касационното производство, с оглед въведените от касатора параметри, е единствено въпроса за размера на дължимото обезщетение, в аспект на приложимостта на пар. 96 ал. 3 ПЗР на ЗИДКЗ /обн. ДВ бр. 101 от 2018 г./ и в евентуалност - приложението на чл. 52 ЗЗД. Ищците твърдят, че смъртта на любимия им внук ги сринала емоционално и психически, претърпели емоционален шок, прераснал в продължително депресивно състояние. Приживе, вкл. с оглед влошеното си с възрастта здравословно състояние, те разчитали на внука за всичко в ежедневието си, както предходно – като дете - той разчитал на тях за отглеждането и възпитанието си, живеейки и в общо домакинство. Ищците твърдят, че изпитват безпокойство, потиснатост, вътрешна опустошеност и безсилие пред обстоятелствата, чувствителността им е изострена до ранимост. Предявяват исковете като частични – от по 50 000 лева, при заявен пълен размер на интереса си – от 200 000 лева.

С отговора на исковата молба ответникът е оспорил активната материалноправна легитимация на ищците, какъвто довод не поддържа в касационна инстанция, както и обосноваността на присъдим, като справедлив съобразно чл. 52 ЗЗД, размер на обезщетението за неимуществени вреди съгласно претендирания. Относимо към настоящото производство е поддържаното в отговора на ответника становище за приложимост на пар. 96 ал. 3 ПЗР на ЗИДКЗ /обн. ДВ бр. 101 от 2018 г./, като според застрахователя максималното обезщетение, което следва да се изплати на всеки от ищците, е в размер до 5000 лева. Инвокирано е възражение за съпричиняване, предвид установеното високо алкохолно опиянение на шофьора, което е било известно на пострадалия, но касационен довод, свързан с приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД, не е въведен.

Първоинстанционният съд съобразил, че са налице всички предпоставки на чл. 432 КЗ за ангажиране отговорността на касатора, предвид установения деликт на водача на застрахованото МПС, както и че съгласно ТР № 1/21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС ищците са сред кръга на материалноправно легитимираните лица, имащи право да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния внук. От разпита на свидетелите Г. и Д. и изслушаното експертно заключение на вещо лице - психолог съдът констатирал наличието на посттравматичен стрес и депресия у ищците – загубили контрол над собствения си живот / с примери за несъответни на обстоятелствата и състоянието им реакции /, затворили се в себе си, спрели да общуват с приятели, възприемали живота си за буквално свършил и нямало изгледи, с оглед възрастта им, за подобрение. Съдът отчел преждеописаните психически страдания, вкл. стреса от внезапната и неочаквана загуба, както и че приживе ищците възлагали изключително на починалия надежди за физическа и морална подкрепа и помощ на старини, напредналата им възраст, а от друга страна младата възраст на починалия. Съдът е счел, че не е ограничен с предвидения в пар. 96 ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр. 101 от 2018 г./ максимален размер на обезщетението, тъй като разпоредбата противоречи на общностното право - член 3, параграф 1 от Директива 72/166/ЕИО и чл. 1, параграф 2 от втората Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на ЕП и на Съвета от 16.09.2009 година относно застраховката Гражданска отговорност при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, както и чл. 9, ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО и лимитите, посочени в чл. 1 параграф 2 от предходната директива – 84/5/ЕИО, транспонирани в националното ни право – чл. 492 от КЗ. Съдът е посочил, че с тези директиви не е предвидена възможност за установяване на максимален размер на обезщетението за неимуществени вреди на пострадало лице и че са налице предпоставките, по изключение, за тяхното пряко действие, като се е позовал и на решение на Съда на ЕО от 24.10.2013г. по дело С– 277/12. На база тези разсъждения и с оглед приетия размер на съпричиняване от 30 %, съдът преценил за справедливо обезщетение за претърпените от ищците неимуществени вреди в размер от 21 000 лева.

Въззивният съд, сезиран по жалба на застрахователя, потвърдил решението на първата инстанция, отхвърляйки оплакванията на дружеството. Споделил изводите за безспорна установеност на трайна и дълбока емоционална връзка на обич и привързаност между починалия и ищците – негови баба и дядо, която връзка не била прекъсната нито през студентските му години, нито след установяването му в София, като изложил съображения, че същата дори се задълбочила през това време, защото починалият тогава оказвал морална и материална подкрепа на ищците, с оглед вече напредналата им възраст и влошено здравословно състояние. Съдът е кредитирал показанията на св. Д., съсед на ищците, предвид неговите непосредствени, лични впечатления от взаимоотношенията с внука им, за да обоснове правилност на формирания от първата инстанция извод, за търпени от ищците сериозни неимуществени вреди. Изцяло е споделена аргументацията за неприложимост на разпоредбата на пар. 96 ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ / ДВ бр. 101/2018 г./ по изложените от състава на Хасковския окръжен съд съображения, като са развити подробни мотиви относно предпоставките за пряко приложение на директивите, съгласно приетото в решение по дело C-188/89 на СЕС.

В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК е формулиран единствено въпроса: “Следва ли съдилищата да се съобразяват с нормативно установените лимити, при определяне размера на обезщетението, вследствие на ПТП, за широкия кръг правоимащи, съгласно ТР № 1/2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСГТНК на ВКС?” Допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, с цитиране на нормата, без допълнителни съображения в съответствие с указанията на т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС, като единствено са преповторени аргументите на касатора, в подкрепа приложението на пар. 96 от ПЗР на ЗИДКЗ / обн. ДВ бр. 101 от 2018 г. /,

Конкретизирайки въпроса - до приложението на пар. 96 от ПЗР на ЗИД / обн. ДВ бр. 101 от 2018 г. /, с лимита в която разпоредба касаторът обосновава касационния си довод за неправилно приложение на материалния закон от въззивния съд - същият удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Необоснован, обаче, е допълнителния такъв.

Съгласно т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането или за да бъде тя осъвременена.

В случая такива обстоятелства не са налице.

Въззивният съд не е съобразил лимита по § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101/2018г., в сила от 07.12.2018г./, поради противоречие на разпоредбата с правото на Европейския съюз. При тълкуването му, Съдът на Европейския съюз се е произнесъл в смисъл, че застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторно превозно средство трябва да покрива обезщетението за неимуществените вреди, претендирани от близките на лица, загинали при ПТП, доколкото това обезщетение се дължи по силата на гражданската отговорност на застрахования, съгласно приложимото към спора по гражданското производство национално право, като не се допуска национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална сума, по - малка от посочената в чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5 / кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламенти на Съвета от 16.09.2009г. /. В подобен смисъл, на този в решение по дело С-277/12, са и Решение на СЕС от 23.10.2012г., Vitor Hugo Marques Almeida /С-300/10/, Решение на Съда от 24.10.2013г., Katarina Haasova /С-22/12/, Решение на Съда от 23.01.2014г., Enrico Petillo /С-371/12/, съгласно които държавите членки са длъжни да гарантират, че обезщетението, което съгласно тяхната национална правна уредба на гражданската отговорност се дължи за неимуществени вреди, претърпени от близките членове на семейството на жертвите на пътнотранспортни произшествия, се покрива от задължителната застраховка до минималните суми, посочени в Директивата, съответно че националната правна уредба не трябва да изключва автоматично или ограничава несъизмеримо правото на пострадалото лице на обезщетение чрез задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства. Решенията на съда на Европейския съюз са задължителни за националния съд / чл. 633 от ГПК /, при предимство на европейското право, като самостоятелен правен ред, спрямо разпоредбите на националното право / Решение на Съда от 05.02.1963г. по дело 26-62 Van Gend Loos / и Решение на Съда от 15.07.1964г. по дело 6-64 /Costa/E.N.E.L.//.

На настоящия състав не е известна, нито се сочи от касатора практика на касационна инстанция, в която предвиденият с разпоредбата на § 96 ал. 3 вр. с ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101/2018г./ лимит да е споделен за приложим. Предложената от касатора интерпретация на приетото в решение на СЕС по дело С- 277/12, в подкрепа на тезата му, не почива на правилата на логиката, нито се основава на тълкувателни способи, съгласно чл. 46 ЗНА, преценката за приложимостта на които да обоснове допускане на касационното обжалване, с цел точното прилагане на закона или за попълване на празноти в същия. Съобразно разпоредбата на чл. 15, ал. 2 от ЗНА, както и предвид факта, че Директива 2009/103/ЕО е транспонирана в КЗ, от цитираната практика на СЕС е изводимо, че е недопустимо размерът на обезщетението за неимуществени вреди, чийто възможен долен предел е застрахователната сума, определена в нормативен акт на ЕС, да бъде ограничаван с нормативен акт на вътрешното право. Точно това, обаче, следва от въведения с § 96 ал. 3 ПЗР на ЗИДКЗ лимит на застрахователна отговорност.

Процесуалният представител на ответните страни претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 2 вр. с ал. 1 т. 2 от ЗАдв.. Съобразно обжалваемия интерес спрямо всеки от ищците - 16 000 лева, на основание чл. 7 ал. 2 т. 4 вр. с чл. 9 ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, дължимото за защитата на всеки от ищците, ограничена до депозиране отговор на касационната жалба, възлиза на 757, 50 лева или следва да се присъди общо възнаграждение от 1 515 лева.

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 112/08.03.2022 г. по в. т.д. № 27/2022 г. на Пловдивски апелативен съд.

ОСЪЖДА „ОЗК Застраховане„ АД, на основание чл. 81 вр. с чл. 78 ал. 1 ГПК вр. с чл. 38 ал. 2 вр. с ал. 1 т. 2 ЗАдв, да заплати на процесуалния представител на Т. Т. и П. М. - адв. Е. Г. П., БУЛСТАТ [ЕГН], рег. номер от Единния адвокатски регистър [ЕГН], възнаграждение за процесуално представителство в касационна инстанция, в размер на 1 515 лева,

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: