Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба от Областен управител на област В. срещу решение № 249/16.02.2017г. по адм. д. № 2646/2016г. на Административен съд гр. В., с което е отменена Заповед №РД-16-7706-188/10.09.2016г. на Областния управител на област с административен център Варна, с която на основание чл. 80, ал. 1 и ал. 2 и чл. 81 от ЗДС вр. с чл. 32, ал. 1 от ЗА е наредено да се изземе от С. Д. С. имот – частна държавна собственост, описан в АЧДС №[номер]/29.09.2011г. представляващ жилище–самостоятелен обект в сграда с идентификатор [номер] със застроена площ 84.73кв. м, състоящ се от две спални, хол, кухня, баня, тоалет, перално помещение, входно антре с две отделения за спалните и кухнята и два балкона, ведно с прилежащо избено помещение №5 с площ 9.95кв. м и 1, 478% ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху земята, с адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес]
Касаторът твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излага доводи, че наемното правоотношение е прекратено, тъй като към датата на издаване на процесната заповед е изтекъл максималният законов срок за отдаване под наем на имоти - частна държавна собственост, който е 10-годишен. Поддържа, че С. С. не отговаря на изискванията за настаняване във ведомствено жилище. Моли да бъде отменено решението на съда и бъде отхвърлена жалбата на С. С.. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по жалбата – С. Д. С. чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба. Претендира разноски.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия състав, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима.
Административният съд е сезиран с жалба на С. Д. С. срещу Заповед №РД-16-7706-188/10.09.2016г. на Областния управител на област с административен център Варна, с която на основание чл. 80, ал. 1 и ал. 2 и чл. 81 от ЗДС вр. с чл. 32, ал. 1 от ЗА е наредено да се изземе от С. Д. С. имот – частна държавна собственост, описан в АЧДС №[номер]/29.09.2011г. представляващ жилище–самостоятелен обект в сграда с идентификатор [номер] със застроена площ 84.73кв. м, състоящ се от две спални, хол, кухня, баня, тоалет, перално помещение, входно антре с две отделения за спалните и кухнята и два балкона, ведно с прилежащо избено помещение №5 с площ 9.95кв. м и 1, 478% ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху земята, с адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес].
Установено е от фактическа страна, че наемно правоотношение между държавата и С. С. е възникнало още по силата на Заповед №585/18.06.2001г. на областния управител на обл. Варна, с която Т. Х. С. и всички членове на семейството му са настанени в процесния имот. Заповедта е издадена на основание чл. 22 ЗДС вр. чл. 27 ППЗДС и решение № 23 по протокол № 16 от 07.05.2001г. на комисията по държавна собственост. На 20.06.2001г. е сключен и договор за наем между Държавата, чрез областния управител на Варненска област и Т. Х. С. със срок 1 година.
С писмо №РД-04-9100-107/06.07.2005г. областният управител е предложил на С. С., на която е възложено семейното жилище от бракоразводния съд, да бъде пренастанена в процесното жилище от държавния ведомствен жилищен фонд по чл. 23 от ППЗДС, поради много лошото състояние на имота-частна държавна собственост в [населено място], [улица], в който е настанена и който се нуждаел от основен ремонт и реконструкция, за които нямало средства. На 26.09.2005г. между страните е сключено споразумение за ползване на процесния жилищен имот - частна държавна собственост срещу месечно обезщетение в размер на 41 лв, като споразумението се сключва до провеждане на търг или конкурс.
С Писмо-предизвестие по чл. 238 от ЗЗД изх.№РД-15-9400-1132/28.10.2015г. Обл. управител на област с админ. център Варна уведомил С. С., като ползвател на държавното ведомствено жилище описано в АЧДС №[номер]/29.09.2011г. на основание споразумение от 26.09.2005г., че не отговаря на изискванията на чл. 22 от ППЗДС за настаняване под наем в такова. Поради това на основание чл. 238 от ЗЗД й е отправено едномесечно предизвестие за прекратяване на договорните отношения между нея и Държавата, представлявана от обл. управител. Даден й е едномесечен срок от датата на получаване на предизвестието за освобождаване и предаване на имота. Видно от известието за доставяне, писмото е връчено лично на С. С. на 30.10.2015г.
При така установените факти, съдът е приел, че след като за имота не е проведен търг или конкурс, действието на споразумението между страните не е отпаднало, а отправените писма не водят до неговото прекратяване. Изложил е мотиви, че неправилно и незаконосъобразно Обл. управител се позовава на чл. 22 от ППЗДС като основание за изземване на жилището и прекратяване на наемното правоотношение за него, тъй като не това е било основанието за настаняване в жилището. Посочил е, че са нарушени основните принципите за законност по чл. 4 ал. 2 и ал. 3 от АПК, за съразмерност по чл. 6 от АПК, за последователност и предвидимост в чл. 13 от АПК, тъй като с издаване на заповедта и изземването на имота ще засегнат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която тя се издава. След като е настанил жалбоподателката и семейството й в това държавно жилище и тя в съответствие със споразумението е продължавала да го ползва като жилище и да заплаща ежемесечния наем, административният орган е следвало да се въздържи от издаване на Заповед за изземването му, преди да им даде възможност за пренастаняване в друг дом, за да освободят този апартамент. Решението е неправилно.
За упражняването на законово уреденото правомощие на областния управител по чл. 80 от ЗДС (ЗАКОН ЗА ДЪРЖАВНАТА СОБСТВЕНОСТ) е необходимо наличието на законовите предпоставки, а именно: недвижим имот, който да е държавна собственост и осъществяване на владение или държане на този имот без законово основание.
По делото е безспорно установено, че държавата се легитимира като собственик на недвижимия имот, предмет на оспорената пред съда заповед с акт за частна държавна собственост, като управлението му е предоставено на областния управител на О.В.С чл. 5, ал. 1 от ЗДС (ЗАКОН ЗА ДЪРЖАВНАТА СОБСТВЕНОСТ) /ЗДС/, актът за държавна собственост е официален документ, съставен от длъжностно лице по определен ред и форма. Според нормата на чл. 114, ал. 1 от Правилник за прилагане на ЗДС (ЗАКОН ЗА ДЪРЖАВНАТА СОБСТВЕНОСТ) /ППЗДС/, обстоятелствата, констатирани в акта, имат обвързваща доказателствена сила до доказване на противното, при което правилно първоинстанционния съд е зачел материалната му доказателствена сила.
Неправилно е прието в обжалваното решение, че имотът - държавна собственост се държи от ответницата на правно основание. Жилището е било предоставено на С. С. за възмездно ползване по силата на представеното споразумение, като между страните е безспорно, че предпоставките за отдаване под наем на държавно жилище, предвидени в чл. 21-29 ППЗДС никога не са били налице. Наемното правоотношение, възникнало въз основа на споразумението, е прекратено по реда на ЗЗД (ЗАКОН ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ), в съответствие с чл. 24, ал. 1 от ЗДС (ЗАКОН ЗА ДЪРЖАВНАТА СОБСТВЕНОСТ), чрез отправяне на писмено предизвестие, връчено на 30.10.2015г. От друга страна, споразумението е сключено на 26.09.2005г., следователно на 26.09.2015г. е изтекъл максималният десетгодишен срок, за който могат да бъдат отдавани под наем държавни имоти, съгласно чл. 19, ал. 4 ЗДС. При тази законова уредба, обстоятелството, че споразумението от 26.09.2005 е сключено до провеждане на търг или конкурс, не означава, че срокът на договора не е изтекъл. Законът за държавната собственост не допуска съществуването на наемни правоотношения за срок, по-дълъг от десет години, освен когато са налице предпоставките за настаняване в държавни ведомствени жилища. В случая, както се посочи, тези предпоставки никога не са били налице. Неоснователни са доводите на ответницата по касация за продължаване действието на срока за наем, поради това, че тя е продължила да ползва имота, а заплащаната от нея наемна цена е приета от касатора. Разпоредбата на чл. 236 ЗЗД не намира приложение при отдаването под наем на жилища – държавна собственост. Законът за държавната собственост в чл. 24, съответно чл. 28 ППЗДС препращат към ЗЗД (ЗАКОН ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ) единствено по отношение на прекратяването на наемните правоотношения.
При тези данни следва да се приеме, че към момента на издаване на оспорената заповед, имотът се държи без правно основание. Освен това, С. С. е била първоначално настанена с бившия си съпруг в друго държавно жилище. В процесното жилище тя е преместена във връзка с констатацията на административния орган, че жилището, в което е била настанена преди, се нуждае от ремонт. Не на последно място, процесният имот надвишава съществено жилищните нужди на С. С..
Налице е и мотивирано искане от Държавна агенция „Национална сигурност”, на която е предоставен имота за управление, до областния управител за предприемане на действия за изземване на имота. В производството по чл. 80, ал. 1 от ЗДС административният орган действа при условията на обвързана компетентност, т. е. когато са налице изброените в хипотезата на посочената норма предпоставки, за него възниква задължение да издаде заповед за изземване на имота.
Неоснователни са и доводите на ответницата по касация за нарушаване на принципите по чл. 4, ал. 2 и ал. 3, чл. 6 и чл. 13 АПК. От една страна, Законът за държавната собственост не създава за държавата задължения за удовлетворяване на жилищните нужди на лица, които не са държавни служители. Такова задължение имат общините, като за целта заинтересованите лица следва да обявят пред съответната община жилищната си нужда и да бъдат картотекирани. От друга страна, закрилата, предоставена от чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи не е абсолютна. Допустимо е ограничаването на защитените в чл. 8 права, включително за защита правата и свободите на другите правни субекти. Касае се за ведомствено държавно жилище, което по силата на закона е предназначено за удовлетворяване жилищните нужди на държавни служители. Ответницата по касация повече от 10 години е обитавала жилището без да отговаря на законовите изисквания за това и без да се възползва от възможността да заяви жилищните си нужди за настаняване в общинско жилище по общия ред, включително след като е било отправено предизвестието за прекратяване на наемното правоотношение. В същото време от отправяне на предизвестието до момента С. С. е разполагала с време да предприеме действия за удовлетворяване на жилищната си нужда.
Предвид изложените обстоятелства първоинстанционният съд неправилно е преценил, че оспорената заповед за изземване на недвижимия имот - частна държавна собственост, е законосъобразна. Това налага отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на оспорването срещу Заповед №РД-16-7706-188/10.09.2016г. на Областния управител на област с административен център Варна.
При този изход на спора, на касатора следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции в размер на 200 лв, на основание чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ.
Водим от горното, Върховният административен съд - трето отделение, РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 249/16.02.2017г. по адм. д. № 2646/2016г. на Административен съд гр. В. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ оспорването на С. Д. С. срещу Заповед № РД-16-7706-188/10.09.2016г. на Областния управител на област В..
ОСЪЖДА С. Д. С. да заплати на Областния управител на област В. съдебни разноски в размер на 200 лв за всички инстанции. Решението е окончателно.