Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Пауерскрийн – България” ЕООД, [населено място], представлявано от адв. И. И., срещу решение № 2384 от 20.11.2017г. по в. т.д. № 3255/2017г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 701 от 11.04.2017г. по т. д. № 6589/2015г. на СГС, ТО, VІ-12 състав, касаторът е осъден да заплати на „М. П. плант” ЕООД на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД сумата 60 167, 50 лева, като платена на отпаднало основание поради развалянето на договор за продажба от 08.10.2014г., ведно със законната лихва, считано от 16.10.2015г. до окончателното й изплащане, както и сумата 4 317 лева – разноски в първоинстанционното производство и 4 204 лева – разноски във въззивното производство.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е нищожно, недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, тъй като ищецът е поискал да му бъде присъдена сумата 60 617, 50 лева, платена по договор от 08.10.2014г. за отдаване на употребявани машини при условията на финансовообвързан лизинг с опция за прехвърляне правото на собственост на машина, а с обжалваното решение въззивният съд е присъдил сумата като платена на отпаднало основание поради развалянето на договор за продажба от същата дата. Твърди, че е налице произнасяне със сила на пресъдено нещо по отношение на прекратяването на договора за продажба с решение по вад № 285/2015г. на АС при БТПП. Твърди още, че обжалваното решение е нищожно, тъй като волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Поддържа, че въззивният съд е изградил съображенията си на факти, изложени едва във въззивната жалба и при устните състезания, което е недопустимо, както и не е обсъдил доказателствата в съвкупност и не е установил връзката между фактите по делото. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК повтаря оплакванията си за нищожност и недопустимост на въззивното решение и поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, както и ал. 2 ГПК. Сочи следните правни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд:

1. По приложението на чл. 175 ГПК как следва да се цени направеното от страната извънсъдебно признание за съществуване на факти, в настоящия случай – как трябва да се ценят извънпроцесуалните признания на страната за неизгодни за нея факти /арбитражното производство/ - противоречие с решение № 210 от 19.09.2016г. по гр. д.№ 861/2016г. на ВКС, ІV г. о.

2. Допустимо ли е съдът да основава своето решение на вероятности? В тази връзка може ли в мотивите, обусловили решаващата му воля, да се позовава на някакви твърдения от страна на ищеца, при наличие на законоустановена правна норма, че това не е така?

3. Допустимо ли е след приемането за окончателен на проекто-доклада на първоинстанционния съд, с който е уточнен предметът на иска, както и преди приемането му са направени съответните уточнения и възражения от страните по делото, въззивният съд да възприема за меродавни допълнителни изявления на една от страните /в случая ищеца/, направени едва във въззивната жалба и въззивното производство?

4. Задължен ли е съдът при преценката на събраните доказателства да съобрази научните, логическите и опитните правила? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с пиетото в т. 3 от ТР № 2 от 02.07.204г. на ОСГК, ТР № 1 от 17.07.2001г. на ОСГК на ВКС и решение № 305 от 27.06.2012г. по гр. д. № 1110/2011г. на ВКС, ІV г. о.

5. Как следва да бъдат анализирани показанията на свидетел, за който има съмнения в обективността му, неговата безпристрастност /същият съжителства с управителя на дружеството и е заинтересован от изхода на делото/? Твърди, че е налице противоречие с решение № 131 от 12.04.2013г. по гр. д. № 1/13г. на ВКС, ІV г. о.

Твърди, че този въпрос е от значение за точното прилагане на правото.

Ответникът „М. П. П. ЕООД, [населено място], представляван от адв. Н. А., оспорва касационната жалба. Възразява, че касаторът не е обосновал наличие на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на решението и е недопустимо ВКС служебно да извежда доводи за това. Счита за неоснователно оплакването на недопустимост на решението, тъй като арбитражното решение не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение прекратяване на договора за продажба от 08.10.2014г., а от друга страна, въззивният съд е разгледал предявения иск и не е въвел никакви нови и различни фактически твърдения от тези, които са въведени в исковата молба и във въззивната жалба. Излага съображения за неоснователност на оплакването за нищожност на въззивното решение. Възразява, че касаторът не твърди и не мотивира, че поставените от него материалноправни и процесуалноправни въпроси са от значение за изхода на делото, поради което те не отговарят на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Счита, че тези въпроси са свързани с преценката на доказателствата от въззивния съд и са по правилността на обжалваното решение, но не и от значение за допускане на касационно обжалване. Сочи, че касаторът не е посочил и не е мотивирал на кои решения противоречи въззивното решение.

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд, след като е обсъдил събраните по делото доказателства и твърденията и доводите на страните, е приел, че с договор за продажба № PSMS20141008/08.10.2014г. ответникът е продал на ищеца машина – челюстна трошачка, описана в договора, за сумата 150 000 лева, платима на 5 равни месечни вноски по 30 000 лева, първата от които, платима до 10.11.2014г., а последната – до 10.02.2015г. С приемо-предавателен протокол машината е предадена на купувача без забележки. Обсъдил е представения с исковата молба договор № PSMS20141008/08.10.2014г. за отдаване на употребявани машини при условията на финансово обвързан лизинг с опция за прехвърляне на правото на собственост, с който ответникът като лизингодател предоставя на ищеца като лизингополучател същата машина за срок от 5 месеца при лизингова цена с включена годишна лихва 123 735 лева без ДДС, платима на вноски: начална вноска в размер на 25 000 лева без ДДС в срок от 3 работни дни след подписване на договора и 5 месечни вноски от по 25 683, 75 лева без ДДС, дължими на 15-то число на текущия месец, както и допълнително плащане от 1 265 лева без ДДС във връзка с прехвърлянето на собствеността.

Въз основа на представеното по делото решение № 2 от 02.02.3017г. по т. д. № 1668/2016г. на ВКС, І т. о., с което е отхвърлен искът на ответника по чл. 47, ал. 1, т. 2 ЗМТА за отмяна на арбитражно решение от 07.07.2016г. по в. а.д. № 285/2015г. на АС при БТПП, е приел, че е решен със сила на пресъдено нещо въпросът за съществуване на правото, предмет на това дело, а именно, че сумата 30 000 лева по издадената от ответника фактура № 400639/17.10.2014г. с основание първо плащане по чл. 4 (2) от договора за покупко-продажба е била платена на отпаднало основание. Посочил е, че е представено копие само от титулната страница и диспозитива на арбитражното решение, поради което не става ясно какви са били твърденията на ищеца в това производство и възраженията, които ответникът е противопоставил, нито какви са били съображенията на арбитражния съд да приеме, че исковата претенция е основателна. С оглед на това е счел, че първоинстанционният съд в нарушение на съдопроизводствените правила е обсъдил „извънпроцесуалните признания на страната на неизгодни за нея факти (в случая в арбитражното производство)”, за да приеме, че фактурите за плащанията по договора за продажба не могат да имат характер на начало на писмено доказателство за наличие на относителна симулация, а свидетелските показания не следва да се обсъждат. Изложил е съображения, че в настоящия случай издадената от ответника фактура № 400639/17.10.2014г. има характера на начало на писмено доказателство, тъй като в нея е материализирано изявление на продавача по договора за продажба, че очаква изпълнението на уговореното в чл. 4, ал. 2, т. 1 от същия договор задължение за първо авансово плащане на сумата 30 000 лева, а от заключението на експертизата е установено, че плащанията по тази фактура са извършени от ищеца на 16.10.2014г., на 31.10.2014г., на 14.11.2014г. и на 09.02.2015г. и са били приети от ответника и са били отразени в счетоводството му като плащания по договора за продажба. Приел е, че посоченото в този документ основание за плащане недвусмислено сочи, че към датата на документа договорът за финансов лизинг не е съществувал. Счел е, че този извод се подкрепя и от показанията на свидетелката М., която свидетелства, че в нейно присъствие по искане на ответника са били съставени и подписани договор за лизинг и допълнителна споразумение за прекратяване на договора за продажба с различна дата, тъй като така било по-удобно за счетоводството му. Въззивният съд е изложил съображения, че, преценени с оглед всички други доказателства по делото, кредитира показанията на свидетелката, независимо от обстоятелството, че живее във фактическо съжителство с управителя на ищцовото дружество. В тази връзка е изтъкнал и факта, че в приемо-предавателния протокол е посочено, че е съставен към договор за покупко-продажба, което е индиция за по-късното съставяне на договора за лизинг.

С оглед всички събрани докадателства въззивният съд е достигнал до извод, че съставянето post factum на договора за финансов лизинг е било инициирано от ответника в резултат на погрешна представа за собственото му положение като данъчно задължено лице с оглед приложимата нормативна уредба и търсенето на възможно най-добро разрешение на проблема, свързан със задължението за внасяне на ДДС по конкретната сделка. В подкрепа на този извод е анализирал отделните уговорки в договора за лизинг и е приел, че те не очертават общата характеристика на типичен договор за финансов лизинг по дефиницията в чл. 342, ал. 2 ТЗ, тъй като: не е уговорено например задължение за лизингодателя да придобие посочена от лизингополучателя вещ, а е посочено, че за поръчана ще се счита машината, за която страните са подписали този договор; уговореният период на ползване на вещта е твърде кратък; при съпоставка на съществените елементи на договора за продажба и на договора за лизинг са налице съвпадения по отношение на общата им стойност и начина на изплащането й. Предвид изложеното е достигнал до извод, че действителната воля на страните е била ищецът да стане собственик на машината съгласно уговорката в чл. 3 от договора за продажба, а договорът за лизинг е бил сключен при условията на абсолютна симулация.

От гледна точка на изпълнението на договора за продажба въззивният съд е приел, че извън сумата 30 000 лева, платена по фактурата от 17.10.2014г. и предмет на арбитражното решение, ищецът е платил още 60 167, 50 лева, като е останала неиздължена сумата 28 400, което е било основание за разваляне на договора от ответника, считано от 01.06.2015г. Приел е, че с оглед обратното действие на това разваляне на договора за продажба, ответникът следва да заплати на ищеца сумата 60 167, 50 лева, платена на отпаднало основание.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Не е налице поддържаната от касатора нищожност на обжалваното решение, обоснована с твърдение, че волята на въззивния съд е неразбираема. Волята на въззивния съд по отношение на крайния изход на делото и правнорелевантните факти е ясно изразена, а несъгласието на касатора с мотивите на решението, обосновано с твърдения за необоснованост и вътрешна противоречивост, представлява оплакване за неправилност, която не може да бъде обсъждана в стадия на селектиране на касационните жалби.

Неоснователен е и доводът за недопустимост на обжалваното решение поради произнасяне от въззивния съд по непредявен иск. В решението си въззивният съд се е произнесъл по заявените в исковата молба и в отговора на ответника твърдения и възражения и по направеното от ищеца искане за връщане на сумата, платена по сключения между страните договор за лизинг. След като е приел за доказано твърдението на ищеца, че договорът за лизинг е сключен при условията на симулация, въззвивният съд е обсъдил възражението на ответника, че е налице основание да задържи получените по този договор суми, като в тази връзка е обсъдил и изпълнението на сключения между страните действителен договор за продажба и неговото разваляне поради неизпълнение. Поради това настоящият състав приема, че не е налице произнасяне по непредявен иск.

Първият процесуалноправен въпрос е поставен във връзка с твърдението на касатора, че е налице направено от ищеца извънсъдебно признание на неизгодни за него факти. Това твърдение не е възприето от въззивния съд, който е приел, че такова извънсъдебно признание не налице. Следователно поставеният въпрос не съответства на мотивите на въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи.

Вторият въпрос е предпоставен от оплакването на касатора, че въззивният съд е основал решението си на вероятности. Въззивният съд е достигнал до крайния си извод за симулативност на договора за финансов лизинг след съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, като по обосноваността и законосъобразността на тези изводи настоящата инстанция не може да се произнесе в производството по чл. 288 ГПК. Поради това, така формулиран, този вторият въпрос не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Третият въпрос също не съответства на данните по делото и на мотивите на въззивния съд, тъй като е поставен във връзка с твърдението на касатора, че въззивното решение е основано на твърдения, които са изложени от ищеца едва във въззивната жалба. Твърдението, че действителната воля на страните не е била да сключат договор за лизинг и че такъв е сключен по искане на ответника за счетоводни цели е изложено още в исковата молба, а в молба на ищеца от 14.05.2016г. – преди първото по делото заседание, е уточнено, че ответникът е поискал подписването на такъв договор във връзка с внасянето на ДДС. Във въззивната жалба са изложени допълнително твърдения за разрешаване на въпроса за нищожността на представеното от ответника споразумение за прекратяване на договора за продажба със сила на пресъдено нещо с решение № 2 от 02.02.2017г. по т. д. № 1668/2016г. на ВКС, ТК, І т. о. Това решение е постановено след приключване на устните състезания в първата инстанция, поради което основаните на него твърдения не са преклудирани.

Четвъртият процесуалноправен въпрос по съществото си представлява оплакване за необоснованост на въззивното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Петият въпрос е поставен във връзка с преценката на показанията на разпитания по делото свидетел с оглед евентуалната му заинтересованост от изхода на делото. По този въпрос въззивният съд не се е отклонил от постоянната съдебна практика, като е взел предвид факта, че свидетелката е във фактическо съжителство с управителя на ищцовото дружество, но въпреки това е кредитирал показанията й, приемайки, че се подкрепят от останалите събрани по делото доказателства.

Касаторът е направил и искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК поради очевидна необоснованост на въззивното решение. „Очевидна неправилност” е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

При този изход на делото на ответника следва да бъдат присъдени направените разноски за настоящата инстанция в размер на 3000 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2384 от 20.11.2017г. по в. т.д. № 3255/2017г. на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА „Пауерскрийн – България” ЕООД, ЕИК [ЕГН], съд. адрес: [населено място], [улица], ет. 3, адв. И. И. да заплати на „МОСТСТРОЙ ПЛОВДИВ ПЛАНТ” ЕООД, ЕИК[ЕИК], съд. адрес: [населено място], [улица], адв. Н. А. сумата 3 000 лева /три хиляди лева/ - разноски за касационната инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: