Производството е по ревандикационни искове, съединени с претенции по чл. 59 ЗЗД за обезщетение за ползване. Ищците твърдят, че са собственици на имота на основание чл. 2 ЗВСОНИ като наследници на акционери в национализирано акционерно дружество. Представят констативен нотариален акт от 2004г., който удостоверява собствеността на наследниците на акционерите на Акционерно дружество за шоколад и захарни изделия „В. П.”, национализирано по З., върху УПИ ІІІ-3 в кв. 147 по плана на С. на [улица] „Г. В.” № 12 с площ 1952, 77 кв. м. с построените в него седем сгради /включително и трафопост/, подробно описани в акта, при квоти на съсобственост, определени съобразно дяловото участие на акционерите в национализираното акционерно дружество.

Представени са доказателства за учредяването на акционерното дружество „Индустрия за шоколад и захарни изделия [фирма] през 1924г., за внасяне в капитала на недвижимия имот на [улица] [улица] със сградите в него; за проведени общи събрания на акционерите от 1943, 1944 и 1945г., от които е видно как е променян състава на акционерите, удостоверения за наследници на бившите акционери. Установено е, че

имотът е бил одържавен по З.; съставени са през 1951г. акт за завземане и акт за държавна собственост където са описани дворното място и постройките, като е отразено предоставяне на имота на ДИП”Република”. През 1992г. наследниците на акционерите са се споразумели относно правата си върху акциите на техните наследодатели, притежавани към 23.12.1947г. /протокол от 16.01.1992г./ и са поискали деактуване на сградите. Преди да бъде извършено отписване на имота от актовите книги Столична община е взела съгласието на Агенцията по приватизация. С решение на Върховния административен съд по адм. д. № 3233/2003г. в полза на наследниците на акционерите е признато право на обезщетение и определено такова въз основа на експертна оценка като активното салдо е намалено със стойността на възстановеното имущество - земя и сгради.

От страна на ответника [фирма] са представени доказателства за предоставяне на сградите за стопанисване и управление от Д. „Българска захар” на Електронноизчислителния център при М. през 1991г.; за създаване на ДФ „А.” през същата година и предоставяне имота на фирмата. Приложени са два акта за частна държавна собственост от 1996г. за сгради, включени в капитала на [фирма], които актове през 1997г. са отменени поради възстановяване собствеността на ищците. Видно, че дружеството [фирма] е образувано през 1998г. чрез сливане на [фирма], [фирма] и [фирма]. През 2000г. с приватизационна процедура подпомагащата страна

[фирма]

е закупила 46% от капитала на [фирма]. В изготвения по повод на приватизацията правен анализ недвижимите имоти, включени в капитала, не са индивидуализирани.

Установява се, че с влязло в сила решение, постановено на 29.08.1996 г. по гр. дело № 1691/1993г. на Софийския градски съд са отхвърлени исковете на настоящите ищци по чл. 108 ЗС и по чл. 59 ЗЗД срещу неучастващия в настоящия спор ответник

[фирма] за част от сграда на [улица] по съображения, че ищците не са доказали правото си на собственост. Впоследствие със заповед на министъра на търговията и туризма е наредено [фирма] да предаде на наследниците на акционерите във [фирма] фабричните постройки на [улица] къща с дворно място на [улица] изключение на надстройките, извършени от дружествата, стопанисващи имота. Постановено е и

влязло в сила решение на Софийския градски съд, ІV-б отд. по гр. дело № 1500/2001 г., с което е

отхвърлен иск на [фирма] против наследниците на акционерите в национализираното дружество за признаване собствеността върху административна триетажна жилищна сграда, застроена на 768, 42 кв. м, трафопост с площ от 27, 42 кв. м и пристройка на един етаж с площ от 121 кв. м. В мотивите на това решение и на решението на ВКС, с което то е оставено в сила, е прието, че собствеността на наследниците на бившите акционери е възстановена към 1992г. по силата на закона и последващото включване на имотите в капитала на дружеството е ирелевантно.

Ответникът [фирма] се позовава на констативен нотариален акт, съставен през 2001г., според който дружеството е собственик на две административни сгради /блок А и блок Б/ и трафопост, заедно с 944/1952 ид. ч. от мястото - УПИ ІІІ-3 в кв. 147. Установява се, че двете сгради са предоставени на ДФ „Л.” през 1986г. През 1994г. с решение на Министерски съвет е наредено държавната фирма да освободи сградата на [улица] поради реституирането й. На 11.08.1994г. дружеството е сключило споразумение с възстановените собственици като се е задължило да предаде на собствениците три постройки: блок А, Б и В-североизточно крило; през 1995г. е извършено предаване на сградите, машини и съоръжения.

Приета е съдебно-счетоводна експертиза, която установява, че в нарочния баланс на [фирма], съставен към 23.12.1947г. в активите му са включени земя и сгради на [улица], които са предадени на ДИП”Република”. Експертизата е проследила ползването на имота от различни държавни предприятия и фирми в периода 1970 - 1991г. до създаването на ДФ „А.”, както и записванията по балансите на дружествата след това.

Приети са технически експертизи, които описват регулационното положение на имота и сградите, съществували преди национализацията, като ги съпоставят със сега съществуващите сгради предвид извършени преустройства, надстрояване и пристрояване.

При тази фактическа обстановка съдът е приел, че ищците се легитимират като наследници на В. П., Б. П., М. Б., Л. С. и Е. Н., които към датата на изготвяне на нарочния баланс са били акционери в национализираното дружество [фирма]. Приел е, че към 1992г. национализираните сгради са съществували във вида, в който са одържавени с изключение на новопостроения трафопост. Посочил е, че извършените вътрешни преустройства, укрепвания, изменени покриви, изграждане на нови инсталации са станали в обема, съществуващ преди национализацията. Обсъдил е наведеното възражение по §6 ПЗР ЗППДОбП отм. и го е намерил за неоснователно, доколкото ищците са заявили реституционните си претенции още през 1992г. и са получили от Агенцията по приватизация съгласие за отписване на имотите от книгите за държавна и общинска собственост. При тези изводи и тъй като е безспорно, че ответника /сега касатор/ [фирма] упражнява фактическа власт върху имота, то съдът е намерил искът по чл. 108 ЗС за сградите /с изключение на новопостроения трафопост/ за основателен. Уважил е и претенциите по чл. 59 ЗЗД за обезщетение за лишаване от ползване на имота като е присъдил сума на всеки от ищците според участието му в съсобствеността. Съдът е приел, че правото на собственост на [фирма] е отречено с влязлото в сила решение на Софийски градски съд по гр. д. № 1500/2001г. Същевременно съдът е обсъдил поддържаното от този ответник възражение за придобиване на имота по давност, каквото твърдение не е имало в предходното производство. За да го отхвърли съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и е отчел, че от влизане в сила на решението, с което е отхвърлен иска на [фирма] през 2003г., до завеждане на настоящето дело през 2004г. не е изтекъл необходимия давностен срок.

По отношение на ответника [фирма] съдът е приел, че осъдителния иск за предаване на владението е неоснователен, доколкото дружеството не упражнява фактическа власт върху сградите - видно от двата протокола от 1995г. владението е предадено на ищците. Същевременно, през 2001г. дружеството се е снабдило с нотариален акт за собственост на вече предадените имоти и по този начин отрича правото на собственост на ищците. Затова съдът е приел, че искът за собственост следва да бъде уважен в установителната му част.

При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК Върховният касационен съд намира следното:

По жалбата на [фирма]

. Не могат да бъдат споделени изложените на първо място съображения за недопустимост на решението поради нередовност на исковата молба. Активната легитимация на ищците е ясна - те твърдят, че са наследници на акционери в национализирано дружество, което е притежавало недвижимия имот; частите им в съсобствеността произтичат от притежаваните акции и наследственото правоприемство; исковете по чл. 59 ЗЗД са редовно предявени.

На второ място се поддържа противоречие с практиката на ВКС по въпроса: по какъв начин се установяват правата във възстановената собственост на акционер в капиталово търговско дружество, респ. на неговите наследници. Позоваването е на Решение № 369 от 12.04.2012г. по гр. д. № 396/2011г. на ІІ г. о. В него се приема, че критерий за определяне обема на реституционните права/делът от възстановената собственост/ на акционер в капиталово търговско дружество, съответно на наследниците по закон на физическите лица, които са били акционери към момента на прекратяване на дружеството, е размерът на членственото /акционерно/ участие на този акционер в капитала на одържавеното /национализирано/дружество. Специално за национализираните по З. имоти, делът от възстановената по ЗВСОНИ собственост се определя като съотношение на номиналната стойност на притежаваните акции към стойността на основния капитал. Именно същия подход е приложил и въззивния съд в обжалваното решение. Преценявайки събраните доказателства за това кои са акционерите и какви са дяловете им към момента на национализацията, съдът е определил правата на ищците. Видно, че съдът е обсъдил данните в протокола от общо събрание на акционерите на 25.04.1947г. /последното преди национализацията/, в нарочния баланс и в други писмени документи, съставени във връзка с национализацията. Именно това са надлежните доказателства за установяване на кръга на акционерите и притежаваните от тях акции. Следва да се посочи, че същите данни са послужили и в административното производство при определяне на обезщетение за имуществото, което не може да бъде върнато.

Липсва противоречиво разрешаване в практиката на идентични правни въпроси в обжалваното въззивно решение и във влязлото в сила решение от 29.08.1996г. по гр. д. № 1691/1993г. на Софийски градски съд. С последното е отхвърлен иска на ищците за предаване владението на дворното място на [улица] построените в него сгради, но насочен против друг ответник - [фирма]. Съображенията за отхвърляне на иска са свързани с недоказване правата на ищците като наследници на акционери, каквото доказване в настоящето производство, според приетото от въззивния съд, е извършено. Следователно въпросът за легитимацията на ищците в двете производства е решаван при различни фактически обстоятелства.

Не е налице противоречие по същия въпрос и с приложените: Решение № 1163 от 13.01.2009г. по гр. д. № 1519/2007г. на ВКС, ІІІг. о., Решение от 13.05.2010г. по гр. д. № 7722/2006г. на Софийски районен съд, 31 състав и Решение от 08.06.2010г. по гр. д. № 3847/2001г. на Пловдивски районен съд. С тези актове са отхвърлени искове за реституция на национализирани имоти като е прието, че събраните доказателства не установяват било включването на имотите в капитала на дружествата, било факта кои са били акционерите и какви са техните дялове. Такива изводи не могат да бъдат съотнесени към настоящия спор, при решаването на който съдът се е позовал на конкретни доказателства за правнорелевантните обстоятелства по внасянето на имота в капитала на акционерното дружество, кръга на акционерите към момента на национализацията и размера на акционерното им участие.

В обобщение липсва основание за достъп до касационен контрол по жалбата на [фирма].

По касационната жалба на

[фирма]

. Повдигнатите с нея правни въпроси са: дали при реституция, основана на чл. 3, ал. 2 ЗВСОНИ, ищците следва да докажат, че юридическото лице, на което са принадлежали имотите, е прекратено, кои са били акционерите към момента на прекратяването и кои са наследниците им, както и идентичността на отчуждения имот и подлежащия на възстановяване. Поддържа се, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС с позоваване на Решение № 369 от 12.04.2012г. по гр. д. № 396/2011г. на ІІ г. о, Решение № 93 от 29.07.2011г. по гр. д. № 208/2010г. на І г. о., влязло в сила решение на Софийски градски съд от 29.08.1996г. по гр. д. № 1691/1993г. Видно, че така формулираните въпроси по своето съдържание се припокриват с поставените от първия касатор. Налице е частично съвпадение и на цитираната съдебна практика. Евентуалното противоречие с първото решение е обсъдено по-горе по жалбата на [фирма] и е отхвърлено. Решението на Софийски градски съд от 29.08.1996г. по гр. д. № 1691/1993г., с което е отхвърлен иска на ищците против юридическо лице, неучастващо в настоящия спор, също е обсъдено по-горе.

С Решение № 93 от 29.07.2011г. по гр. д. № 208/2010г. на І г. о. на ВКС е отхвърлена реституционна претенция поради недоказване, че наследодателите на ищците са били съдружници в национализираното дружество, като е видно, че представените доказателства за дружеството са били от 1942г. Касае се за съществено различаваща се фактическа обстановка, която не позволява съпоставяне крайните изводи в този акт и в обжалвания.

При така изложеното, тъй като не се установява наличие на основание по чл. 280, ал. 1 ГПК следва да се откаже допускане на касационно обжалване и по жалбата на [фирма].

Ответниците по жалбата са претендирали в писмените си отговори присъждане на разноски, но не са представили доказателства за направени такива.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ

:

НЕ

ДОПУСКА

касационно обжалване на решение № 186 от 04.02.2013г. постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. №3094/2009г. по касационните жалби на [фирма] и [фирма].

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: