О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3012

[населено място], 19.11.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

като разгледа докладваното от съдия Цолова ч. т.д.№2477/24г.,за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.274 ал.3 ГПК.

С определение №533/09.08.2024г. по ч. т.д.№174/24г. Софийски апелативен съд е потвърдил определение №282/23.01.24г. по т. д.№1629/23г. по описа на Софийски градски съд, с което съставът е оставил без уважение възражението на „Чемсун пасланмаз челик“АД Турция за липса на международна компетентност на българския съд да се произнесе по предявения срещу него от „ТисенКруп матириалс България“ ООД насрещен иск.

Срещу това определение на апелативния съд е подадена частна касационна жалба от „Чемсун пасланмаз челик“АД Турция, в която се навеждат оплаквания за недопустимост и неправилност, поради допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Поддържа се, че определението на апелативния съд е недопустимо, тъй като предявените насрещни искове са недопустими, поради липса на интерес, обоснована с липса на възникнали вземания на ищеца по него срещу частния жалбоподател. Твърди се, че не са налице условията на чл.211 ал.1 ГПК, както е приел въззивния съд, тъй като липсва връзка между главния и насрещния искове и не е установена възможност за прихващане на вземанията по тях. Според частния касатор, въззивният съд неправилно не е изследвал кое е приложимото право, като не е установил дали турското право допуска съдебно прихващане с неликвидно и неизискуемо вземане, каквото е активното вземане, предявено с насрещния иск. По изложените в този смисъл съображения частният касатор моли обжалваното определение да бъде отменено и производството по насрещния иск – прекратено.

В представеното писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК частният касатор сочи като самостоятелна предпоставка за допускане на касационния контрол хипотезата на чл.280 ал.2 предл.2 ГПК, с оглед поддържаното от него оплакване за недопустимост на предявения насрещен иск. Твърди, че с обжалваното определение съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения, доводи и основания, наведени на страната в подадената частна жалба? /противоречие с решения по т. д.№2693/14г. на ІІ т. о. на ВКС, по т. д.№278/21г. на І т. о. на ВКС и по гр. д.№3457/18г. на ІV г. о. на ВКС/; 2. Налице ли е правен интерес, респективно допустим ли е иск за бъдещи вреди, чието настъпване към момента на предявяване на исковата молба е несигурно? /противоречие с определение по т. д.№1627/19г. на ІІ т. о. на ВКС/. С предпоставката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, обоснована с липса на съдебна практика на ВКС, частният касатор формулира въпросите: 3. Изпълнени ли са условията на чл.211 ГПК, както изисква чл.21 ал.2 КМЧП, ако насрещните искове са недопустими поради липса на правен интерес, предвид че същите се обосновават с предстоящо да се развие друго административно производство, по което на предявилата насрещния иск страна може да бъде определено с административен акт публично задължение /за митни сборове/?; 4. Допустимо ли е разглеждането в едно производство на осъдителен иск за вземане по фактури и насрещни искове, предявени от ответника в срока за отговор на исковата молба, които са обединени в условията на евентуалност помежду си, като главният насрещен иск е за намаляване цената на доставени стоки на основание чл.50 от Конвенцията на ООН за международна продажба на стоки, а евентуалният, който да бъде разгледан при отхвърляне на главния насрещен иск – за заплащане на обезщетение за вреди на основание чл.70 от Конвенцията на ООН за международната продажба на стоки?; 5. Налице ли е връзка с първоначалния иск по смисъла на чл.211 ГПК, когато предявеният от ответника насрещен иск произтича от дългосрочни неформални договори за продажба, които обаче се отнасят за различни /последващи/ времеви периоди от тези, предмет на първоначалния иск?; 6.Предвид, че при съдебното прихващане /условие по чл.21 ал.2 КМЧП/ ликвидността и изискуемостта на насрещния иск /като предпоставка за прихващане/ се установяват в общия процес между ищеца и ответника, допустимо ли е да се приеме за съвместно разглеждане насрещен иск, чиято ликвидност и изискуемост /и основателност/ ще се установява в друг процес с участие на трета страна /А. М. , в който първоначалният ищец не участва?; 7. Може ли да се приеме, че е изпълнено условието по чл.211 ал.1 ГПК с насрещния иск да може да се извърши прихващане в случай на спор с международен елемент, при който не е установено правото на коя държава следва да бъде приложимо към прихващането?

В изложението се поддържа наличието на очевидна неправилност като самостоятелно основание за допускане на касация по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, която се обосновава с доводи за грубо нарушение на процесуалните правила и необоснованост на мотивите на въззивния съд, който приема, че в случая е приложима втората хипотеза на чл.21 КМЧП, на основание на която СГС е приел за разглеждане насрещните искове при липса изобщо на произнасяне на състава на първоинстанционния съд с определение за приемане на последните са съвместно разглеждане с първоначалния.

Ответникът по частната касационна жалба „ТисенКруп матириалс България“ООД е възразил срещу наличието на основания за допускане на контрол по същество на въззивното определение и за неоснователност на наведените в нея оплаквания за неправилност. Поискал е определението на САС да бъде оставено в сила.

Частната касационна жалба е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване по реда на чл.274 ал.3 ГПК съдебен акт от легитимирана да обжалва въззивното определение страна, което я прави допустима.

При произнасянето си настоящият състав съобрази следното:

Производството пред Софийски градски съд е образувано по искова молба на „Чемсун пасланмаз челик“АД Р. Т. срещу „ТисенКруп матириалс България“ ООД, с която е поискано ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца цена на доставени стоки по фактури от 2023г. с обезщетение за забава. В срока за отговор ответникът е предявил при условията на обективно евентуално съединяване иск по чл.50 от Конвенцията на ООН за международна продажба на стоки /Виенската конвенция/ за намаляване на цената на доставени стоки, поради несъответствието им с уговореното, евентуално – осъдителен иск за вреди от неизпълнението на продавача да достави стоките съобразно уговореното, основан на чл.77 от Виенската конвенция.

С молба, подадена от първоначалния ищец, е направено възражение за липса на международна компетентност на българския съд да се произнесе по така предявените насрещни искове.

Съдът се е произнесъл по това възражение на основание чл.28 КМЧП с определение №282/23.01.2024г., с което е оставил същото без уважение, позовавайки се на чл.21 ал.2 КМЧП и чл.211 ГПК.

За да потвърди това определение, с обжалвания по реда на частното касационно производство въззивен съдебен акт съставът на Софийски апелативен съд е приел, че в разглеждания случай е приложима втората хипотеза на чл.21 КМЧП – тази на ал.2, според която когато българският съд е международно компетентен по първоначалния иск, той е компетентен и по насрещния иск при условията на чл.211 ГПК. Посочил е, че в мотивите на определението си съставът на СГС фактически е приел за разглеждане предявените насрещни искове, посочвайки, че насрещната искова молба е подадена в законоустановения срок – срока за отговор на исковата молба, че насрещните искове са родово подсъдни на същия съд и имат връзка с първоначалния иск, респективно – може да стане прихващане с тях. По-нататък съставът на САС се е аргументирал със съображенията, че, за да е налице връзка между делата, е достатъчно предмета на насрещния иск да е такова спорно право, което се намира във връзка с правото, предмет на първоначалния иск, а по делото претенциите на двете страни касаят едни и същи дълготрайни търговски правоотношения за доставка на стомана. Поради това е приел, че тези обстоятелства напълно удовлетворяват сочената от закона предпоставка за връзка между делата, а направеното в тази връзка възражение на частния жалбоподател, че е необходимо основанията на вземанията на ответника да са възникнали в същия период, в който са възникнали и вземанията по фактурите, предмет на главния иск, е приел за неоснователно. По отношение възможността за прихващане съдът е посочил, че от една страна двете условия за допустимост по чл.211 ал.1 ГПК са поставени алтернативно, а не кумулативно, а от друга – че, за да се извърши прихващане, на този етап е достатъчно само да е налице възможност за компенсация, а по какъв ред и по кое право ще се извърши, е въпрос, който подлежи на разрешаване впоследствие, когато се установи, че вземанията са ликвидни. Поради това е потвърдил определението на Софийски градски съд.

Настоящият състав на Второ търговско отделение на ВКС намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на така постановеното определение на САС на основание сочените от частния касатор предпоставки.

Не е налице основание да се приеме, че определението на САС е вероятно недопустимо. Същото е произнесено по реда на чл.274 ал.1 т.2 ГПК вр. чл.28 КМЧП след редовното му сезиране от страната, засегната от първоинстанционния съдебен акт. С частната й жалба е повдигнат въпрос за правилността на определение на първата инстанция, с което е приела, че е международно компетентнтна да се произнесе по надлежно предявени пред нея насрещни искове. Произнасянето на въззивния съд не е извън така очертания предмет на обжалване. Дали предявеният насрещен иск е допустим или не, това подлежи на преценка след разрешаването на въпроса за компетентността на българския съд, поради което този въпрос няма отношение към допустимостта на въззивния съдебен акт.

Не е налице и основание за прилагане на предпоставката на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Определението на въззивния съд не може да бъде квалифицирано и като очевидно неправилно. Константна е практиката на ВКС по прилагането на това самостоятелно основание за допускане на касационния контрол на въззивните решения, според която, за да бъде прието за осъществено, следва да е налице такъв съществен порок на съдебното решение, който да е установим още с първоначалния му прочит, като например съдът да е основал изводите си на отменен закон или да е приложил действащия такъв в обратния му смисъл; да не е изложил никакви мотиви или изложените такива да са в очевиден разрез с правилата на формалната логика и др. под. Наведените от частния касатор във връзка с това основание съображения не обосновават нито една от примерно изброените в нея хипотези на очевидна неправилност и следователно не могат да бъдат отнесени към разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, тъй като по характера си представляват оплаквания за неправилност, които попадат в приложното поле на чл.281 ГПК и по които в настоящата фаза на касационното производство съставът не може да се произнася.

Поставеният в изложението първи въпрос се отнася до задълженията на въззивния съд, свързани с осъществяването на решаващата му дейност като втора инстанция по същество на повдигнатия пред него спор и поради това принципно може да бъде квалифициран като обуславящ крайния изход на делото, но само доколкото касае оплакване за такова съществено процесуално нарушение на задълженията на въззивния съд, което е довело до крайния постановен от него резултат. С поддържаната от касационната инстанция практика се приема, че от разпоредбата на чл.153 ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти, от значение за решаването на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Според т.3 от р.І на ППВС №1/13.07.1953г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС №7/27.12.1965г. и с т.13 ППВС №1/10.11.1985г., където се сочи, че второинстанционният съд е длъжен да обсъди изтъкнатите от страните основания за отмяна на решението, които са във връзка с приложението на закона; че не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези основни постановки от практиката на Върховния съд са запазили задължителната си за съдилищата сила, като са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – в т. см. са постановените при действието на новия ГПК определения по гр. д.№922/21г. на ІV г. о., по гр. д.№3656/16г. на ІV г. о., по гр. д.№1298/21г. на ІV г. о. и др.

В изложението частният касатор твърди, че въззивният съд не се е произнесъл по възраженията му за недопустимост на насрещните искове, както и за възможността за прихващане с резултата от преюдициален спор в административен процес. Вярно е, че конкретни съображения по възражението, че насрещният иск е недопустим, поради липса на правен интерес, не са изложени в определението на САС, но липсата на такива не е обуславяща за крайния изход на делото пред въззивната инстанция, предвид изложените по-горе във връзка с основанието на чл.280 ал.2 предл.2 ГПК съображения. Относно възражението за липса на възможност за прихващане е налице произнасяне с изложените от състава мотиви, обсъдени предходно от настоящия състав. Доколкото касаторът визира „прихващане с резултата от преюдициален спор в административен процес“, такава теза изобщо не отговаря на характера на предявените насрещни искове, които са основани на конкретни разпоредби от Виенската конвенция, а преюдициалността на евентуално възникнал административен спор, относим към съществуването на вземанията, подлежи на преценка в хода на производството и касае основателността на насрещните искове.

Останалите въпроси не осъществяват общата предпоставка, предвидена като основно законово изискване за селектиране на частната касационна жалба, съгласно чл.274 ал.3 вр. чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Вторият въпрос отново се основава на тезата на частния касатор и ответник по насрещните искове, че същите са недопустими, а преценка за такава съдът нито е извършвал, нито е бил длъжен да извърши на настоящия етап от производството. Въпроси от 3 до 5 са от фактически, а не от правен характер, както се изисква с чл.280 ал.1 ГПК и според разясненията в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Шестият въпрос, освен че не е бил обсъждан и разрешаван от въззивния състав, е и некоректно поставен, предвид несъобразяването му с основанието на насрещните искове, отнасянето на понятията ликвидност и изискуемост към исковете, а не към вземанията, които са техен предмет, както и невярно поддържаната теза, че основателността на насрещните искове ще се установява в друг процес. Последният от въпросите също не покрива общото основание за допускане на касация, тъй като въззивният съд не е излагал мотиви, с които да е приел, че може да се извършва прихващане в случай на спор с международен елемент, въпреки липсата на установеност кое право ще бъде приложимо към прихващането, а е посочил, че приложимото право подлежи на изследване при преценката по същество, след като и ако бъде установено, че вземанията по насрещния иск са ликвидни, докато на настоящия етап е достатъчна принципната възможност компенсация да бъде извършена, доколкото се касае до еднородни насрещни вземания.

При тези изводи следва да бъде постановен отказ за допускане на атакуваното определение до проверка по същество.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на В. Т. отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №533/09.08.2024г. по ч. т.д.№174/24г. по описа на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: