Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 2430 от 30.12.2013г. по гр. д. №3748/2013г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 20.05.2013г. по гр. д. №11760/2011г. на Софийски градски съд. С решението на първоинстанционния съд са отхвърлени предявените от А. Д. Б. и В. И. Б. срещу Гаранционен фонд искове с правно основание чл. 288 ал. 1 б.”б” т. 2 от КЗ за заплащането на сумите от по 100 000 лева за всеки от ищците. Със същото решение [фирма] е осъдено да заплати на А. Д. Б. и В. И. Б. сумите от 50 000 лева като обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на сина им Сейлятин Д. М., настъпила на 04.09.2006г., ведно със законната лихва от 04.09.2006г. до окончателното плащане, като исковете са отхвърлени за горницата над 50 000 лева до пълните предявени размери от по 100 000 лева, както и са оставени без разглеждане предявените от ищците срещу ЗД [фирма] искове за сумите от по 100 000 лева.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, като допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280 ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.

Ответниците А. Д. Б. и В. И. Б. не изразяват становище по жалбата.

О. Г. фонд счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че към момента на процесното ПТП застрахователният договор с праводателя на [фирма] е бил валиден и действащ, тъй като липсата на уведомление от застрахователя по чл. 294 ал. 1 от КЗ отм. следва да се тълкува като индиция за отказ на застрахователя да упражни правото си по чл. 202 ал. 1 от КЗ отм., извършен след възникване на основанието за прекратяване на застрахователния договор. Поради това е приел, че е налице основание за ангажиране на отговорността на застрахователя по предявените искове по чл. 226 от КЗ отм., съответно за изключване на отговорността на Гаранционния фонд.

В изложението си по чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК касаторът поставя като значим за изхода на делото следния материалноправен въпрос: Следва ли застрахователят да заплаща застрахователно обезщетение, при положение, че към момента на събитието не е било налице изискването по чл. 294 ал. 1 от КЗ за ежеседмично уведомление за прекратените застрахователни договори, което според касатора е въведено със Заповед №15/16.01.2007г. и №25/22.01.2007г. на заместник председателя на КФН.

Поставеният от касатора въпрос, касае значението на уведомлението по чл. 294 ал. 1 от КЗ отм. до Гаранционния фонд като предпоставка за валидното прекратяване на застрахователния договор в хипотезата на фингирано връчване на известие за прекратяване поради неплащане на застрахователна вноска по реда на чл. 260 ал. 2 от КЗ отм., поради което е обуславящ за изхода на спора, но по отношение на него не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 т. 2 и т. 3 от ГПК. Съществуващата противоречива съдебна практика по въпроса е преодоляна с ТР № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. №1/2014г. на ВКС, ОСТК. В т. 3 от тълкувателното решение е прието, че договорът за застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите се счита прекратен с фингираното връчване на известие за прекратяване, поради неплащане на разсрочена вноска, по реда на чл. 260 ал. 2, във вр. с чл. 202 ал. 2 от КЗ отм., независимо дали застрахователят е изпълнил задължението си по чл. 294, ал. 1 от КЗ отм. да впише прекратяването на договора в регистъра на Гаранционния фонд, но застрахователят не може да се освободи от отговорност при неизпълнение на това задължение. В настоящата хипотеза приемайки, че въпреки неплащане на дължима вноска от премията от страна на застрахования, при липса на уведомление по чл. 294, ал. 1 от КЗ отм. за прекратяване на застрахователния договор до информационния център на Гаранционния фонд, са налице предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя, въззивният съд е разрешил спора в съответствие с дадените в т. 3 от ТР №1/2014 разяснения. Независимо от извода, че застрахователният договор не е прекратен, предвид крайната преценка за основателност на предявените преки искове по чл. 226 ал. 1 от КЗ отм. въззивният съд не е допуснал отклонение от задължителната практика на ВКС. Без значение за възникването на задължението на застрахователя по чл. 294 ал. 1 от КЗ отм. и за последиците от неговото неизпълнение, са издадените заповеди №15/16.01.2007г. и №25/22.01.2007г. на заместник председателя на КФН. Още с влизането в сила на Кодекса за застраховането / обн. ДВ бр. 103 от 23.12.2005г., в сила от 01.01.2006г., отм. ДВ бр. 102 от 29.12.2015г./ с разпоредбата на чл. 294 ал. 1 от кодекса в тежест на застрахователя изрично е вменено административно задължение за ежеседмично предоставяне на информация в Информационния център към Гаранционния фонд, за вписване в регистъра, поддържан по силата на чл. 292 от КЗ отм., наред с другите подлежащи на регистрация обстоятелства и прекратените застрахователни договори по задължителна застраховка Гражданска отговорност на автомобилистите.

Тъй като обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК и не следва да се обсъждат представените от касатора решения на САС, с които същият обосновава наличието на противоречива практика на съдилищата. Наличието на задължителна практика по значимия за делото правен въпрос изключва и основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК, доколкото с приетото Тълкувателно решение на ОСТК на ВКС е установен точният смисъл на приложимите към спора правни норми.

По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение.

При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответниците по касация А. Д. Б. и В. И. Б. не следва да се присъждат разноски за касационното производство, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени. На ответника по касация Гаранционен фонд следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 4890 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2430 от 30.12.2013г. по гр. д. №3748/2013г. на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА [фирма],[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], пл. „П.“ №5, да заплати на Гаранционен фонд, с адрес [населено място], [улица], юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 4890 лева /четири хиляди осемстотин и деветдесет лева/.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.