О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 617

София, 10.02.2026 година

Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 19.12.2025 година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Й.

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

разгледа докладваното от съдия Йорданов

ч. гр. дело № 4786/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Л. С. Т. срещу въззивно определение № 215/25.03.2025 г. по в. ч.гр. д. № 108 /2025 г. на Кюстендилския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 135//07.02.2025 г., проведено (постановено) в о. с.з. на 06.02.2025 г. по гр. д. № 2462 /2024 г. на Кюстендилския районен съд, с което е оставено без уважение възражение на ответника Л. Т. за липса на международна компетентност на български съд.

Ответникът по частната жалба М. Л. Т., действащ със съгласието на своята майка М. Е. М., оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на частната жалба.

Частната жалба е допустима: подадена е в срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт (чл. 28, ал. 3 КМЧП), която има интерес от обжалване и е редовна.

За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел следното: Първоинстанционният съд разглежда спор за издръжка (на дете, родено на 29.11.2009 г.). Бракът между страните е бил прекратен с развод с влязло в сила през 2021 г. решение на Федерален окръжен съд в С. А., с което родителските права са предоставени на майката. Въпросът за издръжката не се включва в обхвата на решението и се администрира от отделен орган. На 23.06.2023 г. ответникът напуснал А. и издръжката била прекратена в съответствие с австралийското законодателство.

Ответникът (бащата) е редовно призован от адрес в Б., в срока за отговор е направил възражение за липсата на международна компетентност на българския съд да разгледа спора с аргумент, че детето и майка му са се установили трайно на територията на А., обичайното им местопребиваване е там и международната компетентност следва да се определи съгласно Х. К. за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата от 1996 г.

Налице са безспорни писмени доказателства относно обичайното местопребиваване на ищеца (детето) и майка му в А., респ. не са налице убедителни писмени доказателства за това, че детето е променило обичайното си местопребиваване и е придобило ново такова на територията на Р. България.

В случая Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата от 1996 г. е неприложима съгласно изричните разпоредби на чл. 4, б. „е“ от същата, доколкото се касае за искове за издръжка.

Районният съд правилно е приел, че компетентността следва да бъде съобразена с изискванията на КМЧП.

Страните не спорят, че детето и неговата майка и законен представител имат обичайното си местопребиваване на територията на А., а не на държава членка на ЕС. Видно е от представеното удостоверение за раждане, че детето М. Л. Т. и неговите родители са български граждани.

В случая международната компетентност на българския съд по така повдигнатия спор за издръжка следва да бъде преценена съобразно нормите на КМЧП. Съгласно чл. 11 КМЧП Българските съдилища са компетентни по искове за издръжка освен в случаите по чл. 4, ал. 1 и когато търсещият издръжка има обичайно местопребиваване в Р. Б. Случаите по чл. 4, ал. 1 се отнасят когато: 1. ответникът има обичайно местопребиваване, седалище според устройствения си акт или местонахождение на действителното си управление в Р. Б.; 2. ищецът или молителят е български гражданин или е юридическо лице, регистрирано в Р. Б..

Предвид на горното международната компетентност на българския съд по предявените искове за издръжка произтича от посочените по-горе разпоредби на КМЧП и българското гражданство на ищеца – търсещото издръжка малолетно дете. В този смисъл е практиката на ВКС, обективирана в определение № 515 /2.11.2018 г. по ч. гр. д. № 3788/2018 г., IV г. о. и определение № 353/29.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2229/2019 г., IV г. о.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

Частният жалбоподател (неговият процесуален представител) поставя въпроса : дали съдът е длъжен да следи служебно за своята международна компетентност, независимо дали тя се урежда от регламент на ЕС, от международна конвенция, приета от Р. Б. или от КМЧП.

Доколкото въпросът е обуславящ, тъй като частният жалбоподател е направил възражение за липсата на международна компетентност на българския съд да разгледа спора, което е поддържал и в отговора на исковата молба и като основание на частната си въззивна жалба и въззивният съд (както и първоинстанционният) е извършил проверка на международната компетентност на българския съд да разгледа спора по това възражение, той не е разрешен в противоречие с посоченото определение № 381/18.10.2017 г. по ч. гр. д. № 2912 /2912 г. на ВКС, III г. о. (годината не е 2912, а 2017), именно защото въззивният съд е извършил такава проверка и е обосновал извода си за наличие на такава.

В посоченото дело е разгледан въпросът дали българският съд е компетентен да се произнася по искове, предявени от български гражданин с местопребиваване в Б., срещу съпругата му, която заедно с детето на двамата има местопребиваване в С. за прекратяване на брака, за упражняване на родителски права спрямо детето, (за определяне на) режим на лични контакти на детето и майката и за заплащане издръжка на детето от майката.

Конкретният отговор на въпроса по това дело е следният: По спора за издръжка при наличие на международен елемент в правоотношението, в случай на обичайно местопребиваване на детето в страна, която не е членка на ЕС, се прилага КМЧП, предвид чл. 4 от цитираната по - горе Конвенция. (По-нататъшния отговор се отнася до приложимото право, а не до компетентния съд – посочени са разпоредбите на чл. 85 и чл. 87 КМЧП.)

Точно това е приел и въззивният съд. Видно от изложеното за мотивите му, приетото от него за компетентността на българския съд, която се определя от КМЧП, а не от Конвенцията, както твърди във възражението си частният жалбоподател (ответникът), не противоречи на това разрешение.

Поради това, че разрешението на въззивния съд не е в противоречие с разрешението на ВКС в посоченото определение, не е осъществено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

А поради наличието на практика на ВКС, с която поставеният въпрос е разрешен (посоченото определение) и поради липсата на твърдения и обосновка на допълнителното основание за нейното изменение, не е осъществено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Поради изложеното не са налице основания за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване и за разглеждане на доводите (по същество) за неговата незаконосъобразност.

С оглед изхода от това производство частният жалбоподател няма право на разноски. Ответникът по частната жалба не претендира разноски, не е представил доказателства за направени разноски и списък на разноски, поради което и на него разноски не следва да се присъждат.

Воден от изложеното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска до касационно обжалване частната касационна жалба на Л. С. Т. срещу въззивно определение № 215/25.03.2025 г. по в. ч.гр. д. № 108 /2025 г. на Кюстендилския окръжен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.