Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК

Образувано е по частна жалба на И. А. Т. и Е. П. Т. от [населено място], чрез пълномощника им адв. А. Т. срещу определение № 152 от 18.01.2018г. постановено по ч. гр. д. № 11/2018г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено определение от съдебно заседание на 21.11.2017г. по гр. д. № 10733/2016г. на Варненския районен съд, с което производството е прекратено в частта по предявения иск за установяване, че спорната реална част от недвижим имот не представлява път /улица/.

Жалбоподателите намират определението за неправилно, незаконосъобразно и необосновано; считат, че въззивният съд е подвел фактите под неправилна квалификация, а именно по чл. 124, ал. 4, пр. 2 ГПК, вместо по чл. 124, ал. 1 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване поддържат основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1/ при наличие на два юридически акта /в случая решение за съдебна делба и договор за доброволна делба/, които съществуват паралелно в правния мир, налице ли е правен интерес за собственика да установи със сила на пресъдено нещо правото си на собственост, при положение, че единият акт го легитимира като собственик на реална част от недвижим имот, а другият акт му се противопоставя и се използва срещу него, доколкото отразява същата реална част от земната повърхност като път за обществено ползване; 2/при спор относно принадлежността на част от земната повърхност към път за обществено ползване, налице ли е правен интерес за действителния собственик от предявяване на иск за признаване за установено по отношение на оспорващите правото му на собственост, че тази част от земната повърхност е към собствения му имот и не представлява път за обществено ползване; 3/ каква е правната квалификация на такъв иск - по чл. 124, ал. 1 ГПК или иск по чл. 124, ал. 4, пр. 2 ГПК; 4/ ако искът е с правна квалификация чл. 124, ал. 4, пр. 2 ГПК и като такъв е недопустим, как в този случай държавата изпълнява задължението си по чл. 13 ЕКПЧОС да осигури на действителния собственик ефективни правни средства за защита на накърнените му от спора права и достъп до справедлив съдебен процес. Жалбоподателите считат въпросите за разрешени в противоречие с практиката на ВКС по Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГТК и решение № 35 от 01.09.2015 г. по т. д. № 407/2014 г. на ВКС, II т. о.; алтернативно сочат основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

С писмени отговори ответниците по частната жалба М. П. Т. и А. В. Ц., оспорват същата като твърдят, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, както и че обжалваното определение е правилно. Претендират присъждане на разноски.

Към настоящето дело е присъединено за съвместно разглеждане ч. гр. д.№ 2100 от 2018 г., образувано по частна жалба на касаторите срещу определение № 547 от 28.02.2018г. г. по ч. гр. д. № 11 от 2018 г. на Варненския окръжен съд, с което е допълнено определение № 152 от 18.01.2018 г. в частта за разноските.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че частните жалби са подадени в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирани лица срещу подлежащи на обжалване съдебни актове.

След преценка на доводите на частните жалбоподатели и обстоятелствата по делото, съдът намира следното:

Производството пред първоинстанционният съд е образувано по иск на Е. П. Т. и И. А. Т. срещу М. П. Т. и А. В. Ц. за установяване, че ищците са собственици на реална част, заключена между точки 1, 2,3, 4 и повдигната с жълт цвят на приложената по делото скица, с площ от 121 кв. м. от имот с идентификатор 10135.2723.783, находящ се в [населено място], с. о. „В.”, целия с площ от 577 кв. м. Ищците претендират да са собственици на поземления имот на основание договор за покупко-продажба от 2007г.; сочат, че имотът им винаги е бил в границите, в които е и към момента и включва спорната реална част. Ответниците са собственици на съседни имоти: ПИ 597, ПИ 974 и ПИ 601 и оспорват правото на собственост на ищците като считат, че процесната реална част представлява път за обществено ползване. В уточнение на иска ищците са посочили, че ответниците се позовават на заповед №19/14.01.1982г., с която по административен ред е определено трасе за преминаване, поради липсата на достъп до вътрешния имот към онзи момент въз основа на постигнато между собствениците споразумение. Според ищците действието на заповедта е било временно и е отпаднало след отварянето на пътища за обслужване на вътрешните имоти. Поради това петитумът им е: а/ да се признае за установено, че процесната част, подигната в жълт цвят на приложената скица, попада в границите на имот с идентификатор 10135.2723.783, който е собственост на ищците; б/ да се признае за установено, че в периода от 28.07.1989г. до момента на предявяване на иска тази част не е била път/улица, предназначена за обществено ползване, нито върху нея е съществувало учредено или уговорено сервитутно право като ограничено вещно право.

С протоколно определение от 21.11.2017г. първоинстанционният съд е прекратил производството по делото по отношение на втората претенция - за установяване, че процесната част от имота не е била път /улица/. Намерил е иска в тази част за недопустим, като противоречащ на чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК.

Въззивният съд с обжалвания акт е потвърдил определението за прекратяване. Изтъкнал е, че искането за произнасяне по въпроса дали тази е част е била или не е била път/улица е претенция за установяване на факт, а такъв иск съобразно разпоредбата на чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК е допустим само в случаите, предвидени в закона.

Наред с това, съдът е обърнал внимание, че освен този иск, ищците са предявили и отрицателен установителен иск, че не съществува право на преминаване на ответниците върху процесната част, който иск е допустим и следва да бъде разгледан, като е дал указания за изготвяне на доклад по този иск.

Настоящият състав счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по втория и третия от поставените правни въпроси, които уточнени се свеждат до определящия за изхода на производството въпрос: представлява ли установяване на факт и допустим ли е иск за установяване дали част от поземлен имот представлява път/улица за обществено ползване. Цитираната и приложена практика не дава отговор на конкретния въпрос, поради което обжалването следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Съгласно чл. 124, ал. 4, пр. 2 ГПК искове за съществуване на факти с правно значение са допустими само в предвидените от закона случаи. Фактът е нещо, което действително е станало, случило се е или съществува. Когато факт от действителността е предвиден в хипотезиса на правна норма и при наличието му настъпват последиците в диспозицията на правната норма, този факт е юридически факт. Правоотношението се определя като правна връзка, последица от действия на лицата, върху които са въздействали юридически факти; тази връзка се състои от субективни права и правни задължения.

Дали определена част от земната повърхност представлява улица или път е въпрос, който се разрешава не по външните видими белези /в който случай би съставлявал факт/, а въз основа на правно уредения статут на тази земна повърхност. Правна уредба на пътищата и улиците се съдържа в Закона за пътищата и в Закона за устройство на територията. Нормативно определение за път дава разпоредбата на §1, т. 1 от ДР на Закона за пътищата - „път” е ивица от земната повърхност, която е специално пригодена за движение на превозни средства и пешеходци и отговаря на определени технически изисквания.

В §5, т. 11 ДР на ЗУТ е дадено определение на урегулиран имот, при което са използвани термините „улица” и „път”. Така, урегулиран имот е поземлен имот, за който с подробен устройствен план са определени граници, достъп от улица, път или алея, конкретно предназначение и режим на устройство.

Съгласно чл. 14, ал. 1 ЗУТ с подробните устройствени планове се урегулират улици, квартали и поземлени имоти за застрояване и за други нужди без застрояване; съгласно ал. 4 на същата разпоредба урегулираните поземлени имоти имат задължително лице (изход) към улица, към път или по изключение към алея в парк. Чл. 80 ЗУТ съдържа изисквания за широчината на обслужващите улици, а чл. 112, ал. 2, т. 9 ЗУТ включва в предмета на регулиране с подробен устройствен план уличната мрежа и алеите.

От горното е видно, че за разрешаването на възникнал спор дали част от поземлен имот представлява път /или улица/ е необходимо да се установи и проследи нейният правен режим според предвиждането на съответните планове за конкретната територия. А това означава да се установят правоотношенията /вкл. правата и задълженията/, които създава това правно урегулиране на територията. Ето защо, не може да се приеме, че искът за установяване дали част от поземлен имот има статут на път или улица, е иск за установяване на факт и като такъв е недопустим.

Тъй като в обжалваното определение е възприето противоположното разрешение, то актът на Варненски окръжен съд следва да се отмени. На отмяна подлежи и потвърденото първоинстанционно определение за прекратяване на производството по този иск. Делото следва да се върне за разглеждане на иска, заедно с останалите надлежно предявени такива, включително отрицателния установителен иск, че не съществува право на преминаване на ответниците върху процесната част, който допустим, както правилно е посочил въззивния съд.

По частната жалба срещу определение № 547 от 28.02.2018 г. по ч. гр. д.№ 11 от 2018 г. на Варненския окръжен съд, с което е допълнено определение № 152/18.01.2018г. по същото дело в частта за разноските. Предвид отмяната на преграждащото определение на Варненски окръжен съд, то на отмяна подлежи и определението по чл. 248 ГПК, с което са присъдени разноски във връзка с прекратяването на производството.

.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 152 от 18.01.2018г. постановено по ч. гр. д. № 11/2018г. на Варненския окръжен съд.

ОТМЕНЯ горепосоченото определение и потвърденото с него определение от съдебно заседание на 21.11.2017г. по гр. д. № 10733/2016г. на Варненския районен съд, с което производството по делото е прекратено в частта по иска за установяване, че реална част, заключена между точки 1, 2,3, 4 и повдигната с жълт цвят на приложената на л. 13 от делото скица, с площ от 121 кв. м. от имот с идентификатор 10135.2723.783, находящ се в [населено място], м.”Т.”, не представлява път /улица/ за обществено ползване.

ОТМЕНЯ определение № 547 от 28.02.2018г. по ч. гр. д. № 11/2018г. на Варненски окръжен съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК.

Връща делото на Варненски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: