Производството е по чл. 278 във вр. с чл. 274 ал. 3 ГПК по частната жалба на Т. Д. П. от София, притежаващ юридическа правоспособност, срещу определението на Софийския апелативен съд от 21.ХІІ.2018г. по ч. в.гр. д. № 4598/2018г.

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

За да се произнесе по частната жалба, ВКС съобрази:

С определението от 21.ХІІ.2018г. САС е оставил без уважение частната жалба на П. срещу определението на СГС от 11.ІХ.2018г. по гр. д. № 7249/2018г., с което поради невнасяне на държавна такса в указания му срок е върната исковата му молба по предявения от него срещу СДВР иск за присъждане на 25100лв. обезщетение за неимуществени вреди.

Въззивният съд е взел предвид, че с разпореждане от 06.VІ.2018г. първоинстанционният съд е указал на П. в едноседмичен срок да представи доказателства за заплатени 10лв. държавна такса, уточнение на твърденията в исковата молба и препис от нея. Съобщението за указанието е върнато на 16.VІІ.2018г. невръчено поради това, че П. е в чужбина за неопределено време. С разпореждане от 18.VІІ.2018г. съдът приложил чл. 41 ал. 2 ГПК и разпоредил указанието да бъде съобщено по телефона от деловодител. Последният удостоверил на 19.VІІ.2018г. осъществен по телефона контакт с ищеца по телефона, посочен в исковата молба, уведомяването му за разпореждането от 06.VІ.2018г., както и че по данни на ищеца той се намира в чужбина. На 11.ІХ.2018г. П. получил копие от разпореждането от 06.VІ.2018г., а на 13.ІХ.2018г. внесъл държавна такса. Прието е, че със съобщаването по телефона, извършено съобразно чл. 42 ал. 3 ГПК, приравнено на уведомяване чрез връчване на съобщение, е обезпечено редовно връчване на съобщение за указанието. При тези обстоятелства е направен извод, че внасянето на държавна такса на 13.ІХ.2018г. е сторено извън указания срок, който с оглед разпоредбата на чл. 61 ал. 2 ГПК отм. а от 01.ІХ.2018г./ е започнал да тече от 01.ІХ.2018г., а не от датата на уведомяването по телефона /19.VІІ.2018г./.

ВКС на РБ намира, че касационно обжалване на атакуваното определение не следва да бъде допускано.

В частната касационна жалба са изложени оплаквания единствено по приложението на чл. 41 ал. 2 ГПК и е заявено искане за отменяване на въззивното определение и продължаване на производството по предявения иск.

В изложение, представено след дадено указание, като основание за допускане на касационно обжалване се сочи неправилно прилагане на материалния закон – без никакво основание СГС приложил чл. 41 ал. 2 ГПК, с което книжата по делото се считали за връчени на ищеца, след което той, естествено, пропуснал срока за изпълнение на указанията на съда.

Поставеният в изложението въпрос е неотносим към изхода на делото по обжалвания съдебен акт. Решаващия си извод въззивният съд не е основал на резултата от изпълнението на процедурата по чл. 41 ГПК, а на този от изпълнение на процедурата по чл. 42 ал. 3 ГПК. Произнасянето по въпрос по приложението на последната разпоредба касаторът не е релевирал като основание за допускане на касационно обжалване съобразно изискването на чл. 274 ал. 3 ГПК, а с оглед диспозитивното начало в гражданския процес касационният съд не може да го вземе предвид служебно.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определението на Софийския апелативен съд, 5 състав, № 4002/21.ХІІ.2018г. по ч. в.гр. д. № 4598/2018г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: