Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. И. П. от [населено място], обл. Б. и съвместна касационна жалба на Г. П. Б. и Н. И. Б., двамата от [населено място], против решение № 984 от 07.05.2020 г. по гр. д. № 3099/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, I-13 състав решение № 498 от 22.01.2019 г. по гр. д. № 7962/2019 г.

Касаторът-ищец – Т. И. П. – обжалва въззивното решение в частта, потвърждаваща първоинстанционния акт, с която предявеният от него срещу „Т. К“ ООД, [населено място] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД във връзка с чл. 342, ал. 1ТЗ е отхвърлен за разликата над сумата 21 504 лв. до пълния претендиран размер 40 589.28 лв., както и в частта за разноските. Твърди, че в атакуваната му част решението е неправилно поради противоречие със закона и необоснованост. Изразява несъгласие с извода на решаващия състав, че лизинговите вноски, заплатени от него за периода до развалянето на процесния лизингов договор, не подлежат на връщане, като отново обосновава поддържаното и пред инстанциите по същество свое становище, че тези вноски представляват също част от стойността на автомобила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като релевантни за допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, посоченият касатор поставя въпросите: „1. За основанието на договора за лизинг и респ. придобиването на собствеността върху лизинговата вещ от лизингодателя и прехвърлянето й в собственост на лизингопролучателя, част ли са от задълженията на страните по договора; В лизинговите вноски след първоначалната такава включва ли се част от стойността на вещта и при начална липса на възможност да се прехвърли собствеността налице ли е основание за получаване на вноските от лизингополучателя; 2. За приложението на правилата за тълкуване на договорите по чл. 20 ЗЗД в съответствие с изявената, а не предполагаемата воля на страните“. В подкрепа на твърдението за противоречие с практиката на ВКС са посочени съответно: решение № 4 от 16.05.2013 г. по т. д. № 439/2011 г. на II т. о. (за въпросите по т. 1) и решение № 128 от 17.12.2019 г. по гр. д. № 887/2019 г. на II г. о. и решение № 35 от 30.03.2020 г. по т. д. № 118/2019 г. на II т. о. (за въпроса по т. 2).

Касаторите – Г. П. Б. и Н. И. Б., в качеството им на трети лица-помагачи на ответника „Т. К“ ООД – обжалват въззивното решение в частта, потвърждаваща първоинстанционния акт, с която предявеният от Т. И. П. срещу „Т. К“ ООД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД във връзка с чл. 342, ал. 1 ТЗ е уважен за сумата 21 504 лв., заплатена първоначална вноска при сключване на процесния договор за лизинг, като поддържат, че същото е неправилно на всички основания по чл. 281 ГПК. Оспорват приетото от въззивната инстанция, че като последица от развалянето на процесния договор за лизинг първоначалната вноска подлежи на връщане. Според тях, този извод не отчита обстоятелството, че, доколкото се касае за договор с продължително изпълнение, в случая развалянето има действие само занапред и затова платените вече лизингови вноски, в т. ч. и първоначалната, имащи характер на възнаграждение за ползването на лизинговата вещ, не подлежат на възстановяване.

В инкорпорираното в самата касационна жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване двамата касатори поддържат, че въззивното решение съдържа произнасяне по следните значими за изхода на делото въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: „1. Дължи ли се връщане на първоначалната вноска по договор за финансов лизинг, заедно с включените в нея данъци и такси, в случай че лизинговата вещ – предмет на договора, е била принудително отнета от органите на МВР и договорът за финансов лизинг е развален по право поради обективна невъзможност за изпълнение на договорно задължение от страна на лизингодателя; 2. Представлява ли възнаграждение за ползването на вещта първоначалната лизингова вноска, заедно с останалите месечни лизингови вноски, или следва при разваляне на договора за финансов лизинг по право първоначалната вноска да подлежи на връщане на лизингополучателя, а месечните лизингови вноски за периода, в който е ползвана вещта, да не подлежат на връщане“.

Освен това, касаторите заявяват и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение – по съображения, че съдът не е обсъдил, че прекратяването на договора поради развалянето му по право има действие само занапред и даденото по него подлежи на реституция.

Ответникът по касация – „Т. К“ ООД, [населено място] – изразява становище за недопускане до разглеждане на касационната жалба на ищеца Т. И. П. поради отсъствие на поддържаното основание, респ. за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 14.08.2020 г. По отношение на касационната жалба на третите лица-помагачи моли да бъде допусната до разглеждане и да бъде уважена.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

При постановяване на въззивното решение Софийски апелативен съд е приел за безспорно установено, че:

Между ищеца Т. И. П. и ответника „Т. К“ ООД е сключен договор за финансов лизинг от 07.06.2012 г., по силата на който дружеството се е задължило да придобие движима вещ – лек автомобил „Мерцедес S 320CDI” и да я предостави на ищеца за временно възмездно ползване за срок от 37 месеца срещу заплащане на лизингово възнаграждение общо в размер на 31166.16 евро, като първоначалната погасителна вноска, включваща също нотариална такса и местен данък за придобиване на автомобила и еднократни такси за обслужване на лизинговия договор и за пускане на автомобила в експлоатация, възлиза на сумата 10995.36 евро (с равностойност от 21505.05 лв.), а остатъкът от възнаграждението ще бъде изплатен на 36 месечни лизингови вноски; Лизинговият автомобил е предаден на ищеца за ползване на 23.06.2012 г., но впоследствие на 24.10.2013 г., с протокол от 24.10.2013 г. на органите на полицията, същият е иззет от него по реда на чл. 69а, ал. 3 от ЗМВР предвид образувано наказателно производство в Румъния за престъпление, извършено на 22.05.2012 г.; От страна на ищеца е заплатена както първоначалната лизингова вноска, така и всички дължими месечни лизингови вноски до датата на изземването на лизинговия автомобил.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният иск е уважен за сумата 21 504 лв. – заплатена първоначална вноска при сключване на процесния договор за лизинг, а е отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер 40 589.28 лв., въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че договорът за лизинг е развален по право съгласно чл. 89, изр. 1 ЗЗД, тъй като поради изземването на автомобила лизингодателят не е могъл да изпълни задължението си да го предостави за ползване на лизингополучателя, както и задължението си да му прехвърли впоследствие собствеността. Липсата на вина на ответното дружество е аргументирана с обстоятелството, че същото е било добросъвестно – не е знаело за извършеното престъпление, обект на което е лизинговата вещ. Изхождайки от същността на договора за финансов лизинг на кредитна сделка (т. нар. вещеви кредит), предопределяща структурата на лизинговото възнаграждение, в което се включва както първоначалната стойност на вещта, разноските на лизингодателя и неговата печалба (доходност), така и наемното възнаграждение (възнаградителната лихва) за ползване на чуждата вещ, въззивният съд е приел, че при развален договор за финансов лизинг по право поради обективна невъзможност лизингодателят да изпълни задължението си да прехвърли собствеността върху лизингованата вещ, на връщане подлежи първоначалната вноска от лизинговото възнаграждение, тъй като тя представлява част от първоначалната стойност на вещта - част от покупната цена, но заплатените последващи месечни лизингови вноски за периода, през който лизингованата вещ е ползвана, не подлежат на връщане, доколкото на лизингополучателя е било предоставено свободното ползване на автомобила, т. е. лизингодателят е осъществявал точно и добросъвестно своята насрещна престация, за което се дължи лизингово възнаграждение.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

По касационната жалба на ищеца Т. И. П.:

Поставените от този касатор въпроси не могат да обосноват допускане на касационното обжалване. Първият от въпросите, включени в т. 1 от изложението, няма характер на обуславящ за изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Дали придобиването на собствеността върху лизинговата вещ от лизингодателя и прехвърлянето й в собственост на лизингопролучателя са част от задълженията на страните по договора, е въпрос, който нито е бил спорен между страните, нито е получил отговор, различен от становището, поддържано от самия ищец. Що се отнася до втория въпрос от т. 1, същият безспорно е от значение за правния спор, но по отношение на него не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Противно на твърдението на касатора, посоченото от него решение на ВКС не дава отговор на въпроса, дали в лизинговите вноски след първоначалната такава се включва част от стойността на вещта и при начална липса на възможност да се прехвърли собствеността налице ли е основание за получаване на вноските от лизингополучателя. В действителност отговор на въпроса за това, кои от заплатените от лизингополучателя вноски подлежат на връщане при разваляне на лизинговия договор по право поради обективна невъзможност за изпълнението му от лизингодателя, се съдържа в друго решение на касационната инстанция – решение № 49 от 26.06.2017 г. по т. д. № 89/2016 г. на II т. о., което не само е цитирано, но изцяло е съобразено от въззивния съд.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по въпроса по т. 2 от изложението на касатора Т. П., свързан с тълкуването на договорите в съответствие с правилата на чл. 20 ЗЗД. Видно от обстоятелствената част на касационната жалба, в същата не е заявено оплакване за неправилност на въззивния акт поради нарушение на чл. 20 ЗЗД. С оглед на това и предвид обвързаността на касационната инстанция от релевираните в жалбата оплаквания, ВКС не би могъл да се произнесе по така поставения въпрос. Следователно, същият не може да обоснове и допускане на касационния контрол. Отделно от това, въпросът няма характер на обуславящ съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е относим към правилността на акта.

По съвместната касационна жалба на Г. П. Б. и Н. И. Б., в качеството им на трети лица-помагачи на ответника „Т. К“ ООД:

Напълно достатъчно за недопускане на касационното обжалване по поставените от тези касатори въпроси е обстоятелството, че поддържаното от тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено бланкетно – с цитиране на законовата разпоредба, без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки, което е в противоречие със задължителните указания в посочения тълкувателен акт.

Следва да се отбележи обаче, че и при надлежно заявяване, това основание не би било осъществено предвид обстоятелството, че по така поставените въпроси съществуваща практика на ВКС (цитираното по-горе решение по т. д. № 89/2016 г. на II т. о.), която се споделя и от настоящия състав.

На последно място, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на атакуваното решение. Освен, че и това основание е заявено формално, същото не може да се счете за осъществено, тъй като решението нито е явно необосновано (поради грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е постановено contra legem (законът да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък extra legem (да е приложена несъществуваща или отменена правна норма).

С оглед изложените съображения, и двете касационни жалби не следва да бъдат допуснати до разглеждане.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 984 от 07.05.2020 г. по гр. д. № 3099/2019 г. на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: