Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. С. Д., чрез дъщеря-пълномощник С. Б. Д., срещу решение №10551/08.11.2021 г. по гр. д.№3590/2019 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №3661/10.05.2019г. по гр. д.№10069/17г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която са уважени предявените от „Първа инвестиционна банка“АД срещу Б. С. Д. искове по чл. 422 ГПК, като е признато за установено, че същият дължи на банката сумата 13 350 евро, представляваща просрочена главница по договор за банков кредит от 14.10.2013г., сумата 3 581, 78 евро договорна лихва за периода 31.08.2014г. – 07.11.2016г., сумата 162, 36 евро – застрахователна премия и сумата 200, 25 евро – такса за управление, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.11.2016г., за които суми е издадена на 02.12.2016г. заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д.№67248/16г. на Софийски районен съд.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради материална незаконосъобразност, допуснати процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа се искане за отмяна на решението на САС и отхвърляне на предявените срещу касатора искове.

В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките на чл. 280 ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, които счита за осъществени с въпросите:

1.а. Може ли съдът при оспорване получаването на процесните суми от страна на кредитополучателя по договор за банков кредит да приеме, че банката е изпълнила задължението си за предоставяне на уговорените в договора парични суми и че същите са усвоени от кредитополучателя чрез картова разплащателна сметка – посредством тегления на банкомат и пос-терминал, при условие, че в договора за банков кредит не е уговорен такъв начин на усвояване на сумите, нито е сключван договор за издаване на кредитна карта по чл. 25 ал. 5 от Наредба №3/16.07.2009г. за условията и реда за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти и чл. 40 ЗПУПС, действал през процесния период, нито е налице приемо-предавателен протокол за предоставяне на кредитна карта на кредитополучателя? 1.б. Ако се приеме, че процесните суми са предоставени на разположение под някаква форма на кредитополучателя, но банката не е положила дължимата грижа да защити сметката и да удостовери, че процесните суми са получени именно от кредитополучателя, то същата може ли да черпи права от собственото си противоправно поведение и да иска заплащане на ненадлежно предоставени суми? При разрешаването на тези въпроси касаторът твърди, че въззивният съд се е отклонил от даденото от ВКС разрешение в решение №10/19.07.2016г. по т. д.№3386/14г. на първо т. о. на ВКС;

2. Счетоводните записвания на банките ползват ли се с материална доказателствена сила и може ли съдът да приеме, че банката е изпълнила задължението си за предоставяне на сумите по договор за банков кредит само въз основа на съдебно-счетоводна експертиза, изготвена единствено по счетоводните записвания в счетоводството на банката, без наличието на първични счетоводни документи? По този въпрос се поддържа, че е налице противоречие с разрешенията, дадени в определение №141/07.04.2017г. по гр. д.№2383/16г. на второ г. о. на ВКС и в решение №88/11.06.2015г. по гр. д.№4559/14г. на четвърто г. о. на ВКС;

3. Следва ли съдът да приложи последиците на чл. 161 ГПК, когато страната е била задължена да представи документи по реда на чл. 190 ал. 1 ГПК, но немотивирано не го е направила /не се е явила в съдебно заседание, не е изложила твърдения защо не ги представя в отговор на процесуалното действие/? Дължи ли съдът произнасяне по непредставянето на документите, които страната е била задължена да представи? Във връзка с така поставените въпроси касаторът се позовава на задължителните указания в ППВС №1/1953г., ППВС №7/1965г. и ППВС №1/1985г., както и на разрешенията в решение №190/25.01.21г. по гр. д.№4079/19г. на четвърто г. о. на ВКС;

4. Приложимо ли е задължението за съставяне на първични счетоводни документи за банковите институции, предвидено в чл. 7 ал. 5 ЗСч в редакцията, действала през процесния период: „Издаването на първичен счетоводен документ по ал. 1, освен в случаите, когато получателят не желае или когато това е предвидено в нормативен акт, не е задължително, когато: 1. Стопанската операция е документирана с фискална касова бележка, издадена от фискално устройство по ред, определен с наредба на министъра на финансите или с ценна книга, издадена по реда на Наредбата за условията и реда за отпечатване и контрол върху ценни книжа и 2. Получател по нея е физическо лице, което не е търговец“? Приложимо ли е задължението за съставяне на първични счетоводни документи по същата разпоредба ако сключеният банков договор за кредит е квалифициран от съда като овърдрафт /ипотечен, уговорен да се отпусне по разплащателна сметка, с конкретен погасителен план и лихва, определяна както при овърдрафт/? Сочи се, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в смисъл, обратен на дадения отговор в решение №10/19.07.2016г. по т. д.№3386/14г. на първо т. о. на ВКС. Допълнително касаторът се позовава и на наличието на предпоставката на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, поддържайки, че отговорът на въпросите би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.;

5. Налице ли са условията за извършване на прихващане между кредитор на дружеството-длъжник по ЗОЗ и заложния кредитор, когато последният се е удовлетворил със заложеното предприятие в цялост по реда на чл. 46 ал. 1 ЗОЗ? Считайки, че дружеството „Месни продукти“ЕООД, длъжник на касатора по установено по съдебен ред негово вземане, е дъщерно дружество спрямо банката-ищец, с оглед наведените от него твърдения за удовлетворяването с търговското му предприятие, осъществено по реда на ЗОЗ, касаторът се позовава на дадени разрешения в решение от 16.06.2011г. по съединени дела Т-208/08 и Т-209/08 на СЕС, с което обосновава искането си разглеждането на делото пред касационната инстанция да бъде допуснато при хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК. Позовава се и на основанието за допускане по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, като твърди, че отговорът на въпроса би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът „Първа инвестиционна банка“АД, представляван от юрисконсулт В. В., е оспорил наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт и е навел доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и искане. Претендира юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС.

Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:

За да постанови решението си, съставът на Софийски апелативен съд е приел за установено от доказателствата по делото, че на 14.10.2013г. между страните по спора е бил сключен договор за банков кредит, по силата на който банката е предоставила и дала право на Б. Д. да ползва кредит при условията на овърдрафт при максимално допустим размер на дебитно салдо 13 350 евро по конкретно индивидуализирана с IBAN разкрита разплащателна сметка при срок за ползване на овърдрафта до 29.10.2018г. и краен срок за погасяване – 01.11.2021г. и при конкретно уговорена възнаградителна лихва.Съобразявайки заключението на допуснатата по делото счетоводна експертиза, изготвено на базата на материалите по делото и отчет по разплащателната сметка на ответника, посочена в договора, съдът е приел за установено, че към 13.10.2013г. салдото по последната е било нулево, след което са регистрирани тегления на суми в брой на банкомат и извършвани плащания на пос-терминал до достигане на кредитния лимит на 31.08.2014г., с което кредитът е бил окончателно усвоен, без да са налице данни за извършени каквито и да било погашения. Зачетени са като компетентно дадени пред съда и обясненията на вещото лице в откритото съдебно заседание, според които, с оглед характера на договора /овърдрафт/, превод на определената в договора сума не се извършва, като парите не се намират в сметката на кредитополучателя, а под „усвояване на кредита“ следва да се разбира, че последният има правото да разполага с парични средства, извършвайки разплащателни операции с картата си до достигането на уговорения лимит. Тези обяснения, подкрепящи се и от клаузата на чл. 1 б.“ж“ от Общите условия към договора за кредит, с които ответникът изрично е декларирал, че е запознат, са мотивирали съда да приеме направеното от последния възражение за липса на документи, установяващи постъпването на сумата по кредита по сметката му за неоснователно.С оглед данните, че към и след 31.08.2014г. /когато е бил достигнат кредитният лимит/ по сметката не са били извършени погасявания, съдът е приел, че от м. януари /с оглед клаузата на чл. 10.3 и чл. 10.1.2а от ОУ – забава от 150 дни/ за банката е възникнало правото да се позове на предсрочна изискуемост на кредита, което тя е направила с връчена по реда на чл. 47 ал. 1 ГПК нотариална покана до длъжника, Изложени са от съда аргументи за редовност на връчването чрез залепване на уведомление, въз основа на които е направен извод за настъпила преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение предсрочна изискуемост на кредита. Размерите на неплатените главница и начислена договорна лихва, съдът е приел за установени на базата на направените в заключението на вещото лице констатации и изчисления.За неоснователно е намерено възражението на ответника-въззивник, че извлечението от счетоводните книги на банката е незаконосъобразно съставено, доколкото същото е било изготвено от нейни длъжностни лица, посочени поименно и с положени върху него техни подписи за удостоверяване на съдържащите се в него данни; същото съдържа пълна индивидуализация на договора, длъжника, настъпилата изискуемост, размера на отделните задължения по договора, общия им сбор и периодите, за които са начислени. Клаузата, с която е уговорен определен размер на възнаградителната лихва по договора, представляваща и цена на услугата, съставът е приел за валидна, противно на възражението на въззивника за нейната нищожност, с мотиви, че същата ясно определя престацията, по която страните индивидуално са постигнали съгласие, не противоречи на закона и не е неравноправна. Обратни изводи са направени по отношение на клаузите, предвиждащи право на банката на едностранна промяна на размера на лихвения процент, но нищожността им е отчетена като ирелевантна, предвид липсата на данни тези клаузи да са били привеждани в изпълнение от страна на кредитодателя. Въз основа на тези съображения съставът на апелативния съд е направил извода си за дължимост на сумите за главница и договорна лихва, за които е издадена заповедта за изпълнение. По направеното от ответника възражение за погасяването им с направеното от него извънсъдебно изявление за прихващане с негово вземане към дружеството „Месни продукти“ ЕООД, чрез продажбата на чието търговско предприятие се твърди крадитодателят да се е удовлетворил за свое вземане по реда на ЗОЗ, съдът е формирал също извод за неоснователност. Посочил е, че при хипотеза, обхващаща твърдените от ответника факти, не са налице две насрещни вземания, каквото е едно от изискванията за прилагането на чл. 103 ал. 1 ЗЗД.

Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Съгласно разпоредбата на чл. 280 ал. 1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т. т. 1-3 на чл. 280 ал. 1 от ГПК. От значение за изхода на спора, в съответствие с възприетото в т. 1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Същите следва да бъдат от правно естество и разрешаването им да има общозначим характер, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай въпросът би бил по правилността на решението, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускането на решението до касационен контрол.

Първият от формулираните от касатора въпроси /1.а./, освен че се основава на факти по делото, което го лишава от правен характер, представлява и тяхна невярна интерпретация. Съдържащото се в него твърдение, че в договора не е уговорен начин на усвояване на сумите, съответен на поетото от банката задължение, противоречи на обективното му съдържание, според чиято клауза на чл. 1 банката предоставя и дава право /а не сума/ на кредитополучателя да ползва кредит при условията на овърдрафт по негова разплащателна сметка при конкретно определен максимално допустим размер на дебитното салдо, като начинът на усвояване е изрично дефиниран в т. 1.1 б.“ж“ от ОУ към договора, според която ползването е под формата на превишаване наличността по разплащателната сметка /която е била с първоначално нулево салдо/ до достигане на максимален размер на надвишението /13 350 евро/. Несъответно на твърденията, доводите и възраженията на страните във връзка с обстоятелствата по делото, очертаващи спорния предмет, е и позоваването във въпроса на разпоредбите на Наредба №3/2009г. и на ЗПУПС, доколкото разглежданият по делото вид договор за кредит не е такъв за кредитна карта. При тези констатации следва да бъде направен извод, че така формулираният от касатора въпрос не отговаря на общото изискване за допустимост по чл. 280 ал. 1 ГПК, поради което не следва да бъде извършван анализ на цитираната от него съдебна практика в обосноваване приложимост на допълнителния критерий по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.

Аналогично заключение може да бъде направено и по отношение на въпрос 1.б., съдържащите се в който твърдения за обстоятелства изобщо не са били въвеждани в предмета на спора, нито съдът се е произнасял в един или друг смисъл по тях. Видно от отговора на исковата молба и от отговора на допълнителната такава, липсват навеждани от ответника твърдения, че друго лице, освен титуляра на сметката, какъвто е ответникът, е ползвало дебитната карта по разплащателната сметка, като е извършвало тегления на суми от банкомат и плащания на пос-терминал и банката е била уведомена по някакъв начин, че това става без неговото съгласие. Поддържаната с оспорванията защитна теза на ответника е била, че сумите не се дължат, поради направено от ответника извънсъдебно изявление за прихващане; че не е настъпила предсрочна изискуемост на задълженията по кредита;че определени клаузи от договора са нищожни ; че извлечението от сметката, на базата на което е издадена заповедта за изпълнение, не отговаря на изискуемото съдържание по чл. 60 ал. 2 ЗКИ; че вземанията на банката не са в претендирания от нея размер. Въпросът не само че не отговаря на общия критерий по чл. 280 ал. 1 ГПК, но и с него не се сочи допълнителна предпоставка по смисъла на чл. 280 ал. 1 т. т.1-3 ГПК.

Вторият въпрос не е бил разрешаван от въззивната инстанция в мотивите на обжалваното въззивно решение по обуславящ изхода на делото начин. Въпросът е свързан с поддържано едва пред въззивната инстанция възражение за липса на първични счетоводни документи, удостоверяващи, че банката реално е предоставила сумата по кредита на кредитополучателя и че са извършвани тегления и плащания до размер на уговорената в договора сума. За да приеме за установен факта, че кредитът е усвоен, съдът се е позовал не само на заключението на вещото лице, но и на характера на кредитното правоотношение, като такова за овърдрафт по смисъла на дефиницията, предвидена в клауза от Общите условия, с които кредитополучателят се е съгласил и приел, според която при кредит овърдрафт определената в договора сума не се предоставя като налична по сметката му, а същият получава право да се разпорежда с неналични по нея средства на банката до определен лимит. Приел е, че усвояването от друга страна е удостоверено с отчета за движението по сметката, по който вещото лице е работило, за да констатира, че към 30.08.2014г. кредитният лимит е достигнат чрез извършени тегления на суми на банкомат и извършвани плащания на пос-терминал. Дори да се приеме за релевантен поставения от касатора въпрос във връзка с този извод на въззивния съд, не може да се заключи, че е налице допълнителното основание за допускане на касационния контрол по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Определението, посочено от касатора във връзка с този въпрос, е постановено по реда на чл. 288 ГПК, поради което не представлява съдебна практика по смисъла на ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Постановеното по това дело решение не дава отговор на поставения въпрос така, както е конкретизиран, доколкото касае спор между търговец и трето лице за собственост върху движима вещ, а не счетоводни записвания, свързани с банкови операции. Решението по гр. д.№4559/14г. също не може да бъде отнесено към настоящия случай, поради факта, че е постановено по спор между физическо лице и търговско дружество в различна от настоящата хипотеза, по която е прието неправилно осчетоводяване на изтеглени от физическото лице от сметка на дружеството суми, като заприходени в касата му само на базата на банковите нареждания за плащане и без налични приходни касови ордери. В случая се касае до отразяване от банката на операции по теглене от титуляра на сметката на парични суми от банкомат и плащания на пос-терминал към трети лица, които се регистрират чрез съответните електронни устройства, без да съществува изискване банката да съставя съответни първични счетоводни документи по смисъла на чл. 4 от ЗСч. Касаторът не сочи на какви конкретни първични счетоводни документи следва да бъде основан отчетът за извършените от него банкови операции, нито е направил по делото конкретно искане за представянето им. Поради това и този въпрос не би могъл да обоснове допускане на касационния контрол.

Третият въпрос /и в двете му части/, който е от процесуално-правен характер, също не може да обуслови позитивно за касатора произнасяне в настоящата фаза от производството, тъй като неприлагането на последиците на чл. 161 ГПК от страна на съда не е обусловило крайния изход на спора. Въззивният състав не е приел, че искът е основателен, въпреки непредставянето на документ за предоставянето на сумата по кредита от страна на банката, а е игнорирал това бездействие на страната /при задължаването от първоинстанционния съд/, с оглед изрично поддържаното от нея становище за характера на договора за овърдрафт, при който услугата не предполага фактическо предоставяне на суми по сметката, а предоставяне на право титулярът да разполага с такива над съществуващата наличност по нея. Поради изложеното и цитираната в обосноваване приложението на допълнителния критерий по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК съдебна практика не следва да се обсъжда.

Изложеното по отношение на предходните два въпроса е относимо и към четвъртия поставен от касатора въпрос. Соченото във връзка с поддържаното допълнително основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК решение по т. д.№3386/14г. на първо т. о. на ВКС е постановено в хипотеза на сключен договор за издаване на кредитна карта, а не за кредит овърдрафт, поради което не може да обоснове приложението на тази разпоредба. Не може да бъде направен извод за наличие и на евентуално сочената допълнителна предпоставка по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Съгласно дадените в т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен съдебен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В изложението си касаторът само е цитирал законовия текст, без да излага съображения за необходимост от тълкуване по причините и с целите, посочени по-горе.

Не отговаря на общия критерий за допустимост и последният от въпросите по изложението на касатора. Решаващият извод на въззивния съд, с който е прието, че направеното от него извънсъдебно изявление за прихващане не е породило правни последици, е основан на аргумента, че вземането на банката от ответника-кредитополучател и вземането на последния от трето за спора лице – търговското дружество „Месни продукти“ ЕООД не са насрещни, а изискването двете вземания – прихващащото и прихващаното да са насрещни, е елемент от фактическия състав на чл. 103 ал. 1 ЗЗД, липсата на който прави прихващането невъзможно. Във връзка с този извод обуславящ би бил правният въпрос дали при насочване изпълнението за удовлетворяване на вземане на заложния кредитор върху търговското предприятие на длъжника - залогодател по реда на ЗОЗ, задълженията на последния преминават в патримониума на заложния кредитор, за да биха могли да бъдат прихванати като насрещни срещу вземания на други кредитори от заложния длъжник. Формулираният вместо това въпрос под т. 5 от изложението е неясен, тъй като изобщо не визира вземания, подлежащи на прихващане, а преценка за наличие на условията за извършването на такова принципно се прави за всеки отделен случай според конкретните обстоятелства, характеризиращи съответния казус, поради което общозначим и в други случаи отговор не може да бъде даден на въпроса. Същевременно, според разясненията в т. 1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция няма нито правото, нито задължение да формулира и се произнася по правен въпрос, който счита за релевантен, ако такъв не е поставен от страната, оспорваща въззивното решение, като може само да прецизира вече формулиран такъв. По начина, по който касаторът в случая е формулирал въпроса си, изменението му от настоящия състав в посочения смисъл не би представлявало уточняване, а поставяне на изцяло различен от неговия въпрос, което е недопустимо. Решението на СЕС, на което се позовава касаторът в обосноваване приложимостта на предпоставката на чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, е неотносимо, тъй като касае отношения между дружества, едното или част от които са дъщерни на друго, възникнали във връзка с осъществяването на финансовата им отчетност. Повече от очевидно е, че такава конструкция не съответства на отношенията между банка – заложен кредитор и неин заложен длъжник, а още по-малко решението има отношение към въпроса за прихващане на вземания на банката и на трето лице от този длъжник. Позоваването на предпоставката на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК във връзка с този въпрос е отново бланкетно и не обосновава друг извод относно изхода на делото в настоящата фаза на производството пред ВКС.

Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение.

С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в полза на ответника по касационната жалба следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №184/10.12.2021 г. по т. д.№374/2021 г. на Апелативен съд Варна.

ОСЪЖДА Б. С. Д. с [ЕГН] и адрес [населено място] [улица] вх.В ап. 11 да заплати на „Първа инвестиционна банка“АД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място] [улица] сумата 200 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: