4№ 5745/10.12.2024 г.Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото съдебно заседание на девети декември две хиляди двадесет и четвърта година в състав: Председател: Веска Райчева

Членове: Маргарита Георгиева

Геника Михайловаразгледа докладваното от съдия Михайлова ч. гр. д. № 3930 по описа за 2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Обжалвано е определение № 1687/04.07.2024 г. по ч. гр. д. № 1843/2024 г., с което Софийският апелативен съд е отменил определение № 261954/14.03.2024 г. на Софийски градски съд и по молбата на Ц. И. С. по чл. 248 ГПК е отменил по разноските първоинстанционното решение по гр. д. № 11168/2020 г. на Софийски градски съд - в частта, с която тя е осъдена да заплати на С. С. С. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 2 510.00 лв.

Решението се обжалва от ищеца С. С. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следния въпрос - уточнен и конкретизиран съгласно разясненото т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС: Следва ли да се приложи чл. 78, ал. 1 ГПК, когато искът по чл. 62, ал. 1 СК е уважен, и по делото е установено, че майката/ответницата е родила детето по време на брака си с ищеца и пред дипломатическите представителства не е представила издаденият в чужда държава акт за раждане, в който е вписан биологичният баща на детето? Касаторът твърди, че въпросът е включен в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, към която препраща чл. 274, ал. 3 ГПК, и твърди, че въззивният съд му е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – на определение № 456/23.10.2012 г. по ч. гр. д. № 422/2012 г., II-ро ГО и решение № 278/27.10.2015 г. по гр. д. № 219/2015 г., IV-то ГО – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и. По същество се оплаква, че определението е неправилно като постановено в нарушение по чл. 78, ал. 1 ГПК.

Ответникът по касация Ц. С. възразява, че въпросът няма претендираното значение и определението е правилно.

Обстоятелствата, които въззивният съд е приел да имат значение, са следните:

Ищецът/сега касатор е поискал съдът да признае за установено по отношение на ответницата/ответник и по касация и на ответника Е. К./малолетното дете, че не е биологичният баща на детето, родено на 05.02.2020 г. по време на брака му с ответницата. По предявените искове по чл. 62, ал. 1 СК е образувано гр. д. № 11168/2020 г. пред Софийски градски съд.

В отговора на исковата молба ответницата е признала, че на 05.02.2020 г. е родила детето Е. по време на брака си с ищеца и след фактическата им раздяла от 2016 г.; че от 2017 г. живее в [населено място], Канада на съпружески начала с Е. К., полски гражданин, и че той, а не ищецът, е биологичният баща на детето. Представила е удостоверение за раждане, издадено в Торонто, Канада, в което за баща на детето е вписан Е. К.. Впоследствие по делото е прието и удостоверение за раждане, издадено в България след образуваното дело по чл. 61, ал. 2 СК и въз основа на издаденото удостоверение за раждане в Канада, в което Е. К. е вписаният баща на детето.

С първоинстанционното решение искът по чл. 62, ал. 1 СК е уважен и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да възстанови на ищеца направените разноски по делото.

В срока и при условията по чл. 248 ГПК ответницата е подала молба за изменение на решението в частта по разноските.

Първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата. Определението по чл. 248 ГПК е мотивирал с това, че макар ответницата да е признала иска, тя е родила детето Е. по време на брака си с ищеца, т. е. е причинила завеждането на делото.

Междувременно решението е влязло в сила като необжалвано.

С определението, което се обжалва пред Върховния касационен съд, Софийският апелативен съд е отменил определението по чл. 248 ГПК и е уважил молбата. Приел е, че в производствата по исковете за произход, предвидени в СК, разпоредбите на чл. 78 ГПК се прилагат съответно. Причините са изяснени в определение № 456/23.10.2012 г. по ч. гр. д. № 422/2012 г., II-ро ГО на ВКС. Споделяйки ги, въззивният съд е намерил, че чл. 78, ал. 1 ГПК се прилага с решението за уважаване на иска по чл. 62, ал. 1 СК, но когато ответницата/майката на детето Е. е оспорила иска и нейното поведение е причина за завеждането на делото. В случая, ответницата е признала иска и не е причинила завеждането на делото, като различен извод не следва от това, че тя е родила детето Е. по време на брак с ищеца, но след фактическата им раздяла, настъпила четири години по-рано, нито поради това, че в удостоверенията за раждане; първо - в издаденото в Канада, а после - в издаденото в България, Е. К., а не ищецът, е вписан за баща на детето.

В определение № 456/23.10.20212 г. по ч. гр. д. № 422/2012 г. II-ро ГО и в определение № 6/15.01.20218 г. по г. гр. д. № 2132/2017 г. I-во ГО на ВКС се приема, че когато предявяването на иска е законно необходимо, за да се постигне определен правен резултат, отговорността за разноските по делото се определя по други правила, а не според предвиденото в чл. 78 СК. Като примери са дадени брачните искове, исковете/молбите по чл. 127, ал. 2 СК, исковете за произход в СК, и искът/молбата по чл. 32, ал. 2 ЗС. Прието е, че по тях целеният правен резултат може да се постигне само със съдебно решение, поради което всяка от страните понася съдебните разноски така както ги е направила, освен ако насрещната е била недобросъвестна, оспорила е иска или същият е бил отхвърлен.

В изходната позиция в ТР № 3/27.06.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г. ОСГК на ВКС разясни, че отговорността за разноски в съставите по чл. 78 ГПК цели да санкционира страната за неоснователно предизвикания от нея правен спор. Разясни се, че в производствата по спорна съдебна администрация, предвидени в СК, съдът не правораздава/не решава правен спор, а с решението си замества липсващата обща воля на страните за постигане на определен правен резултат. Непостигането на резултата извънсъдебно от страните обяснява съответното производство по спорна съдебна администрация, предвидено в СК, като в него се прилагат диспозитивното, но и служебното начало, за да се обезпечат интересите на децата – чл. 127, ал. 2, чл. 127а, ал. 2 СК, чл. 128 СК, а и чл. 59, ал. 9 СК. Това е и обяснението защо разпоредбите на чл. 78 ГПК се прилагат съответно, т. е. разноските се поставят в тежест на страната, причинила завеждането на делото, като във всички останали случаи разноските остават в тежест на страните както са направени. От чл. 329 ГПК бе почерпен само допълнителен аргумент.

Настоящият състав намира, че съдът не правораздава/не решава спор за материално право и в производствата, в които макар по изключение, законът го оправомощава с решението си да установи съществуването или несъществуването на определен факт с правно значение. Такива са производствата по исковете за произход, предвидени в СК. Законът ги урежда, като отчита изчерпателността на способите за установяване на произхода на физическите лица и невъзможността произходът да е последица от постигнато съгласие за това на родителите. И в тези производства съдът прилага диспозитивното, но и служебното начало, за да обезпечи интересите на децата, т. е. исковете за произход са необходимата законодателна мярка за постигането на тази цел в смисъла по чл. 3 КПД при провеждане на необходимия баланс с интересите на родителите (чл. 8 КПЧОС). Следователно в производствата по исковете за произход, предвидени в СК, разпоредбите на чл. 78 ГПК също се прилагат съответно. Разноските се поставят в тежест на страната, която е причинила/дала е повод за завеждането на делото. В останалите случаи разноските остават в тежест на страните както са ги направили.

Приетото в установената практика на Върховния касационен съд и изходната позиция в тълкувателното решение, налагат следния отговор на основния въпрос, от който произтича въпроса, повдигнат от касатора: В решението за уважаване на иска по чл. 62, ал. 1 СК отговорността за разноските остава в тежест на страните както са ги направили. Съдът ги поставя в тежест на ответницата/на майката на детето, когато тя е оспорила иска и с поведението си е причинила/дала е повод за завеждане на делото. Същото е приел и въззивният съд. Приел е, че с решението за уважаване на иска по чл. 62, ал. 1 СК не следва да се ангажира отговорността по чл. 78, ал. 1 СК на ответницата/на майката на детето Е.. Тя е признала иска и с поведението си не е дала повод за завеждане на делото. Родила е детето по време на брака си с ищеца, но четири години след фактическата раздяла. В акта за раждане, издаден в Канада, за баща е вписан биологичният баща на детето, а не ищецът. Същото е и вписването в удостоверението за раждане на детето, издадено в България след образуваното дело по чл. 62, ал. 1 СК.

Следователно повдигнатият въпрос е обуславящ, но въззивният съд го е решил в съответствие с практиката на Върховния касационен съд - първото определение е по сходен случай, и с изходната позиция в тълкувателното решение – тя поражда задължителното действие по чл. 130, ал. 2 ЗСВ. По въпроса няма произнасяне в решението на ВКС, на което касаторът се позовава. То е постановено в различно производство – в исково за отмяна на акт за раждане относно произхода от бащата поради съставянето на акта не по надлежния ред (чл. 537, ал. 2 ГПК). Даденият отговор е в изясняване на доказателствената сила на чуждестранния акт за гражданско състояние, респ. за доказателствената сила на съставения въз основа на него в България вторичен акт. Изложеното изключва допълнителната предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, към която препраща чл. 274, ал. 3 ГПК.

При тези мотиви, съдътОПРЕДЕЛИ :НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 1687/04.07.2024 г. по ч. гр. д. № 1843/2024 г. на Софийският апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.