Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 164/05.11.2020 г. по гр. д. № 2165/2019 г. на Ботевградския районен съд е признато за установено по отношение на С. И. С., И. В. С. и Е. В. Ц., по иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, предявен от П. Д. М., че към момента на образуване на ТКЗС в [населено място] наследодателят на ищеца М. Н. О., починал на 20.02.1960 г., е бил собственик на част от нива, цялата от 1.400 дка, находяща се в землището на [населено място], местността „В.“, при съседи: П. Р., П. С., С. Ив. А., която част е с площ 1 218 кв. м. съгласно скица-проект № 3744/16.07.2013 г. и сега представлява част от ПИ с идентификатор.. ........по кадастралната карта на [населено място] с площ 3 736 кв. м., и наследниците на М. Н. О. имат право на възстановяване на собствеността върху описания имот.

С решение № 260136/05.05.2021 г. по в. гр. д. № 60/2021 г. Софийският окръжен съд е потвърдил горепосоченото решение в частта, с която искът е уважен срещу С. И. С., и е посочил, че в останалата част първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.

Касационна жалба срещу въззивното решение с оплаквания за недопустимост и неправилност - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. т.2 и 3 ГПК, е подал ответникът по иска С. И. С..

От ответника по касация - ищец по делото, е получен писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че ищецът П. Д. М. е един от наследниците по закон - низходящ от втори ред, на М. Н. О., починал на 20.02.1960 г. С решение № 9020/21.06.1994 г. по административна преписка, образувана по заявление на И. М. М. - низходяща от първи ред на наследодателя, е признато правото на възстановяване на нива с площ 1.400 дка в местността „При в.“ или „П. Р.“ в землището на [населено място] в съществуващи стари реални граници. Пред административния орган по земеделската реституция собствеността е удостоверена със заявление-декларация от 18.03.1957 г. за влизане в ТКЗС от В. Д. М. - дъщеря на наследодателя и майка на ищеца, като в опис-декларацията е описана нива от 1.4 /дка/ в местността „При в.“ при съседи: П. С., П. Р., С. Ив. А..

При идентифицирането на гореописания имот било установено, че площта от 1.218 дка попада в имот №.. ........, възстановен на И. С. Т..

С решение № 28Р/15.09.1995 г. на поземлената комисия и скица № 253/07.07.1995 г. на наследодателя на ответниците И. С. Т. /син на П. Д. С./ е възстановено правото на собственост в съществуващи /възстановими/ стари реални граници върху нива с площ 3.736 дка в местността „В.“, имот №.. ..по картата на землището, при съседи: наследници на И. Р. И., наследници на И. Т. А., наследници на П. Р. Д., наследници на В. Р. Д., наследници на Й. Г. М., наследници на Г. М. Г. и вътрешна река. Съгласно скица № 15-690653/26.09.2018 г. тази нива представлява ПИ с идентификатор.. .....по кадастралната карта на [населено място].

От показанията на свидетелите Р. Л. и Г. Ц., които въззивният съд кредитирал изцяло като правдиви и непосредствени, е установено, че през 1957 г. бащата на св. Л. - В. Л. В., закупил нива от П. Р., която от запад граничела непосредствено с имот на М. О., а от другата страна на техния имот минавала вада. Имотът на М. О. стигал до реката. От н. а. №.. ./1957 г. е установено, че на 29.08.1957 г. П. Р. Д. продал на В. Л. В. 1 дка от нива в местността „З.“, Б. землище, при съседи: М. Н. О., В. Р. Д., вада, Й. Г. и останалата част от нивата на продавача. Според св. Ц. ливадата, която М. мелничарят /М. О./ косил и почиствал, била до реката и се намирала в началото на в. з. „З.“ при съседи: И. А., Р. и И. С. Т..

От показанията на свидетелите Цв. Ц. и Р. Г. е установено, че към 1959 г., когато се образувало ТКЗС, бабата на ответника С. С. - П., притежавала нива в местността „В.“ от около 4.000 дка, която била работена от сина И. С. Т.. Той бил агроном и там след образуване на ТКЗС засаждал ягоди. Имотът граничел от запад с коларски път, от изток - с река, от юг - с имот на семейство А..

От приетата в първоинстанционното производство техническа експертиза е установено, че за процесния имот преди образуването на ТКЗС през 1957 г. няма писмени и графични данни. Съществуват такива към момента на образуване на ТКЗС - декларацията за влизане в ТКЗС от 18.03.1957 г. Съгласно заключението претендираният от ищеца имот е част от ПИ с идентификатор.. .........по кадастралната карта, който е възстановен на И. С. Т.. Няма завършена процедура по възстановяване на собствеността на наследниците на М. О. на нива от 1.400 дка в м. „В.“ и този имот не е нанесен графично в кадастралната карта.

Към заключението на приетата от въззивния съд техническа експертиза е изготвена комбинирана скица с изобразяване на границите на имотите на спорещите страни с посочване на квадратурите им, като вещото лице е обозначило с червени щрихи площта на застъпване на имотите от 1 218 кв. м.

Въззивният съд приел, че предявеният иск с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е допустим, като посочил, че в настоящия случай следва да се разгледа само спорът за някогашното местоположение на имотите на страните, т. е. в чие лице ще се възстанови конкретната площ, тъй като между тях не е налице спор по принадлежността на правото на собственост, което е признато и на двете страни с решения на административния орган по земеделската реституция.

Въззивният съд посочил, че по силата на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е да установи, че титуляр на правото на собственост върху спорната земя на основание давностно владение към момента на образуване на ТКЗС е бил наследодателят му М. Н. О.. Съдът посочил, че когато предмет на делото е правото на възстановяване на земеделска земя, законодателят е установил в чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ особени правила за облекчено доказване, които важат не само в производството пред административния орган по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ, но и в съдебното производство по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. За установяване принадлежността на земята към имуществото на наследодателя му ищецът е представил опис-декларация за членство в ТКЗС от 18.03.1957 г., в която имотът е описан по площ, местонахождение и граници, като е ангажирал и свидетелски показания на св. Л. и св. Ц.. Съдът зачел доказателствената стойност на молбата-декларация за членство в ТКЗС, като се позовал на практика на ВКС, според която тези молби, наред с извлеченията от емлячните регистри, са посочени в чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ като годни доказателства за установяване правото на собственост върху земеделски земи. Те принадлежат към категорията несамостоятелни /косвени/ доказателствени средства. В случай, че страната представи такъв документ, и ако липсват други доказателства, които да опровергават установената с него принадлежност на правото на собственост, следва да се приеме, че ищецът или неговият наследодател са били собственици на имота и имат право да им бъде възстановен.

Въззивният съд посочил, че разглежданият случай е именно такъв - липсват доказателства, които да оборват удостовереното в молбата-декларация от 1957 г., поради което приел, че това доказателство установява принадлежността на спорното право в патримониума на наследодателя на ищеца. В основата на фактическия извод на съда за идентичност между претендирания от ищеца и възстановения на ответниците имот са както молбата-декларация, така и показанията на свидетелите Л. и Ц., които описват имота по площ и съседи съобразно с индивидуализирането му в декларацията от 1957 г., използвани от вещите лица за установяване на местонахождението на процесния имот като част от ПИ с идентификатор.. ......., възстановен на ответниците. В подкрепа на този извод е и н. а. №.. ../1957 г., който удостоверява собствеността на бащата на св. Л. върху съседен на процесния имот.

Въззивният съд посочил, че показанията на свидетелите Ц. и Г., ангажирани от ответника и въззивник С. И. С. за установяване точното местоположение на границите на притежавания от наследодателя му към датата на образуване на ТКЗС имот, не опровергават фактическите изводи на съда за пространствените предели на имота на М. О., изградени на базата на заключенията на вещите лица към техническите експертизи и скици към тях.

По така изложените съображения въззивният съд потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната пред него част.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се е позовал на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК и е поставил следните въпроси:

1. Когато ищецът в исковата си молба по иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ се позовава само и единствено на придобивна давност за своя наследодател, изтекла към момента на внасянето му /на имота/ в ТКЗС, следва ли при условията на пълно и главно доказване да обоснове владението си върху имота за период повече от 20 години преди обобществяването му - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 319/14.07.2010 г. по гр. д. № 477/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и решение № 958/15.12.2009 г. по гр. д. № 2246/2008 г. на ВКС, І-во г. о.

С първото решение е разрешен материалноправният въпрос за добросъвестност на владението като елемент от фактическия състав на придобиване право на собственост по давност по смисъла на чл. 318 ЗИСС, отменен с влизане в сила ЗС /Изв., бр. 92/1951 г./, протекло по време на посочената законодателна промяна. С второто решение е разрешен материалноправният въпрос дали чл. 82 ЗС намира приложение при извършена приживна делба и по-конкретно дали при неформална делба на имоти, извършена приживе на общия на страните наследодател, наследникът, в чийто дял се е паднал определен имот, може да се позове на присъединяване на владението от общия наследодател. По настоящото дело такива правни въпроси не са поставяни и не са разрешавани от въззивния съд с обжалваното решение. Ето защо посочената от касатора практика на ВКС не може да обоснове основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С първото решение касационното обжалване е било допуснато и по въпроса за допустимостта на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, след като не е налице висящо административно производство по възстановяване на собствеността. Този въпрос ще бъде разгледан при обсъждане на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК.

Следва да се посочи обаче, че настоящият състав на ВКС споделя приетото в решение № 958/15.12.2009 г. по гр. д. № 2246/2008 г. на ВКС, І-во г. о., че по иска с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ съдът следва да установи дали наследодателят на ищците е бил собственик на имота към момента на внасянето му в ТКЗС и то на основанието, на което ищците твърдят, че е придобита собствеността, но намира за необходимо да посочи, че разглежданият случай разкрива своя специфика, която прави приложима друга практика на ВКС, а именно обективираната в решение № 241/31.05.2011 г. по гр. д. № 747/2010 г. на I-во г. о., решение № 288/26.05.2010 г. по гр. д. № 1145/2009 г. на II-ро г. о., решение № 35/22.02.2012 г. по гр. д. № 419/2011 г. на II-ро г. о., решение № 134/07.04.2010 г. по гр. д. № 813/2009 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 18/19.02.2016 г. по гр. д. № 4592/2015 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 60110/18.10.2021 г. по гр. д. № 46/2021 г. на ВКС, II-ро г. о., и решение № 60135/08.11.2011 г. по гр. д. № 1838/2021 г. на І-во г. о. Според тази съдебна практика спор за материално право е налице не само в случаите, когато различни лица претендират, че са били собственици на определен имот към момента на обобществяването му, но и когато се претендира възстановяване на собствеността на различни имоти в стари реални граници и се спори за точното им местоположение. В този случай искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е единственият способ да се установи имотът на коя от страните е имал местоположение, съответстващо на процесния имот. По отношение предмета на доказване в тази практика е прието, че когато в производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ се претендира възстановяване на един и същ имот в лицето на различни лица, всяка от страните следва да докаже претендираното право на собственост към момента на обобществяването, но когато спорът за материално право касае местоположението на претендираните за възстановяване различни имоти, предмет на доказване е не правото на собственост, а старите реални граници към момента на обобществяване на притежаваните от всяка от страните имоти. И ако в административното производство страните са установили правото с някой от документите, посочени в чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ, следва, че всяка от тях е установила собствеността на праводателя си към момента на внасяне на имота в ТКЗС. В този случай съдът не може да отхвърли иска поради недоказване на правото на собственост, а следва да формира извод относно точното местоположение на имотите и съответствието им с процесния, с което и ще разреши спора за материално право.

В съответствие с тази съдебна практика въззивният съд правилно е определил предмета на доказване, като е посочил, че разглежда само спора за някогашното местоположение на имотите на страните, т. е. в чие лице ще се възстанови конкретната площ, тъй като между тях не е налице спор по принадлежността на правото на собственост, което е признато и на двете страни с решения на административния орган по земеделската реституция.

При основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са поставени въпросите:

1. Може ли съдът да постанови решението си по иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, като се позове основно на представени от ищеца заявление-декларация и опис-декларация за членство в ТКЗС относно процесния имот на името на друго лице, а не на наследодателя си, от който черпи права, и от името на който предявява иска, и то, че същите са надлежно оспорени от ответника още с отговора на исковата молба;

2. С оглед доказателствената тежест /на/ заявление-декларация и опис-декларация за членство в ТКЗС, законодателно регламентирана в чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ, на кого принадлежи правото да иска земеделска реституция - на лицето, посочено в съответните документи заявление-декларация и опис-декларация за членство в ТКЗС, или на този, за който се твърди, че е собственик по давност, с оглед разпоредбата на чл. 10 ЗСПЗЗ.

Тези въпроси са породени от данните по делото, че лицето, подало декларацията от 18.03.1957 г. за членство в ТКЗС - В. Д. М., е различно от наследодателя М. Н. О., в качеството на наследник на когото е предявен искът на ищеца П. Д. М..

Съгласно т. 1.А от мотивите към ТР № 2/25.06.1996 г. по гр. д. № 2/1996 г. на ОСГК на ВКС субекти на възстановяване на правото на собственост са лицата, чиято собственост са били земеделските земи, притежавани към момента на включването им в стопанствата. Според правното твърдение на ищеца по настоящото дело собственик на спорния имот към посочения момент е бил М. Н. О.. Видно от представеното заявление-декларация от 18.03.1957 г., М. Н. О. е отстъпил на дъщеря си В. Д. М. имота, с който тя да влезе в ТКЗС. Това предоставяне само отговаря на въпроса защо вносител на земята е В. М., но не поражда вещни права в нейна полза. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС реституцията настъпва в лицето на собственика, а не на вносителя на земята в ТКЗС /решение № 1036/03.12.2008 г. по гр. д. № 3160/2007 г. на IV-то г. о., решение № 608/12.06.2009 г. по гр. д. № 1152/2008 г. на I-во г. о.,решение № 945/08.12.2008 г. по гр. д. № 3623/2007 г. на I-во г. о., определение № 1098 по гр. д. № 978/2009 г. на I-во г. о., определение № 646/28.06.2011 г. по гр. д. № 909/2010 г. на I-во г. о., определение№ 167/19.02.2010 г. по гр. д. № 1605/2009 г. на I-во г. о., определение № 1143/09.12.2011 г. по гр. д. № 997/2011 г. на II-ро г. о./. Правото на възстановяване на собствеността продължава да принадлежи на собственика на земята към релевантния минал момент, респективно - на неговите наследници, както е в разглеждания случай, в който собственикът е починал през 1960 г. Един от наследниците по закон на М. О. е ищецът П. М. - син на В. М., едно от петте деца на М. О., поради което той е легитимиран да предяви иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за защита на претендираното като принадлежащо на М. О. право на собственост /мотивите към т. 3 на ТР № 1/1997 г. по гр. д. № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС/. Ето защо не може да се приеме твърдението на касатора, че съдът е изградил вътрешното си убеждение на базата на документ от трето за спора лице и по начин, различен от посоченото в исковата молба, че правото на собственост се претендира за М. О. на основание давностно владение. А след като поставените въпроси са разрешени в съдебната практика и обжалваното решение е в съответствие с нея, то не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

3. Погасява ли се по давност иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, когато /ищецът/ не е упражнил правото си на иск повече от 10 години, въпреки че е бил уведомен за това от компетентния административен орган.

Въпросът е поставен във връзка с представеното по делото уведомително писмо от Общинската служба „Земеделие и гори“ до ищеца, с което последният е уведомен на констатиран от службата спор за материално право по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, разрешим по съдебен ред. Писмото е с изх. № 15/25.08.2008 г., а искът е предявен на 12.12.2019 г.

Безспорно правно положение в теорията и в съдебната практика е, че исковете за защита на собствеността - установителни или осъдителни, не се погасяват по давност /решение № 38/03.09.2019 г. по гр. д. № 1438/2018 г. на ВКС, II-ро г. о., определение № 325/18.06.2018 г. по гр. д. № 4959/2017 г. на ВКС, I-во г. о., определение № 548/12.06.2020 г. по гр. д. № 890/2020 г. на ВКС, III-то г. о., определение № 449/10.10.2019 г. по гр. д. № 1568/2019 г. на ВКС, I-во г. о.; изключение е искът по чл. 78, ал. 2 ЗС - решение № 66/18.07.2016 г. по гр. д. № 5967/2015 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 79/22.08.2018 г. по гр. д. № 3873/2017 г. на ВКС, II-ро г. о., като предвиденият в посочената разпоредба тригодишен срок е преклузивен и изтичането му следва да бъде съобразено служебно от съда/. Искът с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е установителен иск, чийто предмет е правото на собственост върху земеделските земи към момента на одържавяването им или включването им в Т., ДЗС или другите селскостопански организации /мотивите към т. ІІ на ТР № 1/1997 г. по гр. д. № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС/. А щом това е така, то и този иск не подлежи на давностно изсрочване. В съответствие със съдебната практика с въззивното решение е прието, че срок за предявяването на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ законът не предвижда. Наличието на съдебна практика, на която обжалваният съдебен акт съответства, налага извода за липса на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо, което да наложи допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е обосновал в какво според него се състои недопустимостта на въззивния съдебен акт. В касационната жалба се твърди, че по делото липсват доказателства за започнала и недовършена административна процедура за възстановяване на процесния имот по отношение на В. Д. М., на която според отбелязването върху заявлението-декларация от 18.03.1957 г. имотът е предоставен от нейния баща М. Н. О. за внасяне в ТКЗС. Както беше посочено при обсъждането на поставените при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпроси №№ 1 и 2, правото на възстановяване на собствеността принадлежи не на вносителя на земята в кооперативното стопанство, а на собственика на земята към момента на обобществяването. И тъй като в случая по делото е установено, че административното производство по възстановяване на собствеността на наследниците на М. О. не е приключило поради възникналия спор за материално право с наследниците на И. С. Т., то в съответствие с разрешението, дадено в т. 2 на ТР № 1/1997 г. по гр. д. № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС, следва да се приеме, че искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за разрешаване на този спор е допустим, както е допустимо и постановеното по него решение.

Не е налице и последното поддържано от касатора основание за допускане на касационно обжалване - това по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационното обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В разглеждания случай тези предпоставки не са налице, а и касаторът не е обосновал в какво според него се състои очевидната неправилност на обжалваното въззивно решение.

С оглед изхода на спора и предвид направеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските по водене на делото в касационната инстанция в размер на 800 лева по договор за правна защита и съдействие серия А №.. ........./02.08.2021 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 260136/05.05.2021 г. по в. гр. д. № 60/2021 г. на Софийския окръжен съд.

ОСЪЖДА С. И. С. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място],[жк][жилищен адрес] да заплати на П. Д. М. от [населено място], [улица] разноските по водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 800 /осемстотин лв./ лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: