9О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5940

гр. София, 18.12.2024 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като разгледа докладваното от съдията Н. И. гражданско дело № 2391 по описа на Върховния касационен съд за 2024 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. П. П., чрез адв. Й. А. от САК, против въззивно решение № 222/12.01.2024 г. постановено по възз. гр. д. № 610/2023 г. по описа на Софийски градски съд. С обжалваното решение частично е отменено и частично е потвърдено решение № 20038131/26.05.2022 г. по гр. д. № 21046/2022 г. на Софийски районен съд, и като краен резултат на основание чл. 127, ал. 2 СК /по предявен иск от М. П. и насрещен иск от Д. П./ упражняването на родителските права върху общото на страните дете Ж. Д. П. е предоставено на майката М. Н. П.; определено е местоживеенето на детето при майката; определен е режим на лични контакти на бащата Д. П. П. с детето Ж., както следва: всяка четна седмица от годината, от петък след детската градина/края на учебните занятия (след като детето тръгне на училище) до неделя в 18:00 ч.; един месец през лятото, несъвпадащ с платения годишен отпуск на майката; всяка четна година за Коледните и Великденските празници, от 09:00 ч. на първия ден до 18:00 ч. на последния ден; всяка нечетна година през Новогодишните празници, от 09:00 ч. на първия ден до 18:00 ч. на последния ден; всяка нечетна година на рождения ден на детето, съобразено с училищната му ангажираност (след като тръгне на училище), с преспиване; всяка година на рождения ден на бащата, съобразено с училищната ангажираност на детето, с преспиване; осъден е Д. П. П. да заплаща на месечна издръжка за детето Ж. в размер на 300 лв., считано от 01.05.2021 г., заедно със законната лихва върху всяка просрочена вноска, до настъпване на обстоятелства за нейното изменение или прекратяване.

В писменото изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси: 1. „Задължен ли е при постановяване на решението си въззивният съд да изложи мотиви и собствени фактически и правни изводи по съществото на спора?“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да съобрази целия доказателствен материал по делото и да изгради своите изводи въз основа на съвкупна преценка, посочвайки кои факти приема за установени и кои не и въз основа на кои доказателства?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд служебно да следи за интересите на малолетното дете и в тази връзка преценката му да се основава на съвкупния анализ на всички обстоятелства, имащи значение на кого от двамата родители следва да се предостави упражняването на родителските права?“; 4. „Длъжен ли е въззивният съд, следейки служебно за интересите на малолетното дете, след като от събраните пред първата и въззивната инстанции доказателства се установява, че малолетното дете е живяло до 05.04.2021 г. в сигурния си дом, но от 08.08.2021 г. е изведено от сигурният дом и е принудено да живее в чужд дом, при съжителя на майката, да събере доказателства и да изследва как се е отразило на малолетното дете това извеждане от сигурния дом, как се отразява присъствието на съжителя на майката в живота на малолетното дете и отражението върху психиката му? Охранени в достатъчна степен ли са интересите на детето в дома на съжителя?“; 5. „Длъжен ли е въззивният съд, следейки служебно за интересите на малолетното дете, да събере доказателства, като служебно назначи съдебно-психиатрична експертиза за обследване как се отразява на психиката на малолетното дете съжителството със съжителя на майката?“; 6. „По какви критерии следва да се ръководи съдът, при преценката за интереса на детето, при разширен семеен кръг, като назначи служебна експертиза за устанояване на горните обстоятелства?“; 7. „Длъжен ли е бил въззивния съд да изследва реалната възможност на страните за помощ от трети лица, след като се е произнесъл, че майката може да разчита на помощта на съжителя, неговата майка, своята майка“?. Твърди се, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ППВС 1/1974 г., решение № 128 от 15.03.2012 г. по гр. д. № 795/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение № 244 от 23.10.2018 г. по гр. д. № 1434/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 80 от 25.04.2013 г. по гр. д. № 832/2012 г. на ВКС, III г. о. Излагат се и съображения, че въззивното решение е недопустимо и очевидно неправилно.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на жалбата от ответната страна.

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно, че Д. П. П. и М. Н. П. са родители на малолетното дете Ж. Д. П.. От събраните свидетелски показания е установено, че след раздялата на страните на 04.04.2021 г. Ж. живее с майката, като докато живеели заедно майката къпала детето, приготвяла храна за него, хранела го, сменяла му памперсите. От шест месеца свидетелят Д. живеел с М. П. и дъщеря й Ж. в неговия дом. Според показанията му двамата с М. водели и прибирали детето от детска градина, приспивали го и му помагали когато се нуждае от помощ. Всеки път свидетелят присъствал на предаването и връщането на детето от бащата. Последните пъти детето тръгвало с усмивка към баща си, но се обръщало към майка си. Той и майката обяснявали на Ж., кой е нейният биологичен баща, когато Ж. наричала свидетеля Д. „тате“. Според свидетелят А. и двамата родители полагали грижи за Ж.. Първоначално майката приготвяла храната, но когато детето проходило, бащата започнал да се занимава с него. Детето винаги сядало в скута на баща си, като той я хранил. От показанията на свидетелката П. – майка на Д. П., е установено, че тя е присъствала на срещите на бащата с детето, баща му се грижел за него, можел да готви, помагал му при хранене, в дома му детето имало собствена стая.

Пред въззивната инстанция са събрани доказателства за трудовата ангажираност и доходите на страните, за жилищните условия на страните, същите са изслушани на основание чл. 59, ал. 6 от СК, прието е заключение на допуснатата съдебно-психологична експертиза и е приобщен социален доклад, изготвен от Дирекция „Социално подпомагане“ - Л.. Въз основа на тези доказателства е установено, че Д. П. работи като поддръжка на петролен терминал. Не съжителства с друго лице и за помощ при отглеждането и възпитанието на детето може да разчита на майка си, която е пенсионер и не работи.

Майката М. П. работела във фирма с нерагламентирано работно време от вкъщи. Отношенията между съжителя й и Ж. били много добри, той я приел като свое дете. Съжителят й има две деца, които не живеели с тях. Двамата никога не ограничавали Ж. и тя знаела кой е баща й. За помощ в отглеждането на Ж., освен на съжителя си, майката можела да разчита на неговата майка, на своята майка и на сестра си.

От заключението на съдебно-психологичната експертиза е установено, че детето има изградена емоционална връзка и с двамата си родители и демонстрира желателно поведение спрямо биологичния си баща, което е породено от противоречивите послания, отправяни от съжителя на майката с нейно съгласие. Детето било свързано със съжителстващото лице през страх от отхвърляне. Експертът констатирал по-изразена лоялност към майката и съжителстващото лице, което обяснил с това, че те в момента са отглеждащите възрастни. Съдът е посочил, че според вещото лице съжителят на майката оказва влияние върху поведението на детето и на практика е иззел повечето функции дори за детската градина. Психологът установил, че и двамата родители са с добър родителски капацитет и могат да полагат грижи за детето. Не са констатирани прояви на родителско отчуждение на детето от някой родител, но не по правилен начин били обяснени ролите в семейната система на възрастните - кой е бащата, кой е съжителстващият, че последният е партньор, поради което и детето било объркано. Според социалния доклад на Дирекция „Социално подпомагане“ – Л. майката полагала основни грижи за детето. Жилището на св. Д., в което живеели заедно с детето, се състояло от кухня, две стаи, хол и сервизни помещения. То било обзаведено с всичко необходимо за нормален живот, като детето имало самостоятелна стая, която споделяло с двете деца на Д. при гостуването им при режим за лични контакти. Бащата живеел в собствен апартамент, състоящ се от дневна, спалня, детска стая и сервизни помещения, който бил обзаведен с необходимите мебели и уреди за нормален живот. Заключено е, че родителите са в състояние да полагат адекватни грижи за детето. В жилището на бащата имало подходящи условия за отглеждане на детето. Бащата изплащал издръжка за детето. Контактите му с детето били регламентирани и се осъществявали регулярно. Посочено е, че отделянето на детето в ниска възраст от някой от родителите би могло да доведе неблагоприятни до последици в психоемоционалното му развитие. За правилното личностно развитие на детето било необходимо то да има контакти и с двамата си родители и останалите им близки.

При така установеното от фактическа страна, въззивният съд е намерил, че и двамата родители имат добър родителски капацитет, могат да задоволят жилищните нужди на детето, разполагат с необходимите финансови ресурси за отглеждането му и могат да разчитат на помощ от техни близки за справяне с отговорността по отглеждането и възпитанието на детето. Счел е, че упражняването на родителските права върху детето Ж. следва да се възложи на майката, при която да бъде определено местоживеенето му. Този извод се налагал с оглед пола и възрастта на детето (4 години), фактът, че основните грижи по отглеждането и възпитанието на детето от раждането му до раздялата на родителите са полагани преимуществено от майката. Детето живяло само с майката в определен период от време след раздялата на родителите му - близо три години (от 05.04.2021 г.). Майката, като отглеждащ родител, не негативизирала у детето образа на бащата и не е допуснала отчуждаване на детето от бащата. Съдът е посочил също, че промяната на местоживеенето на малолетното дете неминуемо би му причинило стрес и психически дискомфорт. Приел е, че за да се съхранят емоционалната и доверителна връзка между детето и неговия баща, както и интересите на малолетното дете, които са да има пълноценна връзка и с двамата си родители, следва да се определи нов, по-разширен режим на лични контакти на бащата с детето.

Предвид тези съображения въззивният съд е отменил първоинстанционното решение само, в частта му касаеща определения режим на лични контакти на бащата с детето, като е определил нов, както следва: всяка четна седмица от годината, от петък след детската градина/края на учебните занятия (след като детето тръгне на училище) до неделя в 18:00 ч.; един месец през лятото, несъвпадащ с платения годишен отпуск на майката; всяка четна година за Коледните и Великденските празници, от 09:00 ч. на първия ден до 18:00 ч. на последния ден; всяка нечетна година през Новогодишните празници, от 09:00 ч. на първия ден до 18:00 ч. на последния ден; всяка нечетна година на рождения ден на детето, съобразено с училищната му ангажираност (след като тръгне на училище), с преспиване; всяка година на рождения ден на бащата, съобразено с училищната ангажираност на детето, с преспиване. С горепосочените мотиви и споделяйки мотивите на първоинстнционния съд, въззивният състав е потвърдил първоинстанционното решение, в частите, с които упражняването на родителските права върху детето е предоставено на майката М. П., при която е определено и местоживеенето му, и е осъден бащата да заплаща месечна издръжка за детето Ж. в размер на 300 лв.

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Съгласно постоянната практика на ВКС недопустимо е това решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Така недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на правото на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран – например, когато решението е постановено след оттегляне или отказ от иска; когато въззивната инстанция е постановила решение по същество, макар че жалбата е следвало да се остави без разглеждане като недопустима; когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил решение плюс петитум. В случая при служебна проверка не се установява да е допуснато подобно нарушение от въззивния състав. Следва да се посочи, че дейността на съда в производствата по спорна съдебна администрация, не може да бъде определена като правораздавателна в същинския смисъл на това понятие, а именно като защита и санкция при нарушаване на гражданските права. В тези производства не се разрешават правни спорове, а се оказва съдействие на правните субекти при упражняване на техните лични права по смисъла на чл. 2 ГПК. Такова е производството за разрешаване на разногласия между родителите относно упражняването на родителските права по чл. 127, ал. 2 от СК. Според преценката на законодателя в тези случаи е необходима съдебна намеса, посредством която липсващата обща воля на страните да бъде заместена от съдебно решение, за да бъдат преодолени пречките при упражняването на правата и на двете страни в правоотношението, както и за да бъде гарантиран и защитен интересът на засегнато от тези правоотношения дете, което формално не е страна в производството. Дейността на съда /независимо дали е сезиран само от единия, или и от двамата родители/ се изразява в това да се намеси в гражданските отношения и да ги администрира, като определи как правоотношението, за което страните спорят, следва да се развива, създавайки по този начин ново правно положение между страните по гражданското правоотношение според своята преценка кое е най - целесъобразно за развитието на гражданското правоотношение съобразно уредените в закона критерии. Съдът, сезиран със спора за родителската отговорност, в т. ч. режима на лични контакти с детето и за издръжката му, с решението си постановява това, което приема за законосъобразно и целесъобразно за регулирането на тези отношения, предвид установените по случая обстоятелства. В случая съдът е разрешил именно такъв спор, с който спор е бил сезиран по делото и от двамата родители на детето. От тук следва извод, че въззивният съд не е допуснал процесуални нарушения обуславящи недопустимост на постановеното от него решение.

Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване във връзка с първите два, поставени в изложението, процесуалноправни въпроси, които обобщено касаят задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и да изложи мотиви по съществото на спора, като посочи кои факти приема за установени и кои не и въз основа на кои доказателства. В решението си въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – изложил е собствени решаващи мотиви по спора, основани на анализ и оценка на всички събрани по делото доказателства, като е обсъдил приетите за установени правнорелевантни факти поотделно и във взаимовръзка с критериите, установени с Постановление № 1 от 12.XI.1974 г. по гр. д. № 3/1974 г. на Пленума на ВС, които са от значение за формиране на преценката за интереса на децата, родителския капацитет и кому да се предостави упражняване на родителските права съгласно разрешенията на задължителната и константната съдебна практика, в това число посочената от касатора. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с този анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по повдигнатите въпроси № 3, 4, 5, 6 и 7, които обобщено се свеждат до въпроса за критериите, които съдът следва да съблюдава при определяне на кой от двамата родители да се предостави упражняването на родителските права върху детето с оглед цялостната защита интереса на детето. В част II на Постановление № 1 от 12.XI.1974 г. по гр. д. № 3/74 г., Пленум на ВС се сочи, че предоставянето на родителските права спрямо децата следва да се основава на интересите на децата, преценени с оглед на следните обстоятелства: родителски качества, полагани грижи и умения за възпитание, подпомагане подготовката за придобиване знания, трудови навици и др., морални качества на родителя, социално обкръжение и битови условия, възраст и пол на децата, привързаност между деца и родители и между децата, помощ на трети лица и др. Тези постановки са възприемани и последователно прилагани в съдебната практика. Преценката на конкретните обстоятелства по чл. 59, ал. 4 СК относно родителския капацитет следва да се извършва при зачитане на водещия висш интерес на детето, като тя включва изследване и на социалното обкръжение на родителите - лицата, с които детето ще бъде отглеждано и възпитавано и ще оформя своите житейски мироглед и навици, след изслушване на двамата родители по реда на чл. 59, ал. 6 СК, както и при съобразяване на становищата на компетентната дирекция Социално подпомагане. Съдът е длъжен да изследва бита, нравите, мирогледа и ценностната система на лицата, които влизат в обкръжението на родителите, в това число членове на семейството, в което живее или ще живее детето с родителя. Освен това в съдебната практика се посочва, че съдът може да вземе предвид и други, непосочени изрично в законите или в цитираното ППВС обстоятелства, като мотивира значението им. Важни за преценката са всички релевантни обстоятелства в тяхната съвкупност, като те могат да бъдат от най-разнообразно естество, а не само отделни факти. Съдът не може да основе решението си само на някои от тях, а да игнорира други. Той е длъжен да мотивира защо дава приоритет на едни или други от обстоятелствата, като се ръководи единствено от интереса на детето /напр. решение № 158/28.06.2016 г. по гр. д. № 3316/2015 г. на ВКС, III г. о./. В настоящия случай съдът е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, измежду които личностните характеристики и родителските качества на всеки от родителите, полът и възрастта на детето, материално-битовите условия, които всеки от тях може да осигури на детето, възможностите им да се ползват от подкрепата на близки при отглеждането на детето. Въз основа на преценката на всички тези обстоятелства, съдът е направил извод, че и двамата родители имат родителски капацитет да отглеждат детето Ж., могат да задоволят жилищните му нужди, имат близки, на чиято помощ и подкрепа могат да разчитат за справяне с грижите за детето. Приел е, че майката е родителят, който следва да поеме преимуществено грижите за детето предвид пола и възрастта му, като е съобразил, че след раздялата на страните на 04.04.2021 г. то е живяло при майката, а и преди това основните грижи за него са полагани от майката, по-изразена е лоялността му към майката, която не е негативизирала у детето образа на бащата. Взел е предвид, че детето има изградена емоционална връзка и с бащата, за запазване на която е определил нов, по-разширен режим на лични контакти с този родител. За да направи тези изводи въззивният съд е обсъдил всички релевантни доказателства по делото, в т. ч. изготвения пред въззивната инстанция социален доклад на компетентната дирекция „Социално подпомагане“ и назначената съдебно-психологична експертиза, като мотивите на съдебния акт съдържат отговор на важните и съществени, поставени за решаване въпроси, свързани с предоставяне на упражняването на родителските права.

Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд.

Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението в обжалваната му част.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 222/12.01.2024 г. постановено по възз. гр. д. № 610/2023 г. по описа на Софийски градски съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.