№5691
гр. София, 05.12.2024 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на пети декември две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров ч. гр. д. № 4123/2024 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М. чрез адв. Ю. – назначен за негов служебен адвокат, против определение № 15250/02.10.2024 г. по ч. гр. д. № 10924/2024г. на Софийски градски съд (СГС).
В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Иска се то да бъде отменено.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното определение въззивният съд е оставил без уважение частната жалба на Е. Д. М. против определение № 35125/30.08.2024 г. по гр. д. № 59491/2023 г. на Софийски районен съд (СРС), 169 състав, с което е върната исковата молбата на жалбоподателя като недопустима и е прекратено производството по делото.
Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че сезиращата съда искова молба на Е. М. съдържа бланкетно изложени обстоятелства касателно поредна претенция, с цитирани множество норми – национални, такива на ЕС и от международни нормативни актове; изложените твърдения са, че ответникът по делото – Върховният касационен съд, противозаконно осъдил ищеца по непредявено обвинение, като същият бил лишен от ефективна правна защита, в резултат на което развил депресия, паник атаки, хипертония и загубил желание за живот. Съобразил е също, че производството е оставено без движение, като на ищеца, след като му е бил определен процесуален представител при условията на правна помощ, са били дадени конкретни указания: да посочи норми и принципи на правото на ЕС, които твърди да са нарушени; какви негови права са засегнати; вид на неимуществените вреди; от кой момент претендира законна лихва. Решаващият състав е посочил, че в уточнението си ищецът преповтаря вече изложеното в исковата молба, а именно, че не била разгледана жалба с искане за освобождаването му, като противозаконно лишен от свобода, което било хипотеза на бездействие. Установил е също така, че ищецът е осъден за тежко престъпление през 2020 г., като наказанието е 17 години и 6 месеца лишаване от свобода, при съобразяване на задържането му от 24.11.2013 г. до 09.01.2018 г. Изложил е и съображения, че всички правни субекти, включително и самият ищец, са длъжни да се съобразяват, в това число и да признават горното обстоятелство, доколкото присъдата обвързва всички, за разлика например от решение, постановено по гражданско дело. От правна страна въззивният съд е приел, че нормата на чл. 5, § 1 – т. А от ЕКПЧ не е нарушена, тъй като ищецът е осъден за тежко престъпление. Същите мотиви са изтъкнати и по отношение чл. 6 ХОПЕС и чл. 9, § 1 и 4 от Международния пакт за граждански и политически права. Приел е, че липсва нарушение и на чл. 13 ЕКПЧ, доколкото по отношение на ищеца е проведено наказателно производство, в което той е могъл да защити правата си. Формирал е и извод, че депозирането на молба, за която страната знае, че е неоснователна и/или недопустима, е хипотеза на процесуално нарушение, представляващо злоупотреба с право (чл. 3 ГПК). В тази връзка е споделил и цитираните от СРС – определение № 40 от 12.01.2023 г. по ч. гр. д. № 4870/2022 г. на ВКС; чл. 57, ал. 2 КРБ и чл. 35, т. 3, б. „а“ от ЕКПЧ; практика на ЕСПЧ относно злоупотребата с право, както и Директива (ЕС) 2024/1069 на Европейския парламент и на Съвета от 11.04.2024 г. относно защитата на лицата, ангажирани в публично участие, срещу явно неоснователни искове или съдебни производства, с които се злоупотребява. По тези аргументи е обосновал извод, че поведението на ищеца не следва да се толерира, а производството е недопустимо, съответно частната жалба срещу връщането на исковата молба е неоснователна.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират оплаквания за неправилност на въззивното определение. Поддържа се наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационен контрол.
Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища се осъществява при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК или вън от тях – по чл. 280, ал. 2 ГПК. В първия случай достъпът до касация се свързва с поставянето на релевантен правен въпрос – т. е. въпрос с обуславящо изхода на спора значение, който е включен в предмета на делото и е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд – така разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол се определят рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Той не може да изведе този въпрос и от обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от горепосочения тълкувателен акт.
В случая жалбоподателят не поставя релевантен правен въпрос по смисъла на разясненията, даден с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, който да осъществява общо основание за достъп до касация. Както се изтъкна по - горе, ВКС не може да извежда този въпрос от изложението в касационната жалба, респ. частна касационна жалба съобразно там изнесените твърдения и посочени обстоятелства. В стадия по селекция на касационните жалби, вкл. и на частните касационни жалби, Върховният касационен съд не проверява правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд след преценка на фактите и доказателствата по делото. Тази преценка е от значение при вече допуснат касационен контрол, предпоставки за което в случая липсват. Поддържаните от страната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК доводи са изцяло по правилността на въззивния съдебен акт и съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да обосноват предпоставки за допускане на касационен контрол.
Предвид на изложените решаващи мотиви въззивният съдебен акт не може да бъде допуснат до касация поради очевидна неправилност. Съгласно установената практика, основанието по чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито не се установяват да са налице.
В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 15250/02.10.2024 г. по ч. гр. д. № 10924/2024 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.