Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на О. С. З срещу въззивно решение № 260113 от 07.04.2021 г., постановено по в. гр. д.№ 1154/2021 г. на Старозагорския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 260480 от 29.12.2020 г. по гр. д. № 1041/2020 г. на Старозагорския районен съд, с което на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено по отношение на касатора, че М. И. М. и М. И. Н. са собственици по наследство и давностно владение на поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], м. „Д.“, с площ от 761 кв. м.

По делото е установено, че ищците в първоинстанционното производство са наследници по закон на И. М. Д. – техен баща, починал на 07.09.2003 г., който от своя страна е един от наследниците по закон на М. И. Д. (Д.) – дядо на ищците. По регулационния план на [населено място] от 1927 г. процесният имот е отразен като парцел * в кв. 46, а като собственик на парцели * и * в кв. 46 е записан дядото на ищците. През 1963 г. е одобрен следващият кадастрален и регулационен план, съгласно който една част от имот, заснет с пл. № *, съответстващ на парцел *, е изключен от регулационните граници на населеното място и като негов собственик отново е посочено лицето М. Д. Д. С одобрен план за земеразделяне на землището на [населено място], обявен в ДВ бр. 53/11.06.1999 г., част от имот 382 - изключен от регулация, е нанесена с номер *. За този имот е издадена скица № К05730/26.10.2012 г., в която е посочено, че имотът се стопанисва от О. С. З, която през същата година го е актувала като частна общинска собственост. Първоначално имотът е владян от дядото на ищците, впоследствие от техния баща, а след неговата смърт и от самите тях.

При тези фактически данни въззивният съд е приел, че липсват пречки за придобиването на процесният имот по давност, тъй като същият не подлежи на възстановяване от страна на ищците по реда на ЗСПЗЗ, доколкото на възстановяване подлежат имотите, ако реално са били отнети фактически или юридически от собствениците им /наследодателя на ищците/. В настоящия случай такова отнемане не е налице, тъй като през годините имотът е владян в реални граници от тогавашните му собственици и е запазил статута си на частна собственост. Посочено е, че независимо от правния му статут през различните периоди от време /в регулация или извън регулация, земеделска земя или земя в чертите на населеното място/, той не бил отнеман от собственика му, не е бил отчуждаван за обществена нужда, не е бил внасян в ТКЗС, не е бил ползван от публично-правни субекти /община, кметство, държава, ТКЗС, ДЗС или други такива/, не е бил претендиран от друг правен субект до началото на това съдебно производство. Предвид на това е направен извод, че не е било необходимо той да бъде заявяван за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, респ. да бъде реституиран на тогавашния му собственик и неговите наследници по закон – ищците по делото. Тъй като процесният имот не е бил държавна, респ. общинска собственост, е прието, че спрямо него не е действала забраната по чл. 86 ЗС за придобиване чрез давностно владение, както и че самото му формално актуване като общински не го прави собственост на общината.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Необсъждането на събраните пред първоинстанционния съд доказателства и на основаните на тях доводи, изложени във въззивната жалба, съставляват ли съществено процесуално нарушение съгласно ППВС № 1/1953г.; 2. Липсата на документи за собственост на името на наследодателите на ищците, както и на името на ищците за процесния имот, както и липсата на доказателства, че процесният имот е бил собственост на друго физическо лице, изключва ли възможността земята да бъде включена във фонда по чл. 19 от ЗСПЗЗ при положение, че съгласно чл. 6, ал. 2 ЗС в първата му редакция – ДВ, бр. 92/16.11.1951 г., а и тази от 1991 г. /ДВ бр. 77/17.09.1991 г./, държавни стават и имотите, които държавата придобива съгласно законите, а така също и имотите, които нямат друг собственик.

Ответниците по жалбата не вземат становище по нея.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Първият поставен въпрос не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, отнасяща се до задължението на съда за обсъждане на доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, тъй като тези изисквания са спазени от въззивния съд. Именно след обсъждане на събраните по делото доказателства съдът е приел, че имотът никога не е бил включван в блоковете и масивите на ТКЗС в [населено място], нито е бил отчуждаван или причисляван към държавния поземлен фонд /ДПФ/, респ. че не е държавна или общинска собственост и спрямо него не е действала забраната по чл. 86 ЗС за придобиване чрез давностно владение. С оглед на това е достигнал до извода, че правото на собственост по отношение на него принадлежи на двамата ищци. ВКС не разполага с правомощия да извършва самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и правилността на този извод не може да бъде предмет на обсъждане в настоящото производство.

По отношение на втория въпрос също не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като касаторът не се позовава на противоречие с никаква практика и не е обосновал наличието на релевирания допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този въпрос и не кореспондира на очертания от становищата на страните пред първата инстанция предмет на спора, като за пълнота на изложението следва да се отбележи, че същият не е решен в противоречие с практиката на ВКС. С решение № 249 от 4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 621/2010 г., I г. о., е прието, че не всички земи, които се намират извън регулационния план на населеното място имат земеделски характер. Има случаи, при които части от едно населено място, застроени с жилищни и селскостопански сгради, или пък ползвани като дворни места, остават извън регулационния план или пък биват изключени от него. Въпреки това те могат да запазят селищния си характер, да не бъдат включени в блок на ТКЗС, нито пък да бъдат причислени към държавния поземлен фонд, както и да не бъдат отнети юридически и фактически от лицата, които ги владеят като дворни места. Такива земи не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и за тях не се прилага и разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗСПЗЗ, нито пък те могат да бъдат включени във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ. В този фонд влизат само земите, които подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но са останали незаявени в законните срокове. Ако лицата, които владеят такива земи, не притежават документ за собственост, те могат да се снабдят с нотариален акт по обстоятелствена проверка или пък да се позоват на придобивна давност хода на един съдебен процес. За тези земи не е съществувала забраната на чл. 86 ЗС за придобиването им по давност, включително и в редакцията преди изменението с ДВ бр. 31/1990 г., доколкото върху тях не е установено право на кооперативно земеползване и не са одържавени. Според приетото в решение № 21 от 04.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1327/09 г., II г. о., този който в съдебния процес оспорва възможността за придобиване на такъв имот по давност, следва да установи правоизключващото си възражение, като например докаже, че имотът е бил част от кооперативното земеползване или е бил одържавен или отнет по друг начин и следователно е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ. Ако такива доказателства липсват, не може само от факта, че имотът се намира извън регулационния план на населеното място да се прави извод, че той е подлежал на реституция по реда на ЗСПЗЗ и след като не е бил заявен за възстановяване в законните срокове, попада във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ.

Не съществуват и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касатора.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260113 от 07.04.2021 г., постановено по в. гр. дело № 1154/2021 г., на Старозагорския окръжен съд.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: