О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5623

Гр. София, 03.12.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание на шестнадесети септември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 4946 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 20286 от 12.09.2023 г., подадена от „ГОЛДЪН ПРОПЪРТИ“ ЕООД чрез адвокат В. К. от САК срещу въззивно Решение № 1051 от 31.07.2023 г. по в. гр. д.№ 2007/2022 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено Решение № 260 089 от 07.01.2022 г., постановено по гр. д.№ 7821/2018 г. от Софийски градски съд.

Ответниците по жалбата М. Г. Н., С. П. Н. и П. П. Н. са депозирали отговор чрез адвокат В. В. от САК. Поддържат, че липсват основания за допускане на касационното обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендират разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:

Въззивният съд е приел за установено, че М. Г. Н. и съпругът П. Ц. Н. (първоначален ищец; починал в хода на процеса и заместен в процеса от преживялата съпруга и дъщерите им С. П. Н. и П. П. Н.) са сключили граждански брак на 02.10.1970 г. На 02.03.1982 г. П. Ц. Н. е подал писмена молба до Кирковски РНС - гр. София да бъде определен за купувач на недвижим имот по реда на Закона за собствеността на гражданите. Постановен е отказ, който е обжалван и отменен с решение от 23.10.1984 г. по адм. д.№ 2662/1984 г. по описа на Софийски градски съд, който е обявил за купувач П. Ц. Н.. Председателят на Кирковски районен народен съвет е издал Заповед № 58 от 02.11.1984 г., с който е определил П. Н. за купувач на процесния имот с площ от 1 300 кв. м., пл.№ 812, кв. 1 по плана на [населено място], местност „М. л.“, [улица]при цена от 7 500 лева. Купувачът е заплатил цената и продажбата е финализирана с нотариален акт № 50, том Х, дело № 1514/1985 г. по описа на Нотариалната служба при Софийски районен съд. Считано от деня на продажбата до деня на приключване на съдебното дирене във възивното производство ищците владеят процесния имот, което е установено от показанията на посочените от тях свидетели.

Ответникът (сега касатор) е възразил, че е собственик на процесния имот на основание договор за покупко-продажба от 08.12.2014 г., извършен с нотариален акт № 6, том ІІ, рег.№ 5765, д. № 179/2014 г. по описа на нотариус Д. Т. (рег.№ * в регистъра на НК), евентуално - на основание изтекла придобивна давност. В тази връзка е обсъден посоченият н. а.№ 6 от 08.12.2014 г., в който за продавач е посочен Г. А. С., а купувач е „ГОЛДЪН ПРОПЪРТИ“ ЕООД с управител Ц. И. К.. Нотариалният акт материализира изявленията на продавача, че прехвърля правото на собственост на празно дворно място с площ от 1 432 кв. м., пл.№ *, кв. 1 по плана на [населено място], местност „М. л.“ с идентификатор *** по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-68 от 02.12.2010 г. на ИД на АГКК с площ от 1 424 кв. м. и че е получил по банков път продажната цена от 90 000 лева. Със заключението на техническата експертиза е установено, че имотът, предмет на продажбата с нотариалния акт, с който ищците се легитимират като собственици от 1985 г. и на нотариалният акт от 2014 г., легитимиращ ответника, е един и същ; налице е разлика в площта, тъй като по действащия план е с площ от 1 424 кв. м., а по архивния кадастрален план е с площ от 1 432 кв. м.; различията в площта се дължат на различните записвания в докумените за имота. В съставения н. а.№ 6/2014 г, са описани представените от продавача документи, установяващи правото му на собственост, а това са: нотариален акт № 172, т. ІІ, дело № 258/1987 г. по описа на Нотариалната служба при Софийски районен съд и удостоверение за наследници. Копие от нотариален акт № 172, т. ІІ, дело № 258/1987 г. по описа на Нотариалната служба при Софийски районен съд е приложено на л. 71 от делото на СГС. Нотариалният акт е констативен - издаден е по реда на чл. 483 ГПК (отм.) за правото на собственост върху процесния имот на Р. Г. П., която е починала и оставила за наследник по закон Г. А. С.. В копието няма данни за вписването на този нотариален акт.

По делото са приложени няколко удостоверения, издадени от Агенцията по вписванията, съгласно които акт с посочените номер и съдържание – признаващ правото на собственост върху процесния имот на Р. П., не е съставен и вписан в посочената година – 1987 г. През 1987 г. в нотариалната служба при СРС е съставен и вписан костативен нотариален акт № 172, т. ІІ, но по дело № 389/1987 г. и той установява правото на собственост върху имот, различен от процесния (за апартамент и в полза на трето лице - Н. М. Ч.). По описната книга под нотариално дело № 258/1987 г. е вписан отказ на лицето К. П. К..

Въззивният съд е обсъдил и не е кредитирал показанията на свидетелите, посочени от ответника, поради близките им отношения и заинтерсованост. Така свидетелят Р. С. Р., разпитан в първата инстанция, е подписал договор за наем в качеството му на представляващ „наемодателя“ „ГОЛДЪН ПРОПЪРТИ“, съгласно който процесния имот се предоставя на наемателя „СИС ИНВЕСТ АУТО“ ООД, представлявано от управителя С. Л. А., за срок от 10 години. Последният също е разпитан като свидетел. Въззивният съд не е кредитирал и показанията на разпитания във въззивното производство А. Ц. Л. поради близките му отношения с Г. А. С.. Показанията му не установяват последният да владял процесния имот непрекъснато, явно и необезпокоявано за срок от 10 години.

От друга страна показанията на свидетелите, посочени от ищците установяват, че последните владеят и ползват процесния имот и изключват основателността на направеното от ответника възражение за изтекла придобивна давност.

От правна страна е прието, че предмет на делото е предявен установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК, съгласно който всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. В случая искът има за предмет да се постанови съдебно решение и разреши правния спор, като се установи по отношение на ответника, че ищците са собственици на процесния имот. Събраните доказателства - писмени и гласни установяват договора за продажба, на основание който ищците са придобили правото на собственост върху процесния имот и неговото владеене и ползване. Ответникът не е придобил правото на собственост върху процесния имот на посоченото от него деривативно основание – договор за покупко-продажба от 08.12.2014 г., тъй като продавачът Г. А. С. не е притежавл това вещно право и не е могъл да го прехвърли на купувача. Ответникът не е придобил правото на собственост и на посочения от него оригинерен способ – изтекла придобивна давност, защото ищците не са губили правомощията си владеене и ползване на имота. Ответникът не е установил явно и необезпоявано владение върху процесния имот, не е изтекъл срока на придобивната давност и не е могъл да присъедини владение на продавача Г. С., тъй като последният не е установил владение върху процесния имот, еднородно с това на ответника.

Наред с изложените собствени изводи по релевантните факти и приложимото право, въззивният съд е констатирал, че с доклада по делото първоинстанционният съд е указал на всяка от страните да установи със способите и средствата, предвидени в ГПК, всички правнорелеванти факти, на които основава своите претенции или възражения, като внимателно е анализирал събраните доказателства и е изложил мотиви, които въззивният съд е възприел изцяло и постановявайки своето решение е препратил към тях на основание чл. 272 ГПК.

В изложението към касационната жалба са поставени следните въпроси:

1. Какво е доказателственото значение на представено копие от частен документ, когато не е представен оригинал по реда на чл. 183 ГПК при поискване от другата страна? – с довод за противоречие с Решение № 362 от 15.07.10 г. по гр. д.№ 536/2010 г. на ВКС, I г. о. и Решение № 173 от 03.05.2012 г. по гр. д.№ 668/2011 г. на ВКС;

2. Следва ли да е направено изрично искане от страната, оспорила писмено доказателство, представено в препис и направила изрично искане за представянето му в оригинал, да направи искане за изключването му от доказателствата по делото или съдът е длъжен да извърши това процесуално действие, т. е. да изключи оспореното и непредставено в оригинал доказателство от доказателствения материал по делото? – с довод за противоречие с Решение № 189 от 25.09.2018 г. по гр. д.№ 890/2018 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 81 от 08.07.2014 г. по гр. д.№ 5665/2013 г. на ВКС, III г. о., Решение № 174 от 07.10.2013 г. по гр. д.№ 1992/2013 г. на ВКС, II г. о., Решение № 239 от 16.07.2013 г. по гр. д.№ 1050/2012 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 95 от 07.05.2013 г. по гр. д.№ 662/2012 г. на ВКС, II г. о., Решение № 231 от 08.08.2012 г. по т. д.№ 325/2010 г. на ВКС, II т. о, Решение № 133 от 05.11.2010 г. по т. д.№ 73/2010 г. на ВКС, I т. о. и много други;

3. Съставлява ли нарушение на процесуалния закон, конкретно на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, във връзка със задължението на съда да постанови своето решение върху установените по делото обстоятелства, при приложение на разпоредбата на чл. 183 ГПК, когато съдът не изпълни своето задължение да изключи оспореното и непредставено в оригинал доказателство от доказателствения материал по делото – с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

4. Длъжен ли е съдът да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, като изложи в мотивите си изводи по доказателствата и установените чрез тях твърдения на страните, възраженията и доводите им? – с довод за противоречие с Решение № 8 от 06.04.2020 г. по гр. д.№ 1618/2019 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 176 по т. д.№ 1885/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., Решение № 153 по гр. д.№ 886/2018 г. на ВКС, ІІІ г. о., Решение № 65 по т. д.№ 1656/2013 г. на ВКС, ІІ т. о. и Решение № 381 по гр. д.№ 756/2010 г. на ВКС, I г. о.

Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Не е налице основание за допускане на обжалването.

Първите три въпроса от изложението са поставени във връзка с оплакването в касационната жалба, че в нарушение на процесуалните правила и в частност чл. 183 ГПК, въззивният съд е подложил на обсъждане две писмени доказателства, представени от ищците: молба до Кирковски РНС, подадена от П. Ц. Н. с поставена дата 02.03.1982 г. и Заповед № 58 от 02.11.1984 г. на Председателя на Кирковски РНС. И двата документа имат отношение към приложения през 80-те години на ХХ век особен ред за прехвърляне на недвижими имоти и вещни права, собственост на гражданите, регламентиран със Закона за собствеността на гражданите (ЗСГ, отм.). Нито един от двата документа обаче няма вещно-транслативен ефект. С такъв се ползва единствено нотариалният акт, издаден и подписан от нотариуса въз основа на писмено искане на председателя на изпълнителния комитет на общинския (районния) народен съвет – чл. 20, ал. 1 ЗСГ (отм.), в приложимата редакция ДВ, бр. 52 от 04.07.1980 г. При наличието на представения по делото нотариален акт № 50, том Х, дело № 1514/1985 г. по описа на Нотариалната служба при Софийски районен съд, съставен в съответствие с чл. 20, ал. 1 ЗСГ (отм.) и надлежно легитимиращ ищците като собственици на процесния имот, евентуалното наличие на предпоставките за приложение на чл. 183 ГПК по отношение на молбата от 02.03.1982 г. и Заповед № 58 от 02.11.1984 г. на Председателя на Кирковски РНС не би повлияло на постановения от въззивния съд краен резултат. В този смисъл питанията под №№ 1, 2 и 3 са лишени от обуславящо значение за изхода на спора, не представляват общо основание за допускане на обжалването, поради което е безпредметно да се обсъжда дали по отношение на тях са налице допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Въпрос № 4 касае дейността на въззивната инстанция, по който проблем практиката на ВКС е последователна и приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което след собствен анализ и оценка на събраните от нея и от първата инстанция доказателства и след обсъждане на възраженията и доводите на страните, съдът се произнася по съществуването на спорното право. Мотивите на въззивния съд трябва да отразяват неговата решаваща, а не проверяваща дейност, като проверката на първоинстанционното решение е страничен, непряк резултат от тази дейност. Съдът е длъжен след преценка на релевантните за спора факти, да събере доказателства за тях и обсъждайки доводите и възраженията на страните да се произнесе кои счита за установени и съобразно тях да постанови решението. Преценката кои са релевантните за спора факти зависи от вида на правото, чиято защита се търси и основанието, на което се претендира. В този смисъл, доколкото без съмнение от данните по делото няма спор, че въззивният съд, съобразно правомощията си на инстанция по съществото на спора, е извършил собствена преценка и анализ на събраните доказателства, обсъдил е доводите и възраженията на страните относно релевантните пред него факти, не може да се поддържа, че е произнесъл акта си в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС. Неправилната преценка за значението на даден факт за спорното право и необсъждането на доводите и възраженията на страните в тази насока би бил порок на волята на съда, водещ до неправилност на съдебния акт. Проверката за законосъобразност на въззивното решение обаче не може да се извърши на етапа на селекция на касационните жалби, а едва ако бъде допуснато касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 или ал. 2 ГПК. Това положение произтича от разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно които касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни актове, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран материално - или процесуалноправен въпрос, който обаче не следва да касае правилността на обжалвания акт, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Това е причината, поради която касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила - тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. Ето защо въпрос № 4 не съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Доводи за първите два порока отсъстват, а и служебната проверка не поставя под съмнение валидността и допустимостта на атакуваното решение.

При обсъждане на хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК настоящият състав намира, че не е налице очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

С оглед настоящото произнасяне касаторът следва да заплати на ответницата по касация М. Г. Н. разноските, които е направила за защитата пред ВКС съгласно представените списък и ДПЗС – сумата 5 000 лв., представляваща договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение (л. л. 40 и 42).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 1051 от 31.07.2023 г. по в. гр. д.№ 2007/2022 г. на Апелативен съд - София.

ОСЪЖДА „ГОЛДЪН ПРОПЪРТИ“ ЕООД ДА ЗАПЛАТИ на М. Г. Н. сумата 5 000 (пет хиляди) лева – разноски за защитата пред ВКС.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: