Производството е по чл. 295 ГПК.

С определение 50188 /03.04.2023 по касационна жалба на М. Г. И. е допуснато до касационно обжалване въззивно решение № 103 от 04.05.2022 г. по в. гр. д. № 71 /2022 г. на Сливенския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1486 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 60 /2018 г. на Сливенския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен поради погасяването му по давност предявеният от жалбоподателката срещу ГД „Изпълнение на наказанията“ иск по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 211 ЗМВР отм. за признаване за установено, че ищцата има право на допълнителен платен годишен отпуск за компенсиране на положения от нея извънреден труд над 50 часа (на тримесечие) за периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2013 г..

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по изведения от жалбоподателката материалноправен въпрос:

Възможно ли е при висящо служебно правоотношение да се погасят по давност неупражнените права на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд по чл. 229, ал. 1, т. 9 (предишна т. 8) ЗМВР от 1997 г. (отм.) и по чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР от 2006 г. (отм.), възникнали по силата на посочените правни норми по двата отм. и) ЗМВР в периода от 2003 г. до 2014 г., включително с оглед вида, естеството и правната регламентация на правата?

Той се свежда до материалноправния въпрос за естеството на правото на допълнителен отпуск по чл. 229, ал. 9 (предишна ал. 8) ЗМВР 1997 г. (отм.) и чл. 212, ал. 1 т. 3 ЗМВР 2006 г. (отм.) и наличието на срокове за упражняването му, както и възможно ли е погасяването му по давност поради неупражняване.

Въпросът е разрешен в противоречие с посоченото от жалбоподателката решение № 174 от 13.11.2020 г. по гр. д. № 4893 /2019 г. на ІІІ г. о. на ВКС, с което в отговор на правен въпрос и при позоваване на приетото с решение № 197 от 07.10.2019 г. по гр. д. № 786 /2019 г. на IV г. о. на ВКС, е прието следното: Правото на допълнителен отпуск за превишаване над 50 часа на нормативно установеното работно време е непарично. Това следва от обстоятелството, че за разлика от разпоредбите в КТ (чл. 176, ал. 3) и ЗДСл (чл. 59, ал. 6), нормите на ЗМВР не предвиждат възможност държавният служител в МВР да упражни това право с едностранно волеизявление… Отменените закони за МВР изрично забраняват този отпуск да се компенсира с парично обезщетение (чл. 229, ал. 4 от ЗМВР от 1997 г.(отм.) и чл. 212, ал. 4 от ЗМВР от 2006 г. (отм.), освен при прекратяване на служебното правоотношение. След като непаричното право не може да бъде трансформирано в парично докато съществува правоотношението между държавния служител и МВР, нито може да бъде упражнено едностранно от държавния служител, то за него давност не започва да тече до момента на прекратяване на правоотношението… Възникналите при действието на отменените нормативни актове (закони за МВР от 1997 г. и 2006 г.) права продължават да съществуват, не могат да бъдат упражнени едностранно и поради това давност за тях не започва да тече, докато правоотношението съществува, без оглед момента на отмяна на законите, които са ги уреждали.

Настоящият съдебен състав споделя това разрешение, което отразява установена съдебна практика, по изложените в него съображения и поради това, че с ТР № 6 /11.02.2022 г. по т. д. № 6 /2017 г. на ОСГК на ВКС, на което се позовава и жалбоподателката, по отношение на сходно вземане на военнослужещи (по чл. 194 от ЗОВСРБ), е прието същото разрешение – че погасителната давност за такова вземане (за компенсация на извънреден труд) започва да тече от момента на прекратяване на служебното правоотношение по същата причина – че възможността за парична компенсация за извънредния труд възниква с прекратяване на правоотношението поради невъзможност непаричното право на отпуск да бъде трансформирано в парично докато съществува правоотношението, нито може да бъде упражнено едностранно..

Ответникът по касационната жалба ГД „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) в писмен отговор оспорва основателността на касационната жалба.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от правна страна следното:

Искът за установяване на правото на служителя за компенсация с допълнителен платен годишен отпуск е установителен. Правният интерес на ищеца се извежда от необходимостта за установяване по съдебен ред на предпоставките, при които възниква правото му да бъде компенсиран с допълнителен отпуск за положен труд в извънработно време, което се оспорва от ответника.

Ответникът е направил възражение за неоснователност на иска поради погасяването му по давност.

С оглед разпоредбата на чл. 59 ЗДСл. правото на ползване на неизползваните отпуски, на които ищцата е имала право от 2010 г., се е погасило с изтичането на две години, като за допълнителния платен отпуск през 2013 г., тази давност е изтекла в края на 2015 г., а предявеният от ищцата иск е от 05.01.2018 г.

Така с оглед цитираните разпоредби ползването на платен отпуск е погасено по давност за периода от 2010 г. до 2013 г. Поради което и с оглед своевременното възражение на ответника, предявеният за този период иск е следвало да се отхвърли като неоснователен.

Ищцата е имала право на допълнителен платен отпуск за периода от 2003 г. до 2009 г., по делото не са представени доказателства ищцата да е поискала да и бъде разрешено ползване на допълнителен отпуск и това да и е било отказано. Едва ако работодателят откаже на служителя да му предостави такава възможност, за служителя възниква право да поиска от съда защита на правото си.

Така за всяка една от посочените години от 2003 до 2009, след изтичането на всяка, ищцата е можела, като спази съответната процедура, да поиска от работодателя да и бъде разрешено ползването на платен отпуск. Безспорно е, че погасителна давност не може да започне да тече преди правото, което се претендира, да е възникнало.

След отпадане на забраната за компенсиране на извънреден труд с почивка е създадена възможност служителят да извърши компенсация с едностранно изявление, ако в определен срок тя не бъде извършена от работодателя. Потестативното право на работника да извърши компенсация възниква с изтичането на крайния срок, в който работодателят е длъжен да я извърши. Това потестативно право се погасява с тригодишна давност.

Така в случая ищцата е следвало да претендира правото си на допълнителен отпуск за 2003 г. до края на 2006 г., за 2004 г. - до края на 2007 г., за 2005 г. - до края на 2008 г., за 2006 г. - до края на 2009 г, за 2007 г. - до края на 2010 г., за 2008 г. - до края на 2011 г. и за 2009 г. - до края на 2012 г..

Искът е предявен на 02.02.2022 г. (всъщност на 05.01.2018 г.), поради което възражението за погасителна давност е изцяло основателно.

По основателността на касационната жалба:

С оглед дадения отговор на правния въпрос и доколкото ответникът не твърди, че правоотношението на ищцата е прекратено и че след това прекратяване до предявяване на исковете е изтекъл период от време, достатъчен за погасяването по давност на правата на допълнителен платен отпуск, за които са предявени исковете, настоящият съдебен състав намира за основателен довода, че правата на допълнителен платен отпуск, за които са предявени установителните искове, не са погасени по давност.

Основателни са доводите, че ищцата не е могла да упражни правата си с едностранно изявление и че непаричното право не може да бъде трансформирано в парично докато съществува правоотношението между ищцата и МВР, поради което изводът на въззивния съд, че ищцата е могла да извърши компенсация с едностранно изявление, е неправилен.

Ищцата има интерес от провеждането на установителните искове, за да може да трансформира непаричните си права в парични след прекратяване на служебното си правоотношение с ответника.

От изложеното следва извод, че въззивното решение е неправилно и с оглед правомощията на настоящата съдебна инстанция по чл. 293 ГПК то следва да бъде отменено.

Доводите на процесуалния представител, че пороците на обжалваното решение са толкова съществени, че се отразяват на неговата валидност и допустимост, са неоснователни, те имат значение единствено за неговата правилност.

Тъй като не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия, а обсъждане на събраните по делото доказателства, настоящият състав следва да разгледа спора по същество.

По същество:

Исковете са с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 229, ал. 1, т. 9 (предишна т. 8) ЗМВР от 1997 г. (отм.) и чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР от 2006 г. (отм.).

Ищцата работи при ответника по служебно правоотношение като държавен служител на длъжността „надзирател“.

След като е оставил исковата молба без движение за отстраняване на нередовности и след представяне на поправена искова молба, въззивният съд без да постанови отделно определение, с което да допусне уточнение на исковата молба, е приел въззивната жалба, въз основа на която е образувано първото въззивно производство, за редовна и с решението си се е произнесъл по нея в рамките на разгледаните от първоинстанционният съд претенции.

Изводът на въззивния съд, че ищцата е имала право на допълнителен платен отпуск за периода на претенциите, съответства на събраните по делото доказателства. В първоинстанционното производство е установено с основно и допълнително заключение на съдебно-счетоводна експертиза, изготвени въз основа на събраните по делото писмени доказателства, че за периода от 01.01.2003 година до 30.06.2013 година ищцата е положила извънреден труд над 50 часа на тримесечие, за който има право на следния допълнителен отпуск: 12 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 96 часа извънреден труд над 50-те часа за отчетните тримесечия на 2003 година; 12 дни допълнителен отпуск като компенсация за положените 96 часа извънреден труд над 50-те часа за отчетните тримесечия на 2004 година; 12 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 96 часа извънреден труд над 50-те часа за отчетните тримесечия на 2005 година; 12 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 96 часа извънреден труд над 50-те часа за отчетните тримесечия на 2006 година; 12 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 96 часа извънреден труд над 50-те часа за отчетните тримесечия на 2007 година; 12 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 96 часа извънреден труд над 50-те часа през всяко отчетно тримесечие на 2008 година; 12 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 96 часа извънреден труд над 50-те часа през всяко отчетно тримесечие на 2009 година; 12 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 96 часа извънреден труд над 50-те часа през всяко отчетно тримесечие на 2010 година; 12 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 94 часа извънреден труд над 50-те часа през всяко отчетно тримесечие на 2011 година; 9 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 73 часа извънреден труд над 50-те часа през всяко отчетно тримесечие на 2012 година, както и 8 дни допълнителен отпуск като компенсация на положените 67 часа извънреден труд над 50-те часа за отчетните тримесечия на 2013 година до края на м. юни 2013 година.

Заключенията на вещото лице не са оспорени, не са посочени и представени доказателства, които да опровергават изводите на вещото лице, поради което заключенията следва да бъдат кредитирани.

Полагането на извънредния труд е установено и със свидетелските показания на свидетелката Н. Ж. Т., колега на ищцата, която описва подробно заетостта при полагане на дежурствата на надзирателите – по-ранното явяване при застъпване на дежурства и по-късното освобождаване след техния край. Доказателства за обратното не са посочени и представени.

Не се твърди и не се доказва служебното правоотношение между ищцата и ответника да е прекратено. Следователно не е започнала да тече и не е изтекла погасителна давност за правата, чието установяване се иска.

При извода, че правата на ищцата не са погасени по давност, следва изводът, че исковете са основателни и следва да бъдат уважени.

Въззивният съд не се е произнесъл по претендираните при отстраняване на нередовностите още 3 дни – за разликата над 9 до 12 дни допълнителен отпуск за 2012 г. и за претендираните 4 дни – за разликата над 8 до 12 дни допълнителен отпуск за 2013 г.. По отношение на това не е направено искане за допълване в преклузивния срок по чл. 250, ал. 1 ГПК, който е изтекъл.

Поради изложеното дотук настоящият състав на съда достига до различен и противоположен извод по съществото на спора от този на въззивния съд и с оглед правомощията на настоящата съдебна инстанция по чл. 293 ГПК, в съответствие с приетото по-горе въззивното решение следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат уважени.

Жалбоподателката претендира разноски за процесуално представителство във всички съдебни инстанции, като представя списък за направени разноски единствено в касационното производство в размер на 1 200 лева. С оглед изхода от спора настоящият съдебен състав намира искането на жалбоподателката за присъждане на разноски за основателно и доказано за сумата 3 200 лева, чието уговаряне и заплащане е удостоверено с разписки в някои от адвокатските пълномощни. Ответникът прави възражение за прекомерност, което е основателно, тъй като исковете са неоценяеми и делото не се отличава с фактическа и правна сложност, поради което и като съобрази приложимите редакции на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения към момента на уговарянето и заплащането на възнагражденията, настоящата съдебна инстанция намира, че присъдените разноски следва да бъдат намалени до сумата 1 800 лева.

С оглед изхода от това производство искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно.

Воден от горното и на основание чл. 293 ГПК съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 103 от 04.05.2022 г. по в. гр. д. № 71 /2022 г. на Сливенския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1486 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 60 /2018 г. на Сливенския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен поради погасяването му по давност предявеният от М. Г. И. срещу ГД „Изпълнение на наказанията“ иск за признаване за установено, че ищцата има право на допълнителен платен годишен отпуск за компенсиране на положения от нея извънреден труд над 50 часа (на тримесечие) за периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2013 г. в размер на по 12 дни годишно за годините от 2003 г. до 2011 г. включително, на 9 дни за 2012 г. и на 8 дни за 2013 г. (до 30 юни 2013 г.).

Вместо това постановява:

Признава за установено по отношение на ГД „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на вътрешните работи, че М. Г. И. има право на допълнителен платен годишен отпуск поради положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие за периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2013 г. в размер на по 12 дни годишно за годините от 2003 г. до 2011 г. включително, на 9 дни за 2012 г. и на 8 дни за 2013 г. (до 30 юни 2013 г.).

Осъжда ГД „Изпълнение на наказанията“ при МВР да заплати на М. Г. И. сумата 1 800 (хиляди и осемстотин) лева съдебни разноски за всички съдебни инстанции.

Решението е окончателно, не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.