О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1781

София, 21.06.2023 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесети юни две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

М. Х.

като разгледа докладваното от съдия А. Б. ч. гр. дело № 2219 по описа за 2023 г. взе предвид следното:

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от Р. Д. А., чрез адв. С. Ф. М., срещу определение № 141/20.04.2023 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по ч. гр. д. № 166/2023 г., като твърди, че то е неправилно.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното:

Р. Д. А. предявил срещу съпругата си Н. М. И. и дъщеря им Н. М. А., родена през 1993 г., иск за оспорване на бащинство по чл. 62, ал. 1 СК.

Въззивният съд, като е потвърдил определението на Кърджалийския окръжен съд, е намерил искът за недопустим и го е оставил без разглеждане, а образуваното по него дело – прекратил.

За да постанови този резултат, съдът изяснил, че искът е предявен след навършване пълнолетие на детето, който момент е пределен за предявяване на иск за оспорване презумпцията за бащинство, независимо кога е узнал ищецът раждането, съответно обстоятелствата, опровергаващи бащинството.

В частната жалба, предмет на настоящото производство, ищецът е възпроизвел диспозитива на съдебния акт на първостепенния Кърджалийски окръжен съд; твърденията си по исковата молба и следното, което няма никаква логическа и правна връзка било с предмета на спора по чл. 62, ал. 1 СК, било с въпроса за допустимостта на иска или съображенията на въззивния съд: „Съгласно разпоредбата на чл. 150 СК, при изменение на обстоятелствата, присъдената издръжка може да бъде изменена. Изменение на обстоятелствата по смисъла на посочената разпоредба е налице при трайно съществено изменение на нуждите на издържани или трайна съществена промяна във възможностите на задълженото лице, като за изменението на присъдената издръжка е достатъчно наличието на една от алтернативно посочените предпоставки. Задължението за издържане на детето до навършване на пълнолетие възниква за родителите с факта на раждане на детето, като съгласно чл. 143, ал. 2 СК, те дължат издръжка, независимо дали са трудоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си. Конкретният размер на издръжката се определя от нуждите на детето и възможностите на родителите, които я дължат. В разпоредбата на чл. 142, ал. 2 СК е посочено, че минималният размер на издръжката на едно дете е равна на една четвърт от размера на МРЗ. Правото на детето да получи издръжка от своите родители е безусловно и е достатъчно наличието на качеството ненавършило пълнолетие дете. При сега действащата нормативна уредба съдът не е обвързан от определени максимални размери и с оглед на конкретните доказателства по всяко дело за издръжка може да определи издръжка, която е в интерес на детето и съответства на доходите на родителя, като в процесия случай, така определената издръжка е непосилна за доверителя ми. Като не е обсъдил всички тези обстоятелства, имащи значение за правилното решаване на делото, съдът е формирал вътрешното си убеждение в противоречие с принципите на ГПК и по този начин е допуснал съществено процесуално нарушение, което е основание за отмяна на постановения съдебен акт.“ След това изложение е направено искане за отмяна на обжалваното определение и „постановяване на решение, с което да върнете делото за продължаване на съдопроизводствените действия по входираната жалба“.

Частният жалбоподател обосновава допускане на касационно обжалване с това, че „определението подлежи на разглеждане пред трета инстанция и следва да бъде допуснато до обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.“ Счита, че „въззивният съд се е произнесъл по няколко материалноправни и процесуалноправни въпроса, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, които са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда по конкретното дело, като са оказали главна роля за изхода по делото и за формиране решаващата воля на съда.“ Въпроси няма. Следва пълно възпроизвеждане на частната касационна жалба, вкл. съображенията по чл. 150 СК за обстоятелствата кога може да бъде изменена вече присъдена издръжка, по чл. 143, ал. 2 СК за минималния размер на издръжката на едно дете и по чл. 143, ал. 2 за задължението родителите да издържат детето, независимо дали са самите те трудоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си.

Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационната инстанция е контролноотменителна и се произнася в рамките на оплакванията в касационната жалба (не може да отменява въззивния акт на непредявено основание или дори само да констатира порок, който не е заявен от касатора); служебно преценява валидност, допустимост в обжалваната част, за приложение на императивни правни норми и изцяло за правилност на въззивния съдебен акт, когато закон, предвид характера на производството или страните по него, го изисква. Касационната инстанция, също така, може да приеме различна правна квалификация на твърдяното в жалбата закононарушение, т. е. само да преквалифицира касационното основание, без да излиза извън неговите рамки, като го субсумира под съответната материалноправна или процесуалноправна норма.

Преди да се извърши проверка за законосъобразност на обжалвания съдебен акт, съгласно чл. 288 ГПК Върховният касационен съд следва да се произнесе дали са налице изчерпателно изброени от законодателя общо и допълнителни основания за допускането до касационен контрол. По действащия ГПК от 2007 г. достъпът до касационно обжалване е ограничен, с оглед ускоряване на правораздаването и осъществяване на основната функция на Върховния касационен съд за унифициране на правоприлагането, като съд по правото, а не по фактите, като на касационната инстанция се предостави правото да селектира касационните жалби, като съобрази наличието на условия по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Това значи, че касационният съдебен състав се произнася по обосновката на касатора дали посочения от него въпрос в изложението към касационната жалба е значим за конкретния спор правен въпрос, изведен в чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване. Материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело по см. на цитиранната разпоредба е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Той трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

От изложеното следва, както е разяснено и в ТР №1-2009-ОС ГК ТК ВКС, че касаторът трябва да посочи ясно и точно правния въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, като касационната инстанция не може сама да го формулира или извлече от съдържанието на касационната жалба; Върховният касационен съд може единствено да го конкретизира или преформулира.

В случая съдът е в невъзможност не само да уточни въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но и да предположи какъв е той, било от съдържанието на касационната жалба, било от съдържанието на изложението. Съдът изключва техническа грешка при изготвяне на изложението, защото касационната жалба и изложението са изготвени от адвокат, а съдържанието се повтаря в двата документа, които би трябвало да са и различни; същите неотносими съображения са изложени и във въззивната жалба.

Касаторът в изложението към касационната жалба следва да се обоснове и за наличие на допълнителните условия по чл. 280, ал. 1 т. 1 – 3 ГПК според поддържаното основание, а именно, че разрешението по поставеният въпрос в обжалваното решение противоречи на задължителната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд в тълкувателни решения и постановления, както и на Върховния касационен съд (т. 1), или противоречи на актове на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз (т. 2), съответно, че разглеждането на повдигнатия правен въпрос ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (посочва се коя), или за осъвременяване на тълкуването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите (изясняване на правната норма) са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени (т. 3).

Самото непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като и липсата на обосновка за значението на повдигнатите въпроси към конкретния спор, а още и за наличието на допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, сами по себе си са достатъчни основания за недопускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд многократно се е произнасял и, че бланкетното цитиране на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане на уредените в нормата хипотези не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване.

При служебно извършена проверка, съставът на Върховния касационен съд не намира основания за допускане на касационно обжалване и поради наличие на някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК.

Следва да се посочи, че в случая съдържанието на касационната жалба и на изложението към нея са до такава степен неотносими към предмета на исковото производство, а също и към характера на селекцията по чл. 288 ГПК, че се създава впечатление за стремеж да се отчете формално обжалване на съдебния акт, но не и за реална проверка за неговата законосъобразност.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 141/20.04.2023 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по ч. гр. д. № 166/2023 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: