5№ 5678/05.12.2024 г.

гр. София, 02.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЕСКА РАЙЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

З. Р.

като разгледа, докладваното от съдия Рубиева гражданско дело № 1982 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. М. Х., чрез процесуалния й представител, с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение № 681 от 06.02.2024г., постановено по в. гр. д. № 4805/2023г. по описа на Софийски градски съд, с което след отмяна на решение № 20080045 от 20.02.2023г. по описа на СРС, 165 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за сумата от 9800 лв. е постановил ново, с което е осъдил В. М. Х., на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД да заплати на А. Б. Г. сумата в размер на 5000 лева, получена от ответницата при липса на основание сума за издръжка за периода м. декември 2017 г. - м. декември 2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 04.03.2021 г. до окончателното плащане, както и е осъдил В. М. Х., на основание чл. 140, ал. 3, изр. 2 СК да заплати на А. Б. Г. сумата в размер на 4800 лева, представляващи спестени от ответницата разходи за издръжка на общото им дете за периода м. януари 2018 г. - м. декември 2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД да заплати на ищеца сумата в размер на 866,52 лева - обезщетение за забава върху горепосочената сума за периода 06.03.2018 г. - м.02.03.2021 г. В останалите обжалвани части СГС е потвърдил решението на СРС.

Касационната жалба на ответницата - В. М. Х. е подадена срещу въззивното решение в осъдителната му част. Решение № 681 от 06.02.2024г., постановено по в. гр. д. № 4805/2023г. по описа на Софийски градски съд е влязло в сила като необжалвано в потвърдителната му част.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя правни въпроси, като първите два, съгласно условията на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., следва да бъдат уточнени така: „За задължението на въззивния съд след преквалификация на иска от такъв по чл. 59, ал.1 ЗЗД в такъв по чл. 140, ал.3 СК да даде указания на страните, произтичащи от доказателствената тежест“. Третият въпрос е зададен по следния начин: „Налице ли е „злоупотреба с права“, когато ищецът предяви иск за недължимо дадена издръжка и с това свое поведение недобросъвестно постави ответницата в положение, в което да не може да полага грижи за малолетното си дете в натура, поради незаконосъобразна Заповед за незабавна защита“. Касаторът счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава на решение № 211 от 14.12.2023г. по гр. д. № 937/2023г. на IV ГО, на ВКС. Освен това като основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол излага твърдение за неговата очевидна неправилност /чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК/, поради допуснати множество нарушения на императивни материалноправни разпоредби.

Ответната страна А. Б. Г., чрез своя процесуален представител, оспорва касационната жалба с доводи, че част от същата е недопустима, тъй като е подадена срещу част от решението на СГС, в която част същото е окончателно и не подлежи на обжалване, а именно в частта, в която В. М. Х. е осъдена, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, да заплати на А. Б. Г. сумата в размер на 5000 лева. Релевира възражение, че поставените от жалбоподателя въпроси не са включени в предмета на спора и не са обусловили правната воля на въззивния съд. Излага и доводи по правилността на обжалваното решение.

Съдът, с оглед релевирания отвод за недопустимост на касационната жалба в частта, в която В. М. Х. е осъдена, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, да заплати на А. Б. Г. сумата в размер на 5000 лева, намира същият за неоснователен. Приетата от втората инстанция правна квалификация на иска не обвързва съдебния състав на касационния съд, който и сам служебно преценява предпоставките за допустимост на касационното производство. С оглед изложените в исковата молба твърдения и формулирания петитум, настоящият съдебен състав приема, че искът е един и същият е с правно основание чл. 140, ал.3 от СК с цена 9800 лв. и доколкото цената му е над 5000лв., то касационното обжалване е допустимо.

С оглед приетото, съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното:

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е констатирал, че районният съд неправилно е определил правната квалификация на иска, а именно такъв по чл. 59 ЗЗД с цена 9800 лв. Посочил е, че първата инстанция е била сезирана с два иска: първият с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД с цена 5000 лв. и вторият с правно основание чл. 140, ал. 3, изр. последно СК с цена 4800 лв. Изложил е становище, че неправилно определената правна квалификация не се е отразила на допустимостта на първоинстанционното решение, доколкото съдът е разгледал наведените от страните факти и правни доводи относно дължимостта на претендираните суми. Установил е, че с решение по гр. д. № 1717/2014 г. родителските права по отношение на общото на страните дете А. Г. били предоставени на майката - ответницата В. Х., като за ищеца бил установен режим на лични отношения с детето и бил осъден да заплаща издръжка на детето чрез майката в размер на 200 лева. Установил е, че по силата на заповед, издадена по реда на Закона за защита от домашното насилие на ответницата било забранено да доближава ищеца и общото им дете, на разстояние по-малко от 300 метра. Посочил е, че по делото било прието за безспорно обстоятелството, че в периода м. декември 2017 г. - м. декември 2019 г. общото на страните дете А. Г. се е намирало при бащата - ищецът А. Г., който е полагал всички грижи за него и го е издържал. Посочил е, че спорът по делото е дали това обстоятелство рефлектира върху наличието на правно основание за принудително събиране на присъдената на детето издръжка от неговата майка, при която е постановено от съда детето да живее. Приел е, че след като за разглеждания период ищецът надлежно е изпълнил задължението си да предоставя необходимите средства за издръжка на детето, като е полагал и непосредствени грижи за него, то е налице точно изпълнение на задълженията му, произтичащи от влязлото в сила решение, с което е присъдена издръжка на детето, която той следва да заплаща. Поради което е направил извод, че повторното събиране на суми за изпълнени задължения от страна на ищеца обоснова извода, че тези суми са събрани при първоначална липса на правно основание за това. С оглед тези съображения е осъдил ответницата да върне сумата от 5000 лв. На следващо място е приел, че ищецът предявява и иск за осъждане на ответницата да му заплати сума в размер на 4800 лв., основана на твърденията, че през периода м. декември 2017 г. - м. декември 2019 г. единствено той е полагал грижи и издържал общото им дете А. Г.. Посочил е, че твърденията на ищеца, че е обеднял, поради даване на цялата необходима издръжка на правоимащо лице, когато то има право да търси такава и от друго лице от същия ред налагат квалификация на спорното право по чл. 140, ал. 3, изр. последно СК. Посочил е, че ответницата като майка на детето А. Г. по силата на чл. 143 СК е задължена да участва в издръжката на детето, като същото задължение е безусловно, т. е. независимо дали детето може да се издържа от имуществото си. Посочил е, че по делото не се твърди, а и не се установява ответницата да е предоставяла издръжка под каквато и да е форма на дъщеря си през процесния период. Поради което е направил извод, че чрез непредоставянето на средства за издръжката на детето за периода м. декември 2017 г. - м. декември 2019 г., когато последното е било отглеждано единствено от баща си, ответницата си е спестила разходи, които със сигурност същата е следвало да направи във връзка с издръжката на дъщеря си. В заключение е посочил, че предявеният иск с правно основание чл. 140, ал. 3, изр. последно СК се явява доказан по основание и е осъдил ответницата да заплати на ищеца сумата от 4800 лв.

С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, не са налице основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол като „очевидно неправилно“. Съгласно установената практика, основанието по чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. Това основание е налице, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. „Очевидната неправилност“ предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им. В обжалваното решение не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. В случая жалбоподателят не излага съображения за наличие на визираните предпоставки, поради което касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК не може да бъде допуснато.

По отношение на релевираните основания по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК настоящият съдебен състав, за да се произнесе съобрази следното: За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, съдът, съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение следва да се е произнесъл по същество по формулираните от касатора въпроси, така че същите да са обусловили волята му при постановяване на обжалваното решение. Формулираният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В настоящия случай формулираният въпрос, свързан със „злоупотребата с право“, не е бил предмет на обсъждане с въззивното решение, съответно не би могъл този въпрос да е обуславящ формираната воля на въззивния съд. В заключение: Решението на въззивния съд в обжалваната му част не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по този въпрос.

Касационното обжалване обаче следва да бъде допуснато по повдигнатите от касатора правни въпроси, уточнени от съда: „За задължението на въззивния съд след преквалификация на иска от такъв по чл. 59, ал.1 ЗЗД в такъв по чл. 140, ал.3 СК да даде указания на страните, произтичащи от доказателствената тежест“, за да се провери твърдението на касатора, че същият е разрешен в противоречие с правните разрешения, обективирани в решение № 211 от 14.12.2023г. по гр. д. № 937/2023г. на IV ГО, на ВКС.

Поради това по този въпрос касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а останалите доводи на страните съдът ще обсъди при разглеждане на касационната жалба по същество.

Мотивиран от изложените съображения, състав на Четвърто гражданско отделение при Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 681 от 06.02.2024г., постановено по в. гр. д. № 4805/2023г. по описа на Софийски градски съд в обжалваната част.

Указва на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер на 196 лв. в противен случай касационната жалба ще бъде върната.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.