О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5738

гр.София, 10.12.2024г.

Върховният касационен съд на Р. Б. трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести ноември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЙЯ РУСЕВА

ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА

като изслуша докладваното от съдия Петкова гр. д.№ 2071/2024г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Мегакапитал“ ЕООД, [населено място], чрез адв. Г. Я., срещу въззивно решение №19/07.02.2024г. по в. гр. д.№ 211/2023г. по описа на Апелативен съд В. Т. с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд за уважаване на предявения от О. Р. срещу касатора иск по чл.233 ЗЗД за предаване държането на имот публична общинска собственост, представляващ плувен комплекс в Парка на младежта, [населено място].

В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение. Твърди се, че е налице вътрешно противоречие в приетото, от една страна, че по отношение на процесния имот, който е публична общинска собственост, са неприложими разпоредбите на чл.236, ал.1 ЗЗД и приложими тези на чл. 236, ал.2 ЗЗД, а, от друга страна, че двете споразумения, подписани от страните след изтичане срока на наемния договор, не са нищожни като сключени при заобикаляне на закона. Признава, че държи наетия имот и възразява, че неправилно не е уважено възражението му за погасяване по давност на предявения иск по чл. 233, ал.1 ЗЗД. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на основанията на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и това на чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. Твърди, че въззивният съд е дал отговор на въпроса за правното основание, на което О. Р. в качеството й на собственик на имота, следва да претендира връщането му и така е определил правната квалификация на иска в противоречие със съдебна практика, която не се посочва. Заявява, че с решението си въззивният съд, след като е квалифицирал иска по чл. 233, ал.1 ЗЗД и е съобразил категоричната съдебна практика за неприложимост на нормата на чл. 236 ЗЗД по отношение на имоти публична общинска собственост, е отхвърлил възражението му за изтекла погасителна давност на предявения иск. Така заявеното е определено като процесуалноправен въпрос, чието разрешение е от значение за развитие на правото и за точното прилагане на закона. Последното питане в изложението е: „Нищожни ли са споразуменията от 19.04.2016г. и от 08.07.2021г., подписани от О. Р. и „Мегакапитал“ ЕООД и каква е тяхната правна характеристика и последици?“ По този въпрос се сочат основанията на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, без приложението на първото да е обосновано от конкретно посочена съдебна практика.

Насрещната страна по жалбата – ищецът О. Р. чрез юрисконсулт А. С., оспорва касационната жалба и възразява срещу наличието на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, намира касационната жалба за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения:

За да сподели крайния извод на първоинстанционния съд за основателност на предявения иск по чл. 233, ал.1 ЗЗД, въззивният съд, при непроменена фактическа обстановка, е приел следното:

Предвид изложеното в обстоятелствената част на исковата молба и направеното искане, предявеният иск е с правно основание чл. 233, ал. 1, предложение първо от Закона за задълженията и договорите.

С Договор № 116/3.12.2012 година за отдаване под наем на имот – публична общинска собственост община Русе е предоставила на „Мегакапитал“ ЕООД за временно и възмездно ползване недвижим имот, находящ се в [населено място], Младежки парк, публична общинска собственост, за срок до 3.12.2013 година. Договорът за наем е прекратен с изтичане на срока му и до подаване на исковата молба, а и впоследствие „Мегакапитал“ ЕООД не е изпълнило задължението си да върне на община Русе обекта на наемното правоотношение. В споразумение от 19.04.2016г. и споразумение от 8.07.2021 година, подписани от страните, се съдържат признания от страна на представителя на „Мегакапитал“ ООД, че след изтичане на срока на договора за наем дружеството продължава да ползва наетия имот и е определен размера на дължимото за това ползване обезщетение.

Правните изводи на въззивната инстанция, базирани на установеното по делото и съобразени с разрешенията на цитираната в решението практика на ВКС са, че : 1/ Регламентираният от законодателя специален режим за отдаване под наем на имоти, които са публична общинска собственост (след проведен търг или конкурс, въз основа на решение на общинския съвет, за определен в закона срок), изключва възможността договорът да се смята за трансформиран в безсрочен на основание чл. 236, ал. 1 ЗЗД при продължаване ползването на вещта от страна на наемателя и липса на противопоставяне от наемодателя; 2/ В хипотезата на чл. 236, ал. 2 от ЗЗД между страните по прекратеното наемно правоотношение възниква „квазинаемно“ правоотношение по силата на закона, което продължава да съществува до момента, в който наемателят предаде съответния обект на наемодателя; 3/ Задължението за предаване на вещта, предмет на правоотношението, е на наемателя, който трябва да предприеме действия за неговото изпълнение. То възниква от момента на прекратяване на договора за наем, но с оглед нормата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД продължава да съществува през цялото време на „квазинаемното“ правоотношение. Липсва точно определен момент за изпълнение на същото – то е обусловено от волята на наемателя, който следва да върне съответния обект; 4/ В периода, през който е налице „квазинаемно“ правоотношение, наемателят е в забава относно задължението за предаване на вещта (имота), от всеки ден забава започва да тече отделна давност; 5/ Със споразуменията от 19.04.2016 г. и от 8.07.2021 г. са уредени последиците от продължаващото ползване на имота, поради което същите не са нищожни поради заобикаляне на закона. Същевременно действителността на посочените споразумения е ирелевантна за задължението на „Мегакапитал“ ЕООД да върне обекта, предмет на прекратения договор за наем, на община Русе.

В обобщение, въззивният съд е приел, че искът е основателен, защото ответникът не е изпълнил задължението си да върне имота, а възражението за погасителна давност е неоснователно, тъй като от всеки ден неизпълнение на задължението за връщане на имота започва да тече нов давностен срок и към момента на предявяване на иска, той не е изтекъл.

Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Същият следва да е ясно и точно формулиран от касатора, а не изводим от съда от изложението по чл. 284, ал.3 ГПК. В случая касаторът е формулирал само един въпрос – дали са нищожни споразуменията от 19.04.2016 г. и от 8.07.2021г., каква е тяхната правна характеристика и правни последици - но той е фактически, а не правен и освен това няма отношение към решаващите изводи на въззивната инстанция ( въззивният съд изрично е отрекъл относимостта на споразуменията към задължението на ответника да върне наетата вещ). Останалите „въпроси“ са доводите на касатора за неправилност на въззивното решение, които дори не са формулирани във въпросителна форма и не подлежат на преценка във фазата по чл. 288 ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е само по себе си основание за недопускане на касационно обжалване.

Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно. Съгласно установената практика, основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно – без необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. В случая прочитът на решението не позволява извод за очевидна неправилност. Правната квалификация на предявения иск се дава от съда, а съобразно изложеното в исковата молба, че след прекратяване на съществуващо наемно правоотношение ответникът отказва да изпълни задължението си да върне наетия имот на наемодателя, не съществува съмнение, че правното основание на претенцията е чл. 233, ал.1 ЗЗД. Обстоятелството, че наемодателят е и собственик на наетия имот е изцяло ирелевантно за избора на ред за защита на правото му да получи държането на вещта. Че този избор лишава ответника от възможност да заяви в това производство владелческите си претенции по отношение на имота пък, е съвсем неотносимо към правната квалификация на исковата претенция. Не е налице и заявеното явно противоречие в мотивите на въззивното решение. Независимо дали сложилите се между страните фактически отношения след изтичане срока на договора ще бъдат определени като „квазинаемни“, задължението на наемателя да върне наетата вещта съществува щом облигационната връзка е прекратена. Тъй като това задължение е за действие, всяко негово непредприемане във времето след прекратяване на наемния договор прави изискуемо вземането за връщане на вещта. Приемайки именно това и отчитайки безспорния факт, че ответникът продължава да държи имота и към момента на предявяване на иска, въззивният съд е направил извода си, че искът по чл. 233, ал.1 ЗЗД не е погасен по давност.

В обобщение, липсва основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

На ищеца се следват разноски за юрисконсултско възнаграждение за представителство в настоящото производство, което съдът определя на 300 лева.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 19/07.02.2024г. по в. гр. д.№ 211/2023г. по описа на Апелативен съд В. Т.

ОСЪЖДА „Мегакапитал“ ЕООД, с ЕИК[ЕИК] да заплати на О. Р. булстат[ЕИК], на основание чл. 78, ал.1 вр. с ал.8 ГПК, сумата 300 лева – юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: