1№ 5608/03.12.2024 г.Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закритото съдебно заседание на двадесет и шести ноември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:Председател: Веска Райчева

Членове: Геника Михайлова

Златина Рубиеваразгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 2768 по описа за 2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 2857/14.05.2024 г. по гр. д. № 5405/2023 г. в частта, с която Софийски градски съд, изменяйки решение № 3842/07.03.2022 г. по гр. д. № 57572/2022 г. на Софийския районен съд, на основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД е осъдил П. Л. Н. да заплати на И. И. И. сумата 9 646.00 лв. – наеми по договор от 08.03.2021 г. и анекс от 18.12.2021 г. за периода 08.04.2021 г. – 15.09.2022 г., ведно със законната лихва от 25.10.2022 г.

Решението се обжалва от П. Н. по следните въпроси: 1. Следва ли вещта, която се отдава възмездно за временно ползване, да е точно определена в договора за наем? и 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди доводите на страните според събраните по делото доказателства и в частност, доводът, че наемното правоотношение не е възниквало поради липса на постигнато между страните съгласие за имота, който се отдава под наем? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, съответно с практиката по чл. 228 ЗЗД – на материалноправния, и с практиката по чл. 12, вр. чл. 236, ал. 2 ГПК – на процесуалноправния. По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено в нарушение на чл. 228 ЗЗД и при съществено процесуално нарушение. Претендира разноски.

От ответника по касация И. И. не е постъпил отговор на касационната жалба.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че в периода 08.03.2021 г. – 15.09.2022 г. ищецът е предоставил ползването на стая № 9 в [населено място], кв. Д.“, [улица] за жилищни нужди, срещу което ответникът се е задължил да му плаща от 8-мо до 12-то число на текущия месец следния наем: в периода 08.03.2021 г. – 08.09.2021 г. по 550.00 лв. - така както е уговорено с подписания между страните договор от 08.03.2021 г. с 6-месечен срок; в периода 09.09.2021 г. - 17.12.2021 г. по 550.00 лв. – поради продълженото действие на договора и трансформирането му в безсрочен, съгласно чл. 236, ал. 1 ЗЗД, и в периода 18.12.2021 г. – 15.09.2022 г. по 800.00 лв. - така както е уговорено с анекса от 18.12.2021 г. при постигнато впоследствие писмено съгласие между страните за прекратяване на наемното правоотношение. Въззивният съд е приел за неоснователни доводите на ответника/сега касатор в отговора на жалбата от ищеца срещу първоинстанционното решение за отхвърлянето (и) на този иск, че страните не са постигнали съгласие какъв точно имот е предоставен за ползване и между тях не е възниквало наемно правоотношение. Мотивирал се е с това, че в двата приети по делото писмени договора, сключени между страните – от 12.01.2020 г. (за вземанията по този договор исковете по чл. 232, ал. 2 ЗЗД са отхвърлени с влязлата в сила част на въззивното решение), но и от 08.03.2021 г. (за вземанията по обжалваната осъдителна част), вещта е индивидуализирана. Аргументите за това въззивният съд е почерпил от тълкуване на всеки договор по критериите по чл. 20 ЗЗД и от събрани по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетел (майката на ответника), които е намерил за достоверни в частта относно дадени показания, че ответникът е ползвал стаята в [населено място] срещу уговорен с ищеца наем. Въззивният съд е приел, че с четири плащания – с признато от ищеца, и с доказани чрез три приети по делото платежни документа, ответникът е погасил задълженията си за наеми към ищеца, а непогасената част е за общата сума 9 646.00 лв. Приел е, че това е размерът, до който е основателен искът по чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД с източник договора от 08.03.2021 г. и анекса към този договор от 18.12.2021 г. и го е уважил, изменяйки първоинстанционното решение.

При тези мотиви на въззивния съд и двата повдигнати материалноправен въпрос не са обуславящи, а се свеждат до касационни оплаквания, че в противоречие със събраните доказателства въззивният съд е установил възникнало на 08.03.2021 г. и съществувало до 15.09.2022 г. наемно правоотношение между страните, респ. че необосновано е отхвърлил довода за обратното на ответника/на касатора в отговора на въззивната жалба. Както е разяснено в т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС обаче в настоящата фаза, която е по селектиране на касационната жалба, Върховният касационен съд няма правомощието да се произнася по касационните основания/по направените оплаквания за неправилност на решението. Поради липсата на общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение в осъдителната му част не следва да се допуска до обжалване.

При този изход и по аргумент от обратното по чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора остават разноските, които е направил в производството пред Върховния касационен съд.

При тези мотиви, съдът

ОПРЕДЕЛИ :НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2857/14.05.2024 г. по гр. д. № 5405/2023 г. на Софийски градски съд в осъдителните му части.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.