Върховният съд е издал редица постановления, които допринасят за правилното и еднакво приложение на законите от съдилищата по наказателните дела. Но има и постановления, в които са намерили отражение неправилни теоретически постановки от периода на култа към личността, и други, които поради изменение в законодателството са загубили своето значение, затова същите следва да се обявят за загубили сила.

1. В постановление № 1 от 13.06.1953 г. се изтъква, че всяка необоснованост на присъдата е свързана с връщането на делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане.

Изяснява се също така, че второинстанционният съд може и трябва да преценява събраните по делото доказателства, но не да установява нова фактическа обстановка, а за да провери дали правилно са установени фактическите положения от първоинстанционния съд. Първоинстанционният съд преценява доказателствата, за да установи наличността или отсъствието на определени факти и с оглед на това да реши спора, а второинстанционният съд ги преценява, за да провери дали е правилна, или не преценката, която първоинстанционният съд е направил на същите, дали са правилни и логични изводите на същия и с оглед на това да признае присъдата за надлежно обоснована и законосъобразна, или не, да я остави в сила, или да я отмени и върне делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд.

Тези положения бяха правилни при старата редакция на чл. 234 НПК.

След изменението на този текст (Изв., бр. 90 от 10.11.1961 г.) второинстанционният съд може при посочените в него условия, след като отмени присъдата поради необоснованост, да приеме други фактически положения и без да връща делото за ново разглеждане, да го реши сам. С оглед на това постановлението в тази част следва да бъде обявено за изгубило сила.

2. С Постановление № 4 от 14.12.1953 г. Пленумът на Върховния съд тълкува чл. 49, ал. 2 НК, който не допускаше приложение на условното осъждане спрямо лице, което...