О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 6036
гр. София, 20.12.2024 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на втори декември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. Н.
ЧЛЕНОВЕ: Г. Н.
СОНЯ НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 598 по описа на Върховния касационен съд за 2024 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 5714 от 9.11.2023 год. по гр. д. № 2547/2023 год. Софийският градски съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 10.10.2022 год. по гр. д. № 48778/2021 год. на Софийски районен съд, с което е изнесен на публична продан, на основание чл. 348, ал. 1 ГПК, допуснатия до делба недвижим имот, представляващ ателие 1, находящо се в [населено място], район Л., в жилищната сграда на [улица], на таванския /шести етаж/, с площ 96.80 кв. м., състоящ се от входно антре, две стаи за работа, склад и санитарен възел, при описаните съседи, ведно с мазе № 4, в сутерена на сградата, с площ 3.70 кв. м., при описаните съседи, заедно с 6.36 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, съставляващо парцел *–* в кв. 6 по плана на [населено място], с площ от 1 020 кв. м., при описаните в решението съседи, като съгласно посочената схема описаният по-горе обект е с идентификатор ***** с адрес [населено място], ж. к. Л., [улица]ул. 32, ет. 7, ателие 1, като след извършване на проданта получената сума бъде разпределена между съделителите С. П. С. и М. Г. С. при равни права – по 1/2 ид. ч. Със същото решение съделителката М. С. е осъдена да заплаща на С. С. на основание чл. 344, ал. 2 ГПК сумата от 500 лв. месечно обезщетение за това, че същият е лишен от ползване на своята част от делбения имот.
Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба в срок от М. Г. С., чрез адвокатите Г. С. и В. В., като се поддържат оплаквания за неговата недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т. 2 и 3 ГПК. Касаторката поддържа, че въззивният съд неправилно е кредитирал приетото заключениe на графологическата експертиза, като отказът му да допусне поисканата от нея нова тройна експертиза представлява съществено процесуално нарушение, довело до неправилния извод за редовно призоваване на ищцата в първото заседание след допускане на делбата. Касаторката поддържа становище и за недопустимост на въззивното решение поради липса на изложени съображения по направените от нея оплаквания във въззивната жалба, като иска отмяната на въззивното решение и делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд със задължителни указания да се допусне исканата тройна съдебно-почеркова експертиза с оглед изясняване на делото от фактическа страна. Претендира заплащане на направените разноски за настоящата инстанция.
В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е поставен процесуалноправния въпрос, свързан с приложението на чл. 200, ал. 3 и чл. 201 ГПК за задължението на съда да допусне нова експертиза, с позоваване на противоречивото му разрешаване с приетото в цитираната практика на ВКС – решение № 197 от 19.10.2017 год. по гр. д. № 60238/2016 год. на ІV г. о. и решение № 165 от 22.10.2019 год. по гр. д. № 2622/2018 год. І г. о. Релевирано е и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по формулираните два процесуалноправни въпроса относно допустимостта на първоинстанционното решение, по които въззивният съд се е произнесъл, позовавайки се на ППВС № 1/1985 год., а именно: 1. Включва ли се в хипотезата на т. 9 от ППВС № 1/1985 год. „без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество” лишаването на една от страните до участие по делото и това води ли до недопустимост на постановеното решение; 2. Може ли поради липса на изричен текст в Глава ХХІІ в ГПК „Касационно обжалване” да се приложи по аналогия разпоредбата на чл. 303, ал.1, т. 5 ГПК - основание за отмяна на влезли в сила решения в хипотезата на лишаване на страната от възможност да участва в делото като основание за недопустимост на решението. Поддържа се положителен отговор на поставените въпроси, които касаторката счита, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Поддържа и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност поради лишаването на касаторката от участие по делото във втората фаза на делбата.
Другата страна – С. П. С., чрез адв. Д. П., в представения писмен отговор поддържа становище за липса на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., като обсъди доводите на страните, въз основа на данните по делото, намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд приел, че обжалваното пред него първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като се е позовал на задължителна съдебна практика, обективирана в т. 1 на ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, ППВС № 1/1985 год. Посочил е, че нарушението на процесуалните правила по ГПК във връзка с призоваването на страните е основание за неправилност, но не и за недопустимост на решението. Въз основа на данните по делото, съдът приел, че за 5.10.2022 год. - първото заседание след допускане на делбата на процесния апартамент, касаторката е била редовно призована, като лично е получила на 16.07.2022 год. съобщението, съгласно удостовереното от връчителя. Съдът е кредитирал и приетото във въззивното производство заключение на графологическата експертиза, от което се установява, че подписът в съобщението е на М. С..
С оглед данните по делото въззивният съд приел, че правилно е избран и способа за извършване на делбата чрез изнасяне на съсобствения апартамент на публична продан, както и е определена привременна мярка по чл. 344, ал. 2 ГПК.
При тези съображения във въззивното решение, поставеният в изложението процесуалноправен въпрос за задължението на съда да допусне нова тройна експертиза представлява по своята същност довод за неправилност срещу отказа на въззивния съд да уважи искането на страната. Разпоредбата на чл. 200, ал. 3 ГПК предвижда при оспорване на експертизата съдът да „може да назначи друга или повече вещи лица”, но не и да предвижда задължение да направи това. Когато заключението не е достатъчно пълно и ясно, съдът възлага допълнително заключение, а когато не е обосновано и възникват съмнения за неговата правилност – повторно заключение, съгласно чл. 201 ГПК. Преценката на въззивния съд в случая не може да се проверява в настоящето производство, а само такава проверка може да обоснове извод за правилност или неправилност на процедирането на съда. Затова и поставеният въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, но дори и да се приеме обратното, разрешаването му не противоречи на приетото в цитираното решение № 165 по гр. д. № 2622/2018 год. на І г. о. на ВКС. В него се сочи, че когато приетото от съда заключение не е категорично и една от страните го оспорва и иска назначаване на тройна експертиза, съдът е длъжен да назначи такава. В настоящия казус приетото заключение е категорично – разписката е подписана лично от касаторката, тя е написала и текста „лично“ в нея, като същото е обосновано с посочените от вещото лице видове изследвания, а не почива на предположения. Поради това липсва една от посочените в това решение предпоставки, за да се обоснове задължение на съда да допусне исканата експертиза, а и не е налице противоречие и с другото посочено решение № 197 по гр. д. № 60238/2016 год. на ІV г. о. на ВКС.
С оглед на тези съображения не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Не е налице и това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради следното: По приложението на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК е налице утвърдена съдебна практика, съгласно която това основание за отмяна се прилага в извънинстанционното производство за отмяна на влезли в сила решения. При касационното обжалване процесуалният закон предвижда други основания и прилагането по аналогия на основанията за отмяна е изключено, като това не предполага тълкуване поради непълнота, неяснота или противоречие. Основания за промяна на утвърдената практика не се сочат в изложението на касаторката, съгласно разясненията в т. 4 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, за да се обоснове соченото основание за допускане на касационното обжалване – за промяна на неправилната практика поради неточно тълкуване на закона, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, като нито едно от тези предпоставки не се сочи, а и не е налице. Въпросът за съдържанието на т. 9 от ППВС № 1/1985 год. и дали в нея се включва и твърдяната хипотеза за лишаване на страна от участие по делото и това води ли до недопустимост на решението, също не може да обоснове наличие на релевираното основание за допускане на касационно обжалване на решението. Въззивният съд е приел, че страната е редовно призована за съдебното заседание след влизане в сила на решението по допускане на делбата, поради което и поставеният правен въпрос нито е обусловил решаващия извод по спора, нито респ. има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – въззивното решение не е вероятно недопустимо, тъй като е постановено по предявения иск с оглед търсената защита и при прочита му не се констатира законът да е приложен в неговия обратен смисъл, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, нито се констатира явна необоснованост на решаващите изводи по предмета на спора, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика, което да обоснове очевидната му неправилност, като основание за допускане на касационно обжалване.
Затова и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното по извършване на делбата. В останалата му част – относно потвърждаване на постановената привременна мярка по чл. 344, ал. 2 ГПК, същото не подлежи на касационно обжалване, поради което и жалбата в тази част следва да се остави без разглеждане, а производството по нея се прекрати.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 5714 от 9.11.2023 год. по гр. д. № 2547/2023 год. по описа на Софийски градски съд в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е изнесен на публична продан, на основание чл. 348 ГПК допуснатия до делба и подробно описан недвижим имот, по касационната жалба на М. Г. С., чрез адвокатите Г. С. и В. В..
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на М. Г. С., чрез адвокатите Г. С. и В. В. против горното въззивно решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта му относно привременната мярка по чл. 344, ал. 2 ГПК за заплащане на обезщетение за лишаване на С. П. С. от ползване и ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО по гр. д. № 598/2024 год. на ВКС, ІІ г. о. в тази му част.
Определението в частта му, с която е прекратено частично производството, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му на касаторката, а в останалата му част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: