О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5639
гр.София, 04.12.2024 год.
Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов
ЧЛЕНОВЕ: Димитър ДимитровХрипсиме Мъгърдичян
като разгледа докладваното от съдия Х. М. ч. гр. дело №2521 по описа за 2024 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищеца Г. В. В., чрез назначения му служебен представител адв. И. Ц., срещу определение № 794 от 16.05.2024 год., постановено по ч. гр. дело № 297/2024 год. по описа на Окръжен съд – Плевен, с което е потвърдено определение № 4176 от 18.09.2023 год., постановено по гр. дело № 4666/2023 год. по описа на РС – Плевен, с което е прекратено производството поп делото и същото е изпратено по подсъдност на Административен съд – Плевен.
Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд.
Жалбоподателят моли обжалваното определение да бъде отменено като неправилно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулиран следния правен въпрос, уточнен от съда, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК: За реда на разглеждане на иск, предявен срещу физическо лице на служба „надзирател“ в затвор, за причинени неимуществени вреди на затворник – по специалния ред, предвиден в чл. 1 ЗОДОВ, или по общия ред по чл. 45 ЗЗД?
Жалбоподателят навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с определение № 2902 от 11.06.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 1591/024 год., ІV г. о., ГК, както и че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Въпросът е поставен в контекста на оплакването на жалбоподателя, че се търси обезщетение за вреди от физическо лице, което в качеството си на надзирател е отнело от ищеца вещи – своеволно, без заповед на началника на затвора, действайки извън правомощията си на служител на затвора.
За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че ищецът /понастоящем в затвора [населено място]/ е предявил срещу И. В. /служител в ГД „Изпълнение на наказанията“ към МП – затвора [населено място]/ иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25 000 лв., настъпили в резултат на противоправно поведение на ответника – на 28.07.2022 год. в затвора [населено място], за времето от 09.00 ч. до 12.00 ч., същият, в качеството си на дежурен главен надзирател, е извършил нерегламентирана проверка – претърсване на личните вещи на ищеца и е отнел изработени от него четири макета на възрожденски къщи, както и материали, пособия и заготовки за други къщи.
С оглед изложените обстоятелства в исковата молба въззивният съд е счел, че дадената от ищеца квалификация на спорното право не го обвързва и че предявеният иск намира своето основание в чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ – за вреди от незаконосъобразна дейност на служител към администрацията на затвора при или по повод изпълнение на наказание „лишаване от свобода“, като същият е подсъден на Административен съд – Плевен. Въззивният съд е препратил по реда на чл. 272 ГПК към изложените от първоинстанционния съд мотиви, че в обхвата на режима на отговорност по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ попадат и служителите на надзора към затворите, тъй като органите по изпълнение на наказанията извършват по съществото си административна дейност, като отделно от това е посочил, че в исковата молба не са изложени факти и обстоятелства за извършени противоправни действия от ответника в лично качество, извън обхвата на служебните му задължения, респективно извън работното му място – извършеният обиск от надзорноохранителният състав е регламентиран в чл. 85 и сл. от ППЗИНС и тази дейност се осъществява от служителите в това им качество, а не като трети /физически/ лица., поради което според твърденията на ищеца вредите са произлезли от нарушения на ЗИНС, респ. на ППЗИНС. В тази връзка се е позовал на разясненията, дадени с т. 8 от Тълкувателно постановление № 2 от 19.05.2015 год. на ОСГК на ВКС и І-ва и ІІ-ра колегия на ВАС по тълк. дело № 2/2014 год., както и на определение № 2218 от 08.05.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 1265/2024 год., ІІІ г. о., ГК /за което е посочил, че е постановено по идентичен казус/.
Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Настоящият съдебен състав намира, че поставеният от жалбоподателя въпрос обуславя решаващите изводи на въззивния съд.
В определение № 60228 от 23.06.2021 год. на ВКС по ч. гр. дело № 1336/2021 год., IV г. о., ГК, определение № 1222 от 15.03.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 661/2024 год., III г. о., ГК, определение № 4204 от 25.09.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3428/2024 год., III г. о., ГК и цитираното от жалбоподателя определение № 2902 от 11.06.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 1591/024 год., ІV г. о., ГК, е прието, че правната квалификация на иска се определя от съда въз основа на изложените в исковата молба правопораждащи юридически факти, петитум и страни, като дадената от ищеца квалификация на спора не го обвързва. Преценката за подведомственост и подсъдност, когато съдът следи служебно за нея, както и за това дали соченият ответник е процесуално легитимирана страна в процеса, зависят именно от установяване на материалноправната норма, която урежда спорното право.
При искове за обезщетение за вреди, произтичащи от отношения на равнопоставеност между субекта, извършил нарушението, и засегнатото от нарушението лице, делата са подсъдни на общите съдилища, след като видно от твърденията на ищеца не може да се приеме, че се претендират вреди, следствие на незаконосъобразни актове, действия или бездействия на държавни или общински органи или техни длъжностни лица, при или по повод изпълнение на административна дейност. В съдебната практика няма противоречие в схващането, че в случаите, когато органите по изпълнение на наказанията упражняват дейност по управление на местата за лишаване от свобода, те извършват административна дейност и вредите от нея следва да се търсят по реда на чл. 1 ЗОДОВ. Тази дейност е свързана с упражняване на държавна принуда във връзка с изпълнение на наказанията. Специализираните органи по изпълнение на наказанията, каквито са главният директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, началниците на затвори и поправителни домове, началниците на Областните служби „Изпълнение на наказанията“, началниците на пробационните служби и арестите, по своя характер са административни органи. Те функционално принадлежат към системата на изпълнителната власт и ЗИНЗС им възлага правоприлагащи, контролни и санкционни в определени случаи правомощия във връзка с изпълнение на наказанията, наложени от съдилищата с влезли в сила съдебни актове /в този смисъл т. 8 от Тълкувателно постановление № 2/2014 год. на ВКС и ВАС/.
Въззивният съд се е отклонил от цитираните разрешения на съдебната практика. В случая изложените в исковата молба твърдения, уточнени и в подадената от ищеца частна жалба срещу първоинстанционното определение, сочат, че се претендира ангажиране на деликтна отговорност за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от конкретно посочени действия на ответника – физическо лице, които са извършени при и по повод извършвани служебно действия, както и с умисъл.
Съгласно чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС, държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3, а според чл. 216, ал. 2 ЗМВР, служителите в МВР, не носят имуществена отговорност пред увредените граждани, щом са причинили вредите по непредпазливост при или по повод изпълнение на служебните си задължения; надлежен ответник, посочен от закона, е държавата.
В чл. 216, ал. 3 ЗМВР са уредени три различни хипотези, при които искът за обезщетение може да бъде предявен направо срещу служителите в МВР, по общия ред на ЗЗД. Една от тях е при умишлено причинени вреди при или по повод изпълнение на служебните задължения, каквито са твърденията в частност /за държавните служители, които пряко осъществяват дейности по изпълнение на наказанията или на мярката за неотклонение задържане под стража се прилагат разпоредбите относно държавна служба в ЗМВР, доколкото не е предвидено друго – чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС/. А обстоятелството дали ответникът е действал умишлено е въпрос, който следва да се преценява по съществото на спора.
Следователно релевираната претенция намира своето правно основание в чл. 45, ал. 1 ЗЗД и компетентен да се произнесе по нея, при съобразяване на цената на иска, е РС – Плевен.
Въззивното определение следва да бъде отменено, а делото – върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 794 от 16.05.2024 год., постановено по ч. гр. дело № 297/2024 год. по описа на Окръжен съд – Плевен.
ОТМЕНЯ определение № 794 от 16.05.2024 год., постановено по ч. гр. дело № 297/2024 год. по описа на Окръжен съд – Плевен.
ВРЪЩА делото на РС – Плевен за продължаване на съдопроизводствените действия.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: