Производството е по чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Обжалвано е определение №233 от 15.05.2010г., постановено по ч. гр. дело № 75/2010г. на С. окръжен съд, с което е потвърдено разпореждане № 585 от 9.03.2010г. по гр. д. №323/2010г. С. районен съд. Жалбоподателят [фирма] - С. моли за отмяна на определението, като излага оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост.

Ответникът Т. Ж. Ж. от[населено място], [община] не взема становище по частната касационна жалба.

Върховният касационен съд, ТК, състав на първо отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима, подадена е от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт при наличие на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима с оглед препращането по чл. 274, ал. 3 ГПК по отношение и на частните жалби срещу определения, с които се прегражда по-нататъшното развитие на делото, касационното обжалване е допустимо при наличието на точно определени условия. Абсолютно задължителна предпоставка за допустимостта на касационното обжалване е атакуваният съдебен акт да съдържа произнасяне по материалноправен или процесуален въпрос, по отношение на който следва да е налице едно от изброените в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 изисквания, а именно - въпросът да е решен в противоречие с практиката на Върховен касационен съд; да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

С въззивното определение е потвърдено разпореждане на С. районен съд, с което е отказано издаването на заповед за изпълнение на жалбоподателя, поради това, че подаденото от него заявление не отговаря на изискването на чл. 410 ГПК, във връзка с чл. 127, ал. 1, т. 3 и т..4 и чл. 128 т. 1 и т. 2 ГПК – липсата на указание в какво се състои искането и посочване на обстоятелствата отнасящи се до направеното искане. Въззивният съд е потвърдил мотивите на първоинстанционния съд за нередовност на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а именно, че вземанията на кредитора произтичат от различни правопораждащи факти, поради което той е бил задължен да посочи размера на всяко едно от тях, уточнявайки основанието му, а не да ги сумира в едно общо вземане, съставните части на което да не могат да бъдат разграничени по своя размер.

Не е налице основната предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК по поставения от касатора процесуален въпрос за начина на индивидуализиране на паричната претенция по т. 9 ”а” и “б” от заявлението - образец за издаване на заповед за изпълнение. Действително т. 9 б”а” и б”б” от заявлението изискват посочване на размера на паричното вземане и лихви, но за да отхвърли заявлението за издаване на заповед за изпълнение районният съд, чиито мотиви са потвърдени от въззивния съд, е приел, че липсва яснота относно размера на сумата за връщане по договора за заем и за размера на възнаградителна лихва, съответно таксата за обслужване на разрешения кредит, както и на обстоятелствата, въз основа на които се претендират вземанията. Т.е. отказа е мотивиран с непълнота на обстоятелствата по т. 12 от заявлението, което дава отражение за правилното попълване на т. 9 от заявлението. Непосочването на основния за спора въпрос е достатъчно основание да се откаже допускането на въззивното определение до касационно обжалване, поради което не е необходимо коментирането на представените със заявлението заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, съобщение за връчване на изпълнителен лист и ксерокопие на изп. лист, както и на основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да се има предвид, че съгласно т. 4 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС трябва

правният

въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, в случая определение, да е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, какъвто не е случая. Разпоредбата на чл. 127, ал. 1, т. 3 и т. 4 към която препраща чл. 410, ал. 3 ГПК е ясна.

В различни съдебни актове ВКС е изразявал становище, че съгласно

чл. 411, ал. 2, т. 1 ГПК

абсолютна процесуална предпоставка за уважаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е неговата редовност от външна страна, а редовността на заявлението включва конкретно изложение на обстоятелствата, на които се основава искът /

чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК

/. Това означава, че заявителят трябва да посочи източника на претендираното вземане и да изложи фактическите обстоятелства, които са от значение за неговото възникване, съществуване и изискуемост, в степен, която да даде възможност на длъжника да прецени дали да възрази срещу заповедта за изпълнение или да не оспорва вземането, което се отнася и за случаите на обективно съединени искания в едно заявление / определение № 488 от 30.06.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 96/2010 г., II т. о., ТК, определение №134 от 18.03.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 120/2009 г., I т. о., ТК и др./

В заключение не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, затова, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА

касационно обжалване

на

определение №233/ 15.05.2010г., постановено по ч. гр. дело № 75/2010г. на С. окръжен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: