ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3427
гр. София, 17.12.2024 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА
МАРИЯ БОЙЧЕВА
като изслуша докладваното от съдия Бойчева т. д. № 737 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника “Компани франсез д`асюранс пур льо комерс екстериор” СА, регистрирано в търговския съд на Нантер, Франция, против решение № 367/12.06.2023 г. по в. т.д. № 930/2022 г. по описа на Апелативен съд – София в частта, с която след частична отмяна на решение № 260182/08.03.2022 г. по т. д. № 2074/2019 г. на Софийски градски съд, настоящият касатор е осъден да заплати на “ПИ-ЕЛ-СИ МАРКЕТИНГ ФЕЙШЪН” ЕООД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 405 вр. с чл. 399 и чл. 382, ал. 1 КЗ застрахователно обезщетение по силата на застрахователен договор, обективиран в полица №[ЕИК], в размер на 400 000 лева за общо неплатени фактури в размер на 527 389,20 лева - задължения към ищеца от помагача на ответника “ЕВРО КАСТРЕЙД” ЕООД (с предишно наименование “ [улица]” ЕООД), и на основание чл. 86 ЗЗД вр. с чл. 409 КЗ, сумата от 108 564,24 лева - законната лихва за забава върху застрахователното обезщетение за периода от 03.02.2017 г. до 07.10.2019 г.
С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Поддържа се, че апелативният съд в нарушение на чл. 266 ГПК е приел като доказателство по делото изявление № 2-3875В/18.04.2022 г. на “Българо-американска кредитна банка” АД, вх. № 6854/18.04.2022 г. на КОФАС, с което е заявено, че банката, като трето ползващо се лице /бенефициер/ по споразумение от 11.05.2016 г., изрично, безусловно и неотменимо се отказва от клаузата в нейна полза и от правото на вземания за застрахователно обезщетение, произтичащи от застрахователния договор по застрахователна полица №[ЕИК], като ищцовото дружество следва да се счита за единствено оправомощено да получи застрахователното обезщетение. Аргументира се, че е възразил, че тези искания са преклудирани и пропускът не е следвало да бъде саниран от въззивната инстанция с даване на указания на ищеца. Изтъква се, че представените писмени доказателства не са нови и не са налице условията по чл. 266, ал.2, т. 1 ГПК, тъй като писменото изявление на банката не съдържа нововъзникнали факти и не е налице невъзможност на ищеца да узнае за тези факти и доказателства, а и той е могъл да представи платежните нареждания за погасяването на дълга към банката или да поиска съдебно-счетоводна експертиза по този въпрос. Добавя се, че пропускът на ищеца да заяви тези обстоятелства има за последица невключването им в предмета на делото. Като неоснователно се счита твърдението на ищеца, че първоинстанционният съд не му бил дал указания относно тежестта на доказване, че той е титуляр на правото на обезщетение, доколкото му е указано да докаже материалноправната си легитимация. Като процесуално нарушение се сочи и необсъждането от въззивния съд на възраженията на ответника, че процесните договори за покупко-продажба на урея са нищожни поради нарушение на чл. 83, чл. 91 и чл. 92 от Закона за защита на растенията (изискващи сертификат и обекти за търговия с продукти за растителна защита, с каквито ищецът и третото лице помагач не разполагат), евентуално като привидни – действителната воля на страните била за посредничество на ищеца при сключването на прикритите договори за продажба между “Агроферт 69” ЕООД и третото лице – помагач “Булвек 1” ЕООД. Сочи се, че САС не е обсъдил възражението на ответника, както и съдебно-счетоводната експертиза в цялост, че част от процесните вземания са погасени чрез плащане от страна на третото лице. Допълва се, че доколкото извършеното от него плащане в общ размер на 192 721,60 лева е недостатъчно за покриване на всички фактури от м. декември 2015 г. и при липса на заявяване кое задължение се плаща, то съгласно правилото на чл. 76 ЗЗД се погасяват най-обременителните задължения – 153 480,60 лева по фактура № 3656/29.12.2015 г. и частично по фактура № 3653/29.12.2015 г., възлизаща на стойност от 118 154,40 лева. Според касатора, решаващият състав на САС необосновано и в нарушение на материалния закон е приел, че ищецът е активно материалноправно легитимиран, предвид съдържанието на застрахователния договор, споразумението за прехвърляне на право на застрахователно обезщетение от 11.05.2018 г. и горецитираното писмо-изявление на банката, представено във въззивното производство, което е съобразено съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК. Счита се, че спорен по делото е бил въпросът за правната същност на споразумението с банката, като първоинстанционният съд правилно е извършил тълкуване на действителната воля на страните и е приел, че процесното споразумение обективира договор за цесия. Излагат се подробни аргументи, че в случая споразумението с банката представлява договор за цесия, а не такъв в полза на трето лице. От касатора се релевира, че в първоинстанционното производство ищецът е твърдял, че тристранното споразумение има характер на цесия под условие, а едва във въззивната жалба за първи път са заявени факти и обстоятелства за сключването между ищцовото дружество и банката на два договора за револвираща кредитна линия от 13.05.2016 г., относно обезпечаването на вземанията по тях с особен залог върху вземания срещу трети лица, относно погасяването на отпуснатите кредити през 2019 г. и липсата на претенции на банката в тази връзка по процесната застрахователна полица. Аргументира се, че ищецът жалбоподател е могъл да заяви тези обстоятелства, които не са нови, както и да представи доказателства за тях в хода на първоинстанционното производство, поради което исканията му са преклудирани. Оспорва като необоснован и противоречащ на материалния закон извода на въззивния съд за наличие на застрахователно покритие по отношение на претендираните от ищеца вземания по фактури, базиран на представените от ищеца документи и редовното им осчетоводяване от страните по сделката, съответно декларирания и ползвания данъчен кредит. Подчертава, че уреята – предмет на процесните договори за продажба, не е предадена на “Булбек 1” ЕООД, т. е. не е налице доставка по смисъла на чл. 15 от застрахователния договор. В представените по делото договори и приемо-предавателни протоколи е посочено, че стоката се продава на купувача “Булбек 1” ЕООД, а не на трети лица. Посоченото в някои от товарителниците търговско дружество “Булбек” ЕООД с ЕИК[ЕИК], е различно от купувача “Булбек 1” ЕООД с ЕИК[ЕИК]. От договорите между “Агроферт 69” ЕООД и “ПИ-ЕЛ-СИ МАРКЕТИНГ ФЕЙШЪН” ЕООД, както и справка/протокол към тях е посочено, че стоката е предадена на ищеца, а не на купувача “Булвек 1” ЕООД, поради което не може да става въпрос за транзитна продажба и извършено предаване от доставчика “Агроферт 69” ЕООД директно купувача “Булвек 1” ЕООД. Допълва се, че неизпълнението на задължението на ищеца да предаде стоката е основание за изключване на покритието съгласно чл. 1.2., б. “b”, т. viii от процесния договор за застраховка. Обобщава се, че притежаването на редовно издадени данъчни фактури, респективно тяхното осчетоводяване при доставчика и купувача, само по себе си не е достатъчно, за да обоснове извод за реалност на отразените в същите стопански операции. Изразява се несъгласие с извода на САС, че е неоснователно възражението на застрахователя за наличие на основания за отказ за плащане на обезщетение поради неизпълнение от застрахования на задълженията му по договора. Уточнява се, че вземанията на ищеца към “Булвек 1” ЕООД са от м. декември 2015 г. и ищецът е следвало да подаде декларация за тях в срок до 15.01.2016 г. съгласно предвиденото в т. 13.1. от застрахователния договор, което не е сторено. Позовава се на разпоредбата на т. 13.3. от застрахователния договор, предвиждащ възможност за отказ от плащане на обезщетение при неизпълнение от застрахования на т. 12.1. за представяне на документи, свързани със сключваните от него договори, което ищецът не е изпълнил. Релевира се и т. 13.4. от същия, че всяко неизпълнение на задълженията на застрахования го лишава от право на покритие на съответните вземания. Оспорва извода на въззивния съд, че претендираното вземане за изплащане на застрахователно обезщетение не е погасено по давност, тъй като исковата молба е подадена на 08.10.2019 г. след изтичане на тригодишния давностен срок по чл. 378, ал. 1 КЗ, считано от заявяване на претенцията на 12.08.2016 г.
Искането за допуск на касационен контрол на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поставени следните въпроси:
1. “Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни?”.
По този въпрос се поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие със задължителната практика на касационната инстанция – ППВС № 1/1953 г. и т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и формираната такава - решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о.
2. Въпрос относно материалноправната легитимация на застрахования да получи застрахователно обезщетение.
По същия се сочи наличие на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради несъответствие на въззивното решение с практиката на ВКС -решение № 10/10.06.2009 г. по т. д. № 510/2008 г. на ВКС, II т. о.
Претендира се достъп до касация и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по следните въпроси, които, според касатора, са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а именно:
3. “Длъжен ли е въззивният съд за обсъди всички доводи и възражения на страните по делото, като посочи аргументи защо счита възраженията за неоснователни? Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни?”.
4. “Налице ли е ново доказателство по смисъла на чл. 266 ГПК, когато доказателството е създадено след първоинстанцнонното решение и с оглед на процеса?”.
5. “Представлява ли процесуално нарушение от съда на разпоредбата на чл. 266 ГПК, когато е приел доказателство, което не е ново по смисъла на тази разпоредба?”.
6. “Длъжен ли е съдът да дава допълнителни указания на въззивника, когато не е уточнил какво ще доказва с доказателствата, представени с въззивната жалба, и в каква връзка ги представя или следва да остави без уважение това доказателствено искане?”.
7. “Нарушението на законовите разпоредби на чл. 83, чл. 91 и чл. 92 от Закона за защита на растенията води ли до нищожност на договорите поради противоречие на закона?”.
8. “Налице ли е застрахователно покритие, когато не са налице доказателства за реалност на доставките?”.
9. “Какви са основните белези, по които съдът трябва да направи тълкуване на определен договор (ако не може да се определи вида на договора), за да установи дали същият е договор за цесия или договор в полза на трето лице?”.
10. “Откога започва давността за застрахователното обезщетение, когато по застрахователния договор е предоставено ретроактивно действие и при какви условия давността спира да тече?”.
Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на решението, поради прилагане на закона в неговия противоположен смисъл и явна необоснованост на фактическите изводи на въззивния съд.
Ответникът по касация “ПИ-ЕЛ-СИ МАРКЕТИНГ ФЕЙШЪН” ЕООД подава отговор на касационната жалба, в който възразява по основателността на искането за достъп до касационен контрол и оспорва същата като неоснователна.
Не е постъпил отговор от третото лице – помагач “ЕВРО КАСТРЕЙД” ЕООД.
Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
В случая въззивният съд, за да отмени частично решението на първата инстанция и да уважи осъдителните искове в горепосочените размери, е приел от фактическа страна следното: страните са сключили застрахователен договор, обективиран в застрахователна полица №[ЕИК] от 25.02.2016 г.; на 11.05.2016 г. между настоящите страни и трето неучастващо по делото лице “Българо-американска кредитна банка” АД е сключено споразумение, с което на банката се прехвърля правото на застрахователно обезщетение, което има ищеца, при наличие на предпоставките за възникването му - неплащане от страна на посочените лица в Приложение № 1 към споразумението, едно от които е “ЕВРО КАСТРЕЙД” ЕООД (с предишно наименование “ [улица]” ЕООД). Споразумението е подписано и от ответника и съдържа изричното му съгласие за прехвърляне на вземания на ищеца спрямо него на третото лице. Констатирано е също, че с уведомление от 12.08.2016 г. за просрочена сума, в т. ч. искане за намеса държателя на полицата – “ПИ-ЕЛ-СИ МАРКЕТИНГ ФЕЙШЪН” ООД е посочило данните на своя клиент – “Булвек 1” ЕООД, несъбраните суми – в общ размер на 429 553,60 лева, вземанията по които не са оспорени, като най-старата неплатена фактура е с дата 29.12.2015 г. и са посочени номерата на фактурите, по които са просрочени задълженията – 3653/29.12.2015 г. за 118 154,40 лева, 3654/29.12.2015 г. за 59 498,40 лева, 3636/29.12.2015 г. за 153 480,60 лева, 3664/29.12.2015 г. за 98 420,40 лева; по отношение на претенцията застрахователят е отказал плащане по подробно изложени мотиви с писмо изх. № 3945 от 03.02.2017 г. Обсъдени са представените от ищеца писмени доказателства, включително договори за покупко-продажба от 29.12.2015 г. между “ПИ-ЕЛ-СИ МАРКЕТИНГ ФЕЙШЪН” ООД, като продавач, и “Булвек 1” ЕООД, като купувач, фактури, приемо-предавателни протоколи, товарителници, както и основното и допълнително заключение на съдебно-счетоводната експертиза, според която фактурите са редовно и своевременно осчетоводени от страните по горепосочените договори и са отразени в справките-декларации по ДДС, а размерът на незаплатения остатък по процесните фактури е 429 553,80 лева. Отчетено е представеното във въззивното производство писмо – изявление изх. № 2-3875 В/18.04.2022г. на БАКБ, вх. № 6854/18.04.2022г. на КОФАС, с което изрично е заявено, че “Българо-американска кредитна банка” АД, като трето ползващо се лице /бенефициер/ по споразумение от 11.05.2016 г., изрично, безусловно и неотменимо се отказва от клаузата в полза на БАКБ като трето ползващо се лице/бенефициер и се отказва от правото на вземания за застрахователно обезщетение, произтичащи от застрахователна полица №[ЕИК], като “ПИ-ЕЛ-СИ МАРКЕТИНГ ФЕЙШЪН” ООД следва да се счита за единствено оправомощено да получи застрахователното обезщетение (плащане).
Въззивният съд е намерил, че страните по делото са обвързани от породил действие валиден застрахователен договор, обективиран в горепосочената застрахователна полица №880001179 от 25.02.2015 г., по силата на който са се съгласили, че за срока на действие на договора (от 16.02.2016 г. до 28.02.2017 г. за първия застрахователен период с опция за следващи застрахователни периоди) от застрахователят ще осъществява покрит риск (съобразно чл.1.1.2, представляващо неплащане, произтичащо директно от неплатежоспособност на купувача и продължително неплащане от страна на купувача). В договора е предвидена допълнителна опция „покритие на съществуващи вземания“, с която е предоставено ретроактивно покритие за съществуващи вземания, при наличието на предвидените в договора предпоставки, в съответствие с чл. 355 КЗ. Според решаващият състав на САС, съвкупният анализ за събраните по делото писмени доказателства – застрахователния договор, тристранното споразумение от 11.05.2016 г., изслушаните експертизи, обосновават извод, че в срока на действие на договора, е възникнало застрахователно събитие по смисъла на §1, т.4 от ДР на КЗ – неплащане от страна на купувача – “ЕВРО КАСТРЕЙД” ЕООД (с предишно наименование “ [улица]” ЕООД), по смисъла на чл.1.1.2 застрахователния договор, на процесните фактури, за което ищецът е уведомил застрахователя в уговорените срокове по договора и е представил необходимите документи (уведомление, свидетелство за регистрация, фактури, договори за покупко-продажби, приемо-предавателни протоколи, товарителници, дневник за покупките, списъци) съгласно задължението си по чл. 404 КЗ и уговореното в договора. С осъществяването на тези факти за застрахователя е възникнало задължението да обезщети застрахования ищец за причинените вреди до размера на уговорената в договора застрахователна сума, съгласно чл. 386, ал. 1 КЗ вр. с чл. 405, ал. 1 КЗ, което в случая е в размер на 400 000 лева, предвид кредитно съобщение за полица №[ЕИК]. Въззивният съд е преценил и че съгласно чл. 409 КЗ застрахователят дължи законна лихва върху главницата, като предвид липсата на доказателства за момента на предоставяне от застрахования на изисканите доказателства, което е в тежест на ищеца, срокът по чл. 405, ал. 1 вр. с чл. 108 КЗ със сигурност е изтекъл към момента на отказа – 03.02.2017 г., и законната лихва за периода от 03.02.2017 г. до 07.10.2019 г. възлиза на 108 564,24 лева, в който размер искът е основателен, а до предявения размер от 128 122,21 лева и за периода от 12.08.2016 г. до 02.02.2017 г. и за 08.10.2019 г. – неоснователен.
Въззивният състав е счел, че ищецът е активно материалноправно легитимиран, предвид съдържанието на застрахователния договор, споразумението за прехвърляне на право на застрахователно обезщетение от 11.05.2018 г. и писмо-изявление изх. № 2-3875-В/18.04.2022г. на БАКБ, представено във въззивното производство, което е съобразил предвид разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК. Изтъкнал е, че споразумението за прехвърляне на право на застрахователно обезщетение от 11.05.2018 г. по своята правна същност представлява договор в полза на трето лице по смисъла на чл. 22 ЗЗД и чл. 398, ал. 1 КЗ, което следва от тълкуването на съдържанието на споразумението, с което страните са се съгласили да бъде издаден добавък към застрахователната полица и банката да бъде конституирана в трето ползващо се лице по застрахователния договор относно вземанията към длъжниците съгласно приложение № 1 - сред които и третото лице-помагач. С писмото от 18.04.2022 г. банката се е отказала от правото на вземания за застрахователно обезщетение. При тези данни за неоснователни са приети възраженията на ответника за липса на активна материалноправна легитимация на ищеца.
Въззивният съд е акцентирал, че е налице застрахователно покритие по отношение претендираните от ищеца вземания с процесните фактури, предвид уговореното ретроактивно действие в договора, представените от ищеца писмени доказателства за сключени договори и предаване на стоката на купувача, за което са издадени и процесните фактури - редовно осчетоводени от страните по сделката, съответно декларирани и ползван данъчен кредит в размер, начисления по фактурите ДДС. В подкрепа на този извод е посочил, че са и заключенията на приетите по делото съдебно-счетоводни експертизи. В този смисъл възраженията на ответника са намерени за неоснователни, а констатираните несъответствия и непълноти в представените от ищеца документи (непредставяне на всички документи, удостоверяващи осъществена доставка; подписването на договора от трето лице, за което липсват доказателства за представителна власт; липсата на доказателства за предаване на стоката; неподписването на товарителниците; липса на доказателства за транзитна продажба; непредаването на стоката директно на купувача, в съответствие с предвиденото в договора) са счетени за преодолени, предвид извършеното редовно осчетоводяване на процесните фактури от страните по сделката, начисляването и ползването на ДДС по тях и съобразяването с трайната и непротиворечива съдебна практика, според която отразяването на фактурата в счетоводните книги на продавача и купувача, включването й в дневниците за покупко-продажби по ЗДДС, ползването на данъчен кредит по нея съставляват недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. По същите съображения за неоснователни са приети и възраженията за изключение от застрахователното покритие по застрахователния договор, основано на чл.1, 2, б. “b”, т.viii от застрахователния договор, при които е налице неизпълнение от застрахования или от лице, действащо от негово име, свързано със неговото задължение по договор за продажба. Подробно е аргументиран и извода на въззивния съд за неоснователност на възраженията на ответника, че ищецът не е изпълнил задълженията си по чл. 13.1., чл. 13.3. и чл. 13.4. от застрахователния договор, касаещи представяне на месечна декларация за реализиран оборот до 15.01.2016 г. и доказателства за процесната щета.
Като неоснователно е преценено и релевираното от ответника възражение за погасяване по давност на процесното вземане. Изложени са съображения, че претенция е предявена на 12.08.2016 г. (уведомление за просрочена сума в т. ч. искане за намеса), от който момент е започнала да тече тригодишната давността, съгласно чл. 378, ал. 9 КЗ същата е спряла да тече до 03.07.2017 г., т. е. до произнасянето на застрахователя, поради което исковата молба от 08.10.2019 г. е подадена преди изтичане на тригодишната погасителна давност.
По изложените аргументи втората инстанция е приела за основателни предявеният иск с правно основание чл. 405 вр. с чл. 399 и чл.382, ал. 1 КЗ в претендирания размер от 400 000 лева, а акцесорната претенция по чл. 86 ЗЗД вр. с чл. 409 КЗ за сумата от 108 564,24 лева - законната лихва за забава върху дължимото застрахователно обезщетение за периода от 03.02.2017 г. до 07.10.2019 г., съответно неоснователна до предявения размер от 128 222,21 лева, както и за периода от 12.08.2016 г. до 02.02.2017 г. и за 08.10.2019 г.
Настоящият състав намира, че са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира допускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната от него част поради “очевидна неправилност” на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от решаващия състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на горецитираната разпоредба очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора и не се констатират от съдържанието на въззивното решение. Реферираните от страната доводи в най-общи линии изразяват несъгласието й с отделни мотиви и съображения на въззивния съд, както и с решаващия му извод за основателност на ищцовата претенция. Те представляват оплаквания за обикновена неправилност на въззивния съдебен акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а не за очевидна такава. С оглед на горното не се обосновава поддържаната от касатора хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касация.
Поставеният от страната въпрос относно приложението на разпоредбата на чл. 266 ГПК е процесуалноправен и е свързан с релевираните в касационната жалба оплаквания за приемане от въззивния съд на доказателство, което не е ново по смисъла на тази разпоредба. Същият покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. В практиката на касационната инстанция - решение № 80/03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 29/27.03.2019 г. по гр. д. № 1482/2018 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 129/06.03.2017 г. по гр. д. № 4579/2015 г. на ВКС, ГК, II г. о., и др., са пояснени двете хипотези, при които може да бъде преодоляна преклузията по чл. 266, ал. 1 ГПК за представяне на нови доказателства пред въззивната инстанция – когато са съществували обективни пречки за посочването и събирането им при разглеждане на делото от първата инстанция и съответно при недопускането от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. Прието е, че причините за тази невъзможност трябва не само да бъдат посочени, но и доказани. Наличието на така формираната практика на касацията, която не се обосновава да се нуждае от осъвременяване, изключва соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва обаче да бъде проверено съответствието със същата на въззивното решение в обжалваната част по поставения от страната пети въпрос, уточнен съгласно правомощията на касационната инстанция по т. 1 от Тълкувателно решение по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: “Представлява ли съществено процесуално нарушение приемането от въззивния съд на доказателство, което не е ново по смисъла на чл. 266 ГПК?”. Поради горното се обосновава наличие на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на решението на Апелативен съд – София в обжалваната част.
Поради допускане на касационен контрол по така формулирания въпрос не се обсъждат останалите питания, поставени от касатора, като съобразно релевираните в касационната жалба оплаквания, останалите относими въпроси ще бъдат разгледани в решението по делото.
Държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи от касатора, за което следва да му бъдат дадени указания.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,ОПРЕДЕЛИ :
ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 367/12.06.2023 г. по в. т.д. № 930/2022 г. на Апелативен съд – София, в обжалваната част.
ДА СЕ ОТРАЗИ в списъка за призоваване по настоящото дело наименованието на касатора - “Компани франсез д`асюранс пур льо комерс екстериор” СА, Франция.
УКАЗВА на касатора “КОМПАНИ ФРАНСЕЗ ДАСЮРАНС ПУЛ ЛЬО КОМЕРС ЕКСТЕРИОР” в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на Върховния касационен съд на Р. Б. държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 10 171,28 лева и в същия срок да представи по делото доказателства за това. При неизпълнение в срок на дадените указания касационното производство ще бъде прекратено.
След изпълнение на указанията за внасяне на дължимата държавна такса, делото ДА СЕ ДОКЛАДВА на Председателя на Първо отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд за насрочване в открито заседание, или при неизпълнение на дадените указания в срок – на състава за прекратяване на делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.