Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение от 20.08. 2010 г. по гр. д. №18872/2008 г. на СРС, 66 състав, потвърдено с решение от 2.05.2012 г. по гр. д.№ 7262/ 2011 г. на Софийски градски съд, ІІ-а отделение е отхвърлен иск за делба на двуетажна масивна сграда - общежитие и учебен корпус, намираща се в София, Студентски град, както и иск за делба на правото на строеж на същата сграда. Ищец по делото е [фирма], а ответници Сдружение „Б.”, Т.- София, [фирма]- София, както и Д.

Касационна жалби срещу решението на въззивния съд е подала Българска търговско-промишлена палата, а към нея са се присъединили и [фирма] и [фирма]. Излагат се доводи за недопустимост на решението в частта, с която е отхвърлен иска за делба на правото на строеж и за неправилност в останалата отхвърлителна част за делба на сградата поради несъобразяване с разпоредбите на чл. 358, ал. 2, изр. 2 ЗЗД и чл. 17а ЗППДОбП отм. Поддържа се и оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения поради необсъждане на всички доказателства по делото и доводите и възраженията на страните във връзка с позоваването на придобивна давност и настъпилото раздържавяване на имота.

Д. и Т.- София не са взели становище по жалбите.

За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:

По делото е било установено, че теренът, върху който е построена сградата, е държавна земя, предоставена съгласно А. от 1971г. за стопанисване и управление на М.. Представен е договор от 12.12.1988г., сключен между Министерство на икономиката и планирането, В. „Л.” и ИЦТТ „И.” София, с който страните са се уговорили чрез съвместни инвестиции да изградят и да експлоатират също съвместно сграда за учебен център за квалификация и преквалификация на ръководни кадри и специалисти /В./. През 1991 г. към договора се присъединява и Б., като е определено и процентното участие на страните в собствеността на сградата. За същата е съставен А. № 1843/22.01.93г., в който е отбелязано, че имотът е предоставен в оперативно управление на ВМИ „Л.”- с дял от 50%, ИЦТТ-„И.”-25 % и М.- 25%.

С оглед на тези данни е прието, че страните са сключили един договор за гражданско дружество, но той не е довел до прехвърляне на правото на строеж върху държавна земя, като съответно на това и построената сграда не е станала собственост на участниците в дружеството, а принадлежи на държавата по силата на чл. 92 ЗС. Отчетено е, че няма данни имотът да е бил предоставен за стопанисване и управление на ВМИ „Л.”, нито да е било отстъпено право на строеж върху държавна земя по реда на чл. 15 ЗС или чл. 103 от Наредбата за държавните имоти.

Относно предявения като отделен иск за делба на правото на строеж на вече построената сграда е прието, че същият е неоснователен, което следва от неоснователността на иска за делба на самата сграда.

В касационната жалба на Б. се поддържа на първо място, че в частта относно отхвърляне на иска за делба на правото на строеж решението е недопустимо, тъй като делба на реализирано право на строеж не може да се извърши по друг начин освен чрез делба на сградата, въз основа на което тя е построена. В тази част искането за допускане на касационно обжалване се обосновава с противоречие на обжалваното решение с ТР № 33/ 71 г. на ОСГК на ВС, р.№ 458/ 26.05.1994 г. по гр. д.№ 216/ 94г. на І г. о на ВС и опр.№ 47 от 6.02.2012 г. по ч. гр. д.№ 20/ 2012 г. на ВКС, ІІ г. о., но въпросът може да се постави и служебно от съда съгласно ТР № 1/ 2010 г на ОСГТК на ВКС, когато съществува вероятност въззивното решение да се окаже недопустимо. Вторият довод за недопустимост в тази част на решението е поради постановяването му и по отношение на страна /държавата/, която не е съсобственик в имота.

Относно делбата на сградата се твърди, че съдът се е произнесъл по материалноправния въпрос за това дали договорът за дружество може да има вещнопрехвърлително действие и по отношение на непотребими и незаместими вещи, внесени от съдружник, като се има предвид внасяне на вещно право на строеж. Въпросът се основава на твърдението, че по договора от 12.12.1988г. съдружникът Технически университет се е задължил да внесе в дружеството ограниченото вещно право на строеж на сградата, поради което според касатора в тази част и съгласно чл. 358, ал. 2, изр. 2 ЗЗД договорът има вещно прехвърлително действие. По така поставения материалноправен въпрос се иска касационното обжалване да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради значението му за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Поддържа се и довод за противоречие с практиката на ВКС относно въззивното производство, обобщена в ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 6 относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, както и доводите и възраженията на страните, включително и възражението за придобивна давност, което твърдение се отнася към основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

На трето място на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - поради значението му за точното прилагане на закона и за развитие на правото, се иска разглеждане на жалбата и по разрешение от въззивния съд правен въпрос за това дали е допустима делба на сграда, построена върху държавна земя, когато сградата е станала екс леге - по силата на чл. 17а ЗППДОбП, частна собственост на търговски субекти.

По така изложените основания за допускане на касационно обжалване становището на настоящия състав на ВКС, първо гражданско отделение е следното:

В частта относно отхвърляне на иска за делба на правото на строеж, предявен като самостоятелен иск и отделно от иска за делба на сградата, не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като нито с оглед на представената съдебна практика, нито служебно не може да се приеме, че съществува вероятност в тази част въззивното решение да е процесуално недопустимо. В съдебната практика /вкл. и представената от касаторите / се приема, че когато правото на строеж е реализирано, то, заедно със сградата, представляват единен обект на делба и ако искът за делба на сградата е неоснователен, ще бъде неоснователен, а не недопустим, и искът за делба на правото на строеж. Позоваването на ТР № 33/71 г е неуместно, тъй като в него се приема допустимост на делбата на правото на строеж, но само ако постройката не е извършена, докато в настоящия случай сградата е построена.

Относно правния въпрос за вещнопрехвърлителното действие на договора за дружество когато един от съдружниците внесе учреденото му право на строеж следва да се посочи, че той почива на невярното фактическо твърдение, че Техническият университет е внесъл такова право при учредяване на дружеството. Според данните по делото –чл. 5-7 от договора от 12.12.1988 г., В. „Л.” е поел само задължението да осигури терен за изграждането на обекта, като поначало липсват доказателства на която и да е от страните по договора да е било учредявано право на строеж за сградата. Следователно решението на въззивния съд е постановено при друга фактическа обстановка - а именно, че в полза на страните по договора не е имало учредено право на строеж, поради което въпросът дали внасянето на такова право за строеж има вещно действие не е бил в предмета на делото и произнасянето от страна на въззивния съд и затова не може да обоснове допустимост на касационното обжалване.

По втория материалноправен въпрос - за приложението на чл. 17а ЗППДОбП също няма произнасяне от страна на въззивния съд, тъй като позоваването на този текст представлява въвеждането на ново основание, обуславящо възникването на съсобственост, което не е било включено в предмета на първоначално предявения иск / вж. исковата молба и уточнението от 6.10.2008 г./. Съгласно ТР № 1/ 2010 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран е чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Поставеният от касатора въпрос за приложението на чл. 17 ЗППДОбП отм. не отговаря на тези условия, поради което чрез него не може да се обоснове допустимост на касацонното обжалване.

Третият въпрос е процесуалноправен и също не обосновава допустимост на обжалването. Вярно е, че съгласно установената съдебна практика съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото, както и доводите и възраженията на страните, но тъй като производството по делото се е развило при действието на ГПК от 1997г., това задължение на съда следва да се преценява в рамките на въведената преклузия по чл. 133 ГПК. В настоящия случай обаче този въпрос не стои, тъй като доводът за придобиване на имота по давност е направен от ищеца по делото и има характер на въвеждането при условията на евентуалност на ново правно основание за наличието на съсобственост - т. е. касае се за нов иск, който подлежи на триинстанционно разглеждане, поради което непроизнасянето по него от въззивния съд не съставлява въпрос, който да изисква разглеждане на касационната жалба.

По изложените съображения следва да се приеме, че и като цяло не са налице основания за допускане на касационно обжалване, поради което и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 2.05.2012 г. по гр. д.№ 7262/ 2011 г. по описа на Софийски градски съд, ІІ-а отделение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: