О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 101

гр. София, 13.01.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на десети ноември две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

М. К.

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1675 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Й. К. Б. срещу решение № 182 от 11.06.2025 г. по в. т. д. № 111/2025 г. на Пловдивски апелативен съд, 2 търговски състав, с което е потвърдено решение № 3 от 17.01.2025 г. по т. д. № 122/2024 г. на Пазарджишки окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Пчела-09“ ЕООД иск с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК за прекратяване на ответното дружество.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно. Излагат се подробни съображения, че предявеният конститутивен иск с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК е основателен и следва да бъде уважен, тъй като по делото е установено осъществяването на предпоставките по посочената разпоредба за прекратяване на ответното дружество – вписан запор върху всички дялове в дружеството, надлежно овластяване на взискателя с постановление на съдебния изпълнител и липса на погасяване чрез плащане на задължението на длъжника, осъществено по изпълнителното дело, образувано за събирането на вземането на взискателя, по реда на чл. 455, ал. 1 ГПК. Касаторът поддържа, че съгласно чл. 517, ал. 4 ГПК искът за прекратяване на еднолично дружество с ограничена отговорност се отхвърля, само ако се установи, че до приключване на първото заседание по делото е удовлетворено вземането на взискателя. Твърди, че в случая последното обстоятелство не било въведено в процеса с възражение на ответното дружество, нито се установявало в хода на делото, включително пред въззивната инстанция. Моли обжалваното решение да бъде отменено.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивния акт. Поставя следните въпроси: „1. Необходимо ли е в производството по чл. 517, ал. 4 ГПК да бъде изследван въпросът за материалната легитимация на ищеца като кредитор?; 2. Достатъчно основание ли е за уважаване на иска по чл. 517, ал. 4 ГПК фактът, че вземането на взискателя не е удовлетворено преди първото заседание по делото?; 3. Допустимо ли е при предявен иск по чл. 517, ал. 4 ГПК съдът да се произнесе по въпроси, които са извън предмета на доказване по този иск и да изследва съществуването на материалноправните предпоставки за вземането в полза на взискателя или за такова оспорване следва да се проведе специалният иск по чл. 440 ГПК /явно се има предвид чл. 439 ГПК с оглед позоваването на разрешението, дадено в решение № 30 от 12.06.2018 г. по т. д. № 1872/2017 г. на ВКС, I т. о./?; 4. Допустимо ли е в предявен иск по чл. 517, ал. 4 ГПК да се оспорва извършено връчване на покана за доброволно изпълнение и начина на оформяне от съдебния изпълнител? Според чл. 44, ал. 1, изр. 1 ГПК – само връчителят ли е лицето, което удостоверява начина на връчване на съобщението и оформя всички действия във връзка с връчването или датата на връчването може да бъде написана неточно, неясно или невярно от лицето, получаващо съобщението, което има интерес от това? Датата на съобщението, посочена от връчителя или от получаващото лице, е обвързваща, ако са отбелязани на връченото съобщение две дати? Възможно и допустимо ли е датата на връчване на съобщението да бъде посочена, уточнена или конкретизирана в отделен документ /протокол/ спрямо самото съобщение, когато има неяснота относно датата и това представлява ли надлежно „действие във връзка с връчването“ по смисъла на чл. 44, ал. 1, изр. 1 ГПК, извършено от връчителя?“ Касационният жалбоподател поддържа, че по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава: по въпросите по т. 1 – т. 3 – на противоречие с решение № 30 от 12.06.2018 г. по т. д. № 1872/2017 г. на ВКС, I т. о. и на цитираните в него решение № 77 от 16.06.2012 г. по т. д. № 573/2011 г., II т. о., решение № 60 от 22.04.2013 г. по т. д. № 134/2012 г. на ВКС, I т. о., решение № 114 от 01.10.2009 г. по т. д. № 271/2009 г. на ВКС, I т. о. Твърди, че въведените с т. 4 въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Излага доводи, че даденото от апелативния съд разрешение на въпросите по т. 4 от изложението е очевидно неправилно, тъй като е в явно противоречие с духа и смисъла на чл. 44, ал. 1, изр. 1 ГПК.

Ответникът „Пчела – 09“ ЕООД не е депозирал отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че потестативното право по чл. 517, ал. 4 ГПК се поражда за лице - кредитор на правен субект, притежаващ дялове от дружеството, което се иска да бъде прекратено, който е инициирал изпълнително производство за събиране на вземането си или е правоприемник на лице, инициирало започване на такова /чл. 429, ал. 1 ГПК/, и е обусловено от налагане на запор по реда на чл. 517, ал. 1 ГПК и овластяване на взискателя от страна на ЧСИ да предяви иска за прекратяване.

Въззивният съд е установил, че изпълнителното производство по изп. д. № 37/2024 г. на ЧСИ С., рег. № 885, с район на действие Пазарджишки окръжен съд е образувано на 06.03.2024 г. въз основа на два изпълнителни листа, издадени от Пазарджишки районен съд на 19.01.2024 г. на основание решение по гр. д. № 359/2023 г. и на 17.08.2023 г. на основание решение по гр. д. № 292/2023 г., като взискатели по същото са били Е. Й. Д. чрез майка си Стойка Я. и самата Я., а длъжник - Й. Н. Д., който е едноличен собственик на капитала на ответното дружество. Съдът е констатирал, че съобразно удостовереното от ЧСИ с покана за доброволно изпълнение изх. № 3920/19.03.2024 г., връчена на 23.05.2024 г., длъжникът е уведомен, че с договор за продажба на вземане от 29.02.2024 г. взискателят Стойка Я. е прехвърлила вземането си в размер на 1050 лв. на лицето Й. К. Б., който е конституиран като взискател по изпълнителното дело на мястото на Я.. Решаващият състав е посочил, че с разпореждане от 19.03.2024 г. НАП е присъединен като взискател в производството за дължимите от Д. публични задължения в размер на 17 735, 35 лв. Установил е, че съгласно издаденото от ЧСИ удостоверение по обсъжданото изпълнително дело с оглед постъпила молба от Стойка Я. в качеството й на майка и законен представител на Е. Й. Д. за погасяване на задълженията на Д. за издръжка за времето от 01.03.2023 г. до 23.08.2024 г. дългът му е бил редактиран, като размерът му е станал 22189, 24 лв., от които цедираните съдебни разноски от 1050 лв., публични вземания от 17 775, 35 лв., разноски по изпълнителното дело в размер на 600 лв. и неплатени авансово такси по ТТРЗЧСИ от 2 575, 89 лв. В атакуваното решение е установено, че във връзка със започналото принудително изпълнение по посоченото изпълнително дело е наложен и вписан запор на притежаваните от длъжника дялове в ответното дружество и ищецът Б. в качеството му на взискател в изпълнителния процес е овластен от ЧСИ да предяви иск за прекратяване на ответното дружество с постановление изх. № 2502 от 31.07.2024 г.

Съдът е приел, че на основание договор за цесия от 29.02.2024 г. ищецът е придобил вземането на Стойка Я. за сумата от 1050 лв. съдебни разноски, конституиран е на нейно място като взискател по процесното изпълнително дело и е овластен от съдебния изпълнител да предяви иска по чл. 517, ал. 4 ГПК, поради което е намерил последният за допустим.

При преценката на основателността на иска по чл. 517, ал. 4 ГПК съдът е отчел, че Я. е прехвърлила вземането си на Б. срещу цена от 1050 лв., платена й при подписване на договора за цесия, като е посочил, че на основание чл. 99 ЗЗД цесията е породила действие между страните по договора. Изтъкнал е, че цесията поражда действие спрямо третите лица и длъжника от деня на съобщаването й на длъжника от цедента /чл. 99, ал. 4 ЗЗД/, като последния би могъл да упълномощи и цесионера да извърши това уведомяване. Решаващият състав на въззивния съд е подчертал, че при липса на редовно уведомяване по смисъла на последната цитирана разпоредба плащането от длъжника на цедента е редовно и погасява вземането, а цесионерът единствено ще може да има претенции към своя цедент за неизпълнение на договора за цесия. Приел е, че в случая липсват доказателства за наличие на изходящо от цедента Я. уведомление до длъжника за цесията. Посочил е, че в поканата за доброволно изпълнение по изпълнителното дело до длъжника единствено е материализирано изявление, че по възлагане на взискателя с поканата длъжникът се уведомява за извършване на цесията, но липсват доказателства цесионерът или ЧСИ да са упълномощени от Я. да уведомят длъжника за цесията. С оглед гореизложеното въззивният съд е счел, че цесията не е породила действие по отношение на длъжника. В атакуваното решение е прието, че по делото е представено и изходящо от цедента Я. изявление, което съгласно извършената нотариална заверка на подписа е направено на 23.08.2024 г. и според което присъдените на Я. разноски по гр. д. № 782/2023 г. и гр. д. № 408/2023 г. на Пазарджишки районен съд /общо 1050 лв./ са й заплатени изцяло от длъжника Й. Д.. Плащането на посочената сума на първоначалния кредитор преди уведомлението за цесията е обусловило извода на съда, че вземането, дало основание на ЧСИ да конституира ищеца Б. като частен правоприемник на взискателя, е погасено изцяло и не съществува, което е пречка за уважаването на предявения конститутивен иск. В решението са изложени и аргументи, че до извод за неоснователност на иска и погасяване на вземането се достига дори и да се приеме, че е налице връчено уведомление по чл. 99, ал. 4 ЗЗД с поканата за доброволно изпълнение, тъй като датата на връчване на поканата е 23.08.2024 г., когато вече е било извършено плащането на цедента. Съдът е намерил за ирелевантно, че в приложения към поканата протокол на връчителя при ЧСИ са изложени данни за връчване на 23.05.2024 г. и поправка на датата в поканата поради нечетливост на първоначално посочената. Мотивирал е горното с липсата на нечетливост и липсата на положен подпис след изявлението в протокола относно извършената поправка от длъжника по изпълнението – получател на поканата за доброволно изпълнение.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационен контрол се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първите три въпроса, въведени с изложението на касатора, са свързани и се отнасят до необходимостта от доказване на материалноправната легитимация на ищеца като кредитор в производството по чл. 517, ал. 4 ГПК. Въпросите отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са значими за изхода на делото. Не е налице обаче въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Решение № 30 от 12.06.2018 г. по т. д. № 1872/2017 г. на ВКС, I г. о., на което касаторът се позовава и което дава отрицателен отговор на обобщения релевантен правен въпрос, е постановено при различна фактическа обстановка от процесната. В него е разгледан случай, в който ищецът по иска по чл. 517, ал. 4 ГПК, който е бил овластен с постановление на ЧСИ да предяви иск за прекратяване на ответното дружество с ограничена отговорност, е придобил вземането, за чието събиране е образувано изпълнителното дело, с договор за цесия, като цесията е съобщена на длъжниците по изпълнителното дело и цесионерът е бил конституиран като взискател в изпълнителния процес за събиране на вземането. Спорът е бил дали в производството по чл. 517, ал. 4 ГПК ищецът следва да докаже материалноправната си легитимация на взискател в изпълнителното производство, като докаже сключването на договора за цесия, по силата на който е придобил процесното вземане от кредитора първоначален взискател по изпълнителното дело. Съставът на ВКС, като е изходил от разясненията относно предпоставките за уважаване на иска по чл. 517, ал. 3 ГПК, обективирани в решение № 77 от 16.06.2012 г. по т. д. № 573/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 60 от 22.04.2013 г. по т. д. № 134/2012 г. на ВКС, I т. о., решение № 114 от 01.10.2009 г. по т. д. № 271/2009 г. на ВКС, I т. о. /тези актове също се сочат от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/ и като е съобразил особеностите на иска по чл. 517, ал. 4 ГПК /че всички дялове в дружеството, върху които изпълнението е насочено, са собственост на длъжника/ е дал разрешение, че доказването на материалноправната легитимация на ищеца като кредитор не е предпоставка за уважаване на предявения иск по чл. 517, ал. 4 ГПТК. Посочил е, че в производството по чл. 517, ал. 4 ГПК легитимацията на ищеца да предяви иска се установява от постановлението на съдебния изпълнител за овластяване. Изложил е съображения, че доказателствата за това, че ищецът е придобил вземането по изпълнителния лист са ангажирани в изпълнителното производство и въз основа на тези доказателства съдебният изпълнител го е конституирал като взискател. Изтъкнал е, че защитата на длъжника срещу евентуалната неправилна преценка на съдебния изпълнител може да се осъществи по исков ред чрез предявяване на иска по чл. 439 ГПК. Приел е, че в разглеждания случай предпоставките по чл. 517, ал. 4 ГПК са налице и искът за прекратяване на ответното дружество следва да бъде уважен. Въпреки че в производството по т. д. № 1872/2017 г. на ВКС, I т. о. и в настоящото производство са разгледани искове с еднаква правна квалификация – по чл. 517, ал. 4 ГПК, разликата между двете производства е в това, че в първия случай се оспорва правоприемството между първоначалния и новоконституирания взискател, който е бил овластен да предяви иска, без да се въвеждат доводи за погасяване на вземането, а във втория се твърди, че вземанията, за чието удовлетворяване е образувано изпълнителното дело /включително цедираното на Й. Б. вземане на цедента Стойка Я. за присъдените й разноски в общ размер от 1050 лв./, са погасени. Решаващите аргументи на въззивния съд в настоящата хипотеза за неоснователност на предявения иск по чл. 517, ал. 4 ГПК са, че вземането, за събирането на което е било образувано изпълнителното дело, е било погасено чрез плащане на цедента, извършено преди съобщаването на цесията на длъжника, поради което не съществува. Изводите на съда са основани на факти относно съществуването на самото вземане, чието удовлетворяване се иска по реда на принудителното изпълнение, а не са свързани само с липсата на настъпило частно правоприемство на основание договора за цесия. По изложените съображения не може да се приеме за установено твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение по т. д. № 1872/2017 г. на ВКС, I т. о. Що се отнася до останалите решения на ВКС, цитирани от касатора, то те са постановени по спорове по искове по чл. 517, ал. 3 ГПК, съответно - чл. 398б ГПК /отм./ и дават приложимото за тези искове разрешение, че отхвърлянето на исковете с посоченото основание е възможно, само ако при разглеждането им се установи, че дружеството е изплатило на взискателя равностойността на дружествения дял на длъжника по чл. 125, ал. 3 ГПК или че вземането към съдружника – длъжник е удовлетворено по друг начин. С оглед изложеното решенията на ВКС, на които касаторът се позовава, не обосновават съществуването на допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпросите, въведени с т. 4 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не са единствено обуславящи крайните изводи на съда. Както вече бе посочено, решаващите аргументи на въззивния съд са, че вземането, за събирането на което е било образувано изпълнителното дело, е било погасено чрез плащане на цедента, извършено преди съобщаването на цесията на длъжника, поради което не съществува и искът по чл. 517, ал. 4 ГПК подлежи на отхвърляне. Изложени са съображения, че не е налице надлежно уведомяване на длъжника за цесията, доколкото няма данни цедента Я. да е упълномощила цесионера Б. или ЧСИ да уведомят длъжника за цесията. Аргументите на съда относно датата на връчване на поканата за доброволно изпълнение на длъжника, с които са свързани формулираните въпроси по т. 4 от изложението, имат само допълнителен характер, поради което отговорите на тези въпроси не биха могли да доведат до различен изход по делото. Поради това с оглед указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване по повод въпросите по т. 4 не би могло да се допусне.

Не се е осъществило и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или съответно който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. В случая тези пороци не са налице. Твърденията на касатора за очевидна неправилност се свързват със становището на въззивния съд по формулираните в т. 4 от изложението въпроси. От една страна, отговорите на посочените въпроси не биха могли да доведат до друг изход на делото, както вече бе посочено. От друга страна, доводите на касатора са за неправилно приложение на процесуалния закон /чл. 44 ГПК/ и в този смисъл се отнасят до правилността на атакувания съдебен акт, която не подлежи на контрол в производството по селекция на касационните жалби.

По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 182 от 11.06.2025 г. по в. т. д. № 111/2025 г. на Пловдивски апелативен съд, 2 търговски състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.