Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ФИНАНС ЛИЗИНГ“ ЕАД, представлявано от адв. С. А., срещу решение № 1112 от 10.05.2019г. по в. гр. д. № 4709/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав, с което, след отмяна на решение от 23.05.2018г. по гр. д. № 6705/16г. на СГС, ГО, І-18 състав, е отхвърлен предявеният от касатора против Р. Р. Н. иск по чл. 422 ГПК вр. чл. 535 ТЗ за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 200 000 лева, представляващи част от сумата 801 491, 46 лева, дължими съгласно запис на заповед, издаден на 19.03.2014г. от „Пи Ди Ес Инвест“ ЕООД и авалиран от ответника, ведно със законната лихва от 15.12.2015г. до окончателното й плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по гр. д. № 44943/2015г. на СРС, 79 състав.

Касаторът излага оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради незаконосъобразност и необоснованост. Поддържа, че по делото по категоричен начин е доказано, че ответникът дължи процесната сума в размер на 200 000 лева, представляваща част от задължение по запис на заповед, както и че последният е предявен редовно, поради което е настъпила и изискумостта на вземането. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Непредявяването на записа на заповед в срока за предявяване рефлектира ли върху възможността за принудително събиране на вземането от поемателя, ако не е изтекъл срокът по чл. 531, ал. 1 ТЗ?

2. Налице ли е предявяване на запис на заповед при връчване на заповедта за изпълнение и поканата за доброволно изпълнение, с оглед вменените функции на ЧСИ по закон?

Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – решение № 162 от 26.10.2015г. по т. д. № 2514/2014г. на ВКС, ТК, І т. о., като прилага и решение № 17 от 21.04.2011г. по т. д. № 213/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 5 от 09.02.2010г. по т. д. № 268/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 230 от 11.08.2014г. по т. д. № 383/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.

Ответникът Р. Р. Н., представляван от адв. Е. Г., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, като поддържа, че първият въпрос няма обуславящо решаващите правни изводи значение и посоченото от касатора решение на ВКС е неотносимо, а по втория въпрос е формирана задължителна съдебна практика, според която задължението следва да е с настъпил падеж преди депозиране на заявлението и в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че от външна страна записът на заповед, вземане по който е предмет на предявения иск, съдържа всички реквизити, предвидени в чл. 535 ТЗ. Приел е, че в нея е предвиден като падеж такъв на предявяването й в срок до 20.03.2015г., което означава, че менителничният ефект трябва да се плати след предявяване на документа от кредитора на длъжника. Изложил е съображения, че предявяването на запис на заповед с падеж „на предявяване“ е условие за настъпване изискуемостта на вземането спрямо всеки от солидарните длъжници – издател и авалист, поради което предявяването във всички случаи е необходимо условие за възникване изискуемостта на задължението и за авалиста.

Въззивният съд е приел, че спорният пред него въпрос е дали с връчване на поканата за доброволно изпълнение, а с нея и на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК и на ценната книга, на дружеството – длъжник, е настъпила изискуемостта на вземането. Посочил е, че легитимиран да предяви ценната книга с падеж на предявяване е кредиторът или негов надлежен представител, като записът на заповед трябва да е предявен лично на платеца. Взел е предвид, че в чл. 418, ал. 5 ГПК е предвидено задължение за съдебния изпълнител да връчи на длъжника копие от заповедта за изпълнение с отбелязване за издаден изпълнителен лист и копие от документа, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение. Изложил е съображения, че съдебният изпълнител не е страна по абстрактната сделка и няма право да иска плащане от длъжника – издател, а правомощието по чл. 418, ал. 5 ГПК е свързано единствено с връчване на заповедта за изпълнение и документа, въз основа на който е издадена, и поради това не го легитимира като кредитор. По тези съображения е изключил извода, че с връчването на поканата за доброволно изпълнение и приложената към нея ценна книга на издателя й е осъществено предявяването й и е настъпила изискуемост на вземането. Приел е още, че изискуемостта на вземането трябва да е настъпила към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а не в по-късен момент. Поради това въззивният съд е достигнал до заключение, че не е налице настъпила на 15.12.2015г., когато е връчена поканата за доброволно изпълнение на длъжника с приложенията към нея, изискуемост на задължението му, респ. и такава по отношение на ответника като авалист. По тези съображения е счел, че не са налице предпоставките на чл. 418, ал. 2 ГПК и предявеният иск се явява неоснователен.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

С оглед мотивите на въззивния съд настоящият състав намира, че първият материалноправен въпрос, отнасящ се до това дали непредявяването на записа на заповед в срока за предявяване рефлектира върху възможността за принудително събиране на вземането от поемателя, ако не е изтекъл срокът по чл. 531, ал. 1 ТЗ, не осъществява общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи. Крайният извод на съда за неоснователност на предявения иск е обоснован със съображения, че за настъпване на изискуемостта на задължението на издателя и авалиста по записа на заповед с падеж на предявяване в срок до 20.03.2015г. е необходимо ценната книга да е предявена на издателя. Този въпрос, който се явява обуславящ изхода на делото, е разрешен от въззивния съд в съответствие с постоянната практика на ВКС, обективирана в определение №45/13.01.2014г. по ч. т.д.№2880/13г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 207 от 12.02.2018г. по т. д. № 1100/2017г. на ВКС, ТК, I т. о. и др., съгласно която предявяването на запис на заповед, с падеж „на предявяване„, какъвто е и падежът с уговорен срок за предявяване за плащане по чл. 487 ал. 1 от ТЗ, има за цел да установи падежа на задължението, а не да осигури съдействието на длъжника за плащането или единствено да го постави в забава. Предявяването на запис на заповед с падеж „на предявяване“ е условие за настъпване изискуемостта на вземането спрямо всеки от солидарните длъжници – издател и авалист. Авалистът, аналогично на поръчителя /в този аспект липсва различие в уредбата на задълженията им – чл. 485 ал. 1 от ТЗ/ отговаря както издателя, т. е. считано от момент на изискуемост на задължението, противопоставим на издателя, което не би могло да стане по друг начин освен при задължително предявяване менителничния ефект за плащане на издателя. Следователно, последното във всички случаи е необходимо условие за възникване изискуемостта на задължението и за авалиста, в какъвто смисъл се е произнесъл и въззивният съд в обжалваното решение. Посочената от касатора съдебна практика съдържа разрешаване на въпроси, които са неотносими за изхода на настоящото дело с оглед решаващите изводи на въззивния съд.

Вторият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до възможността да се извърши предявяване на запис на заповед чрез връчване на заповедта за изпълнение и поканата за доброволно изпълнение с оглед вменените функции на ЧСИ по закон е обсъждан от въззивния съд, поради което е релевантен. Не е обосновано обаче поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като в посочените от него решения липсва произнасяне по поставения въпрос. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на ТР ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането на въпроса допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай разпоредбата на чл. 18, ал. 5 ЗЧСИ в приложимата редакция /ДВ, бр. 59 от 2007г./, която е била в сила към момента на връчване на поканата за доброволно изпълнение, е пълна и ясна и не поражда съмнения, че съдебният изпълнител по разпореждане на съда може да връчва само съобщения и призовки по граждански дела. Съгласно чл. 18, ал. 5 ЗЧСИ /изм. ДВ, бр. 86 от 2017г./ частният съдебен изпълнител може да връчва всякакви покани, съобщения и отговори във връзка с гражданскоправни отношения, а по разпореждане на съда – съобщения и призовки по граждански дела. Това изменение на посочената разпоредба, предоставящо на съдебния изпълнител правомощие да връчва документи, съдържащи воизявления на страните, които са от значение за материалното правоотношение между тях /какъвто характер има предявяването на запис на заповед/, е прието след връчване на поканата за доброволно изпълнение на издателя на записа на заповед, поради което се явява неотносимо. С оглед на това, доколкото разпоредбата на чл. 18, ал. 5 ЗЧСИ в приложимата й редакция е пълна, ясна и непротиворечива и по прилагането й не е създадена съдебна практика, която се нуждае от промяна или осъвременяване, не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като не са ангажирани доказателства, че такива са направени в касационната инстанция.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1112 от 10.05.2019г. по в. гр. д. № 4709/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: