Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Р. Б (ПРБ) с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2729 от 09.12.2019 г. по гр. д.№ 713/ 2019 г. С него частично е потвърдено и частично е отменено решение на Софийски градски съд от 11.09.2018 г. по гр. д.№ 11281/ 2016 г. (поправено с решение по същото дело № 7477 от 29.11.2018 г.) и като краен резултат ПРБ е осъдена да заплати на Р. К. Х. 15 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно повдигнато обвинение за извършено престъпление, за което е оправдан с присъда по НОХД № С-60/ 2015 г. на Софийски градски съд, със законната лихва върху тази сума от 22.06.2016 г. и разноски по делото, като за разликата до пълния предявен размер от 30 000 лв претенцията е отхвърлена.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подал само ответника, поради което в отхвърлящата иска част това решение е влязло в сила.

Касаторът ПРБ обжалва решението в осъдителната му част и като основание за допускането му до касационен контрол повдига процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди. Счита, че този въпрос е разрешен в противоречие с практиката, обективирана в ППВС № 4/ 1968 г., ВСРБ, Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. по тълк. д.№ 1/ 2000 г., ОСГК, ВС и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. по тълк. д.№ 3/2004 г., ОСГК, ВКС. Повдига и материалноправния въпрос как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла чл. 52 ЗЗД, който също счита за разрешен в противоречие с практиката на ВКС (решения по гр. д.№ 854/ 2012 г., ІІІ г. о., гр. д.№ 5376/ 2014 г., ІV г. о. и гр. д.№ 3528/ 2018 г., ІІІ г. о.).

Ответната по касация страна Р. Х. не взема становище.

Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.

За да уважи предявения иск до размер 15 000 лв, въззивният съд приел, че ищецът бил привлечен като обвиняем на 18.05.2010 г. за престъпление по чл. 195 ал. 1 НК и бил задържан за срок 72 часа. На 27.05.2010 г. му била взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер 500 лв, отменена от 12.06.2012 г. С постановление от 14.03.2012 г. бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 387 ал. 3 НК. Въз основа на внесен в съда обвинителен акт било образувано НОХД № 8045/ 2013 г. на Софийски районен съд. След седем съдебни заседания, на които ищецът се явявал лично, с присъда от 05.11.2014 г. бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 387 ал. 3 вр. чл. 20 ал. 2 НК и бил осъден на една година лишаване от свобода, като изтърпяването на наказанието било отложено за срок от три години. По образуваното въз основа на жалби от подсъдимите ВНОХД № С-60/ 2015 г. на Софийски градски съд осъдителната присъда срещу ищеца била отменена и той бил оправдан. Оправдателната присъда била потвърдена с решение по КНОХД № 513/ 2016 г. на Върховния касационен съд. Със заповед № З-7683/ 07.07.2010 г. на директора на СДВР на ищеца било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за същото деяние, за което му било повдигнато обвинение. Тази заповед била отменена с решение на АССГ, оставено в сила от с решение № 5304 от 14.04.2011 г. по адм. д.№ 236/ 2011 г. на Върховния административен съд. След задържането му ищецът бил омърлушен, отбягвал хората, колегите му го обсъждали в негативна светлина и някои странели от него. Преживяното от ищеца през периода 2010-2012 г. отговаря на критериите за протрахирана депресивна реакция при разстройство в адаптацията. Ищецът бил с чисто съдебно минало и срещу него не са се водили други наказателни производства. При тези фактически установявания от правна страна съдът намерил, че държавата дължи обезщетение на ищеца, защото ПРБ е повдигнала срещу него обвинение в извършване на престъпление, за което бил оправдан. Приел, че във въззивното производство страните не спорели по основанието на иска, спорен бил единствено въпросът за размера на дължимото обезщетение за установените неимуществени вреди. По този въпрос той взел предвид, че в резултат на незаконното обвинение емоционалното състояние на ищеца било засегнато в обичайните рамки, че обвинението провокирало при него депресивна реакция, нарушаваща социалното функциониране. Съобразил, че за период от около 10 месеца ищецът бил лишен и от възможност да упражнява професията си поради прекратяване на служебното му правоотношение на основание дисциплинарно уволнение, извършено поради осъществяване на същото деяние, за което бил оправдан. Отчел също, че ищецът бил задържан за срок от 72 часа, а впоследствие му е определена мярка за неотклонение „гаранция” в пари, както и че за престъплението, за което му било повдигнато обвинение, НК предвижда наказание лишаване от свобода от една до пет години. Съобразил продължителността на неправомерното наказателно преследване (малко над 6 години) и обстоятелството, че обвинението било за извършване на умишлено престъпление, касаещо неизпълнение на задълженията по служба на ищеца като полицай. След съвкупно обсъждане на тези обстоятелства съдът намерил иска за основателен до размер 15 000 лв.

С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставеният като основание за допускане на касационното обжалване процесуалноправен въпрос е обуславящ, но той не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. При определяне на размера на обезщетението съдът е съобразил указанията, дадени с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 г., а решението си е мотивирал съгласно изискванията на Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. и Тълкувателно решение № 3 от 2005 г., ОСГК, ВКС. Взети са предвид конкретните установени по делото обстоятелства, които са релевантни за определяне на обезщетението в справедлив размер и същите са подложени на преценка в мотивите към съдебния акт. Съдът не е приел, че следва да се определи обезщетение за вреди, които не са в причинна връзка с незаконното обвинение, изложил е съображения по доводите във връзка с размера на дължимото обезщетение и е посочил кои обстоятелства са релевантни за завишаването му. Дали преценката му е правилна, в производството по чл. 288 ГПК не може да се проверява, но даденото разрешение по поставения процесуалноправен въпрос е в съответствие с практиката на Върховния касационен съд.

Материалноправният въпрос също е обуславящ, но и по него не е налице допълнителното основание по т. 1 на ал. 1 на чл. 280 ГПК. Казуалните решения на Върховния касационен съд, на които ПРБ се позовава, не разрешават поставения въпрос по противоположен начин в сравнение с обжалваното въззивно решение. И трите съдебни акта изискват отчитане на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат значение за размера на дължимото обезщетение за търпени от неоснователно проведено наказателно преследване неимуществени вреди. Обжалваното решение е съобразено с така поставените изисквания и не противоречи на установената от върховната инстанция съдебна практика.

По тези съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК и

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2729 от 09.12.2019 г. по гр. д.№ 713/ 2019 г. в обжалваната част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: