О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 151

гр. София, 12.04.2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на четиринадесети март две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

разгледа докладваното от съдия Г. Н. гражданско дело № 4359 по описа за 2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството e по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№ 1927 от 18.08.2021 г., подадена от Б. З. Х. и С. С. Х. чрез адвокат М. М. от АК – Шумен срещу въззивно Решение № 55 от 19.07.2021 г. по в. гр. д.№ 233/2021 г. на Окръжен съд – Шумен, І състав.

В касационната жалба се поддържа довод, че решението е недопустимо в частта, в която е налице произнасяне по същество по претенциите с първоначален ищец Х. Г., както и е неправилно в останалата част.

Постъпил е отговор от С. Г., П. Д., Д. М., Д. Й., С.Г., С. К. З. Й., Н. М., А. Г., С. Г., З. Г. и Н. Ю. чрез адвокат С. Б. от АК – Шумен със становище, че не са налице предпоставки за допускане на обжалването, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

С атакувания въззивен акт е упражнен инстанционен контрол по отношение на Решение № 260 032 от 04.03.2021 г., поправено с Решение № 260 066 от 08.04.2021 г. – и двете, постановени по гр. д.№ 815/2017 г. по описа на РС – Нови пазар, като по предявените срещу настоящите касатори Б. З. Х. и С. С. Х. искове с правно основание чл. 108 ЗС е признато за установено, че ищците притежават права върху недвижим имот с идентификатор № ***, находящ се в землището на [населено място], обш. К., с площ 46 716 кв. м., както следва: З. Й., С. Г., Н. М., П. Д., А. Г., С. Г. и С. К. – в размери от по 1/20 ид. ч. за всеки, Д. М. и Д. Й. – в размери от по 1/40 ид. ч. за всеки, С. Г., З. Г. и Н. Ю. – в размери от по 1/60 ид. ч. за всеки, като Б. З. Х. и С. С. Х. са осъдени да им предадат владението върху посочените идеални части от имота.

На първо място въззивният съд е обсъдил оплакването за недопустимо произнасяне по претенциите на С. Г., З. Г. и Н. Ю. – наследници на посочения като първоначален ищец Х. Г., който е починал на 09.12.2014 г. - преди предявяването на исковата молба на 12.07.2017 г. Прието е, че с молба от 15.03.2019 г. наследниците на Х. Г. са поискали да бъдат конституирани като ищци по делото, като ревандикационните им искове да се считат заявени от момента на подаване на молбата им, „поради което не е налице нито правоприемство, нито изменение на иска по реда на чл. 117 ГПК (отм.) чрез замяна на ответника или прибавяне на нов ответник”. Правото на иск от страна на наследниците на Х. Г. е надлежно упражнено, възникналото процесуално правоотношение е валидно и постановеното по него решение не е недопустимо поради липса на процесуалноправна легитимация на ищците. Дори те да бяха завели претенциите си в отделно производство, то по отношение на същите са налице предпоставките за съединяването им за общо разглеждане с претенциите на останалите сънаследници.

По съществото на спора е прието, че всички ищци попадат в кръга от наследниците на Р. М. А., починал на 11.05.1978 г. Въз основа на подадено през 1992 г. заявление, с решение на ПК от 1995 г. е постановено реституирането на процесния имот в полза на наследниците на Р. М. А. Последвало е и снабдяването им с констативен нотариален акт от 21.05.1997 г. С констативен нотариален акт от 01.08.2012 г. за едноличен собственик на основание изтекла придобивна давност е признат Ш. Д., син на общия наследодател, който е продал имота на настоящия касатор Б. З. Х. по време на брака му със С. С. Х.. Въззивният съд е приел, че удостовереното в полза на Ш. Д. придобивно основание за правата, притежавани по силата на наследственото правоприемство от ищците, не е осъществено предвид разпоредбите в ЗСПЗЗ, регламентиращи придобиването на земеделски земи от чужденци. Възможността за придобиването на земеделски земи от чужденци е уредено в ЗСПЗЗ още с обнародването му в ДВ бр. 17/1991 г. - чл. 3, ал. 4 в тази му редакция, предвижда като способ за това само наследяването по закон. Разширяване в режима на придобиването при условията на международен договор, ратифициран, обнародван и влязъл в сила и в хипотезите на чл. 3, ал. 4, 5 и 6 ЗСПЗЗ е прието с измененията в ДВ бр. 24/2007 г., когато е приет и чл. 3б (нов), предвиждащ задължението на чужденците, придобили земеделски земи при наследяване по закон, но които не отговарят на условията, предвидени в Договора за присъединяване на Р. Б. към Европейския съюз, или друго не е предвидено в международен договор, ратифициран по реда на чл. 22, ал. 2 от Конституцията на Република България, в тригодишен срок от откриване на наследството да прехвърлят собствеността на лица, които имат право да придобиват такива имоти. Предвид това и доколкото Ш. Д. е придобил българско гражданство едва през 2011 г., то не е могъл да придобие по давност идеалните части на ищците през 2012 г. Дори да се приеме, че е осъществявал фактическа власт върху идеалните части на ищците с намерение за своене десет години, то той не е могъл да ги придобие по давност тъй като през този период не е бил български гражданин. Освен това, в производството по настоящото дело не са ангажирани доказателства, че през периода от м. декември 1997 г. до 01.08.2012 г. Ш. Д. е осъществявал фактическа власт върху целия процесен имот, която да има траен характер, да е непрекъсната, спокойна, явна, несъмнена и с намерението вещта да се държи като своя. Същият е придобил българско гражданство едва през 2011 г., а преди това се е връщал в страната само епизодично, по покана на близки. По делото е представено и пълномощно, съгласно което наследниците на Р. М. А., включително и Ш. Д. са упълномощили З. Х. М. (баща на Б. З. Х.) да ги представлява както във връзка с възстановяването на земята на баща им, така и с оглед отдаването й под наем и аренда. От показанията на свидетелите както на ищцовата, така и на ответната страна е установено, че в периода до 2010/2011 г. Ш. Д. е сключвал договори за аренда в качеството си на наследник на Р. М. А., като е давал част от рентата на останалите наследници на общия наследодател. Свид. С. Ч. (арендатор на земята в периода 2007-2011 г.) е заявила, че Ш. Д. изрично й казал, че сключва с нея договора за аренда и за останалите наследници; свид. Н. Х. (последващ арендатор) заявила, че свид. С. Й. ходил при него да търси дела си от рентата през 2012 г., но тогава му казал да се оправя със Ш. Д. Единствено свид. Х. Х. е твърдял, че Ш. Д. е считал земята за своя, но доколкото същият е брат на ответника по делото и показанията му противоречат на показанията на останалите свидетели на ищцовата и на ответната страна, не може да се приеме несъмнено, че Ш. Д. е упражнявал владение върху процесните идеални части от имота десет години преди издаване на констативния нотариален акт с намерението да ги свои.

След постановяване на въззивното решение и преди депозиране на касационната жалба, пред въззивния съд е постъпила молба с вх.№ 1848 от 10.08.2021 г., изходяща от ищеца З. Й., с която на основание чл. 233 ГПК той е заявил отказ от иска. Последвало е депозирането на нова молба (вх.№ 2826 от 27.10.2021 г.), с която същият ищец, представляван от С. Й. по силата на пълномощно с рег.№ 27352 от 14.09.2021 г. с нотариална заверка на подписа, извършена от 4 нотариус район Борнова, Р. Т. изрично е заявил, че оттегля направения отказ от иска по делото, както и че се отказва от пълномощията, които е дал на Б. З.. Следващото, извършено от З. Й., процесуално действие е подаването на отговора на касационната жалба, съдържащ становището му (наред с останалите ищци по делото), че въззивното решение е допустимо и правилно, както и не са налице основания за допускането му до касационно обжалване.

Доколкото към 10.08.2021 г. производството пред въззивния съд е приключило с постановяването на въззивното решение, компетентен да разгледа молбата с вх.№ 1848 от 10.08.2021 г. се явява ВКС. Предвид заявеното оттегляне на направения отказ от иска, предхождащо образуването на касационното гражданско дело, материализираният с молбата с вх.№ 1848 от 10.08.2021 г. отказ от иска не поражда последици. По него ВКС не дължи произнасяне с определение по чл. 233 ГПК, както и е ирелевантен при извършването на преценка за наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване.

Съдържанието на констатираната по-горе правораздавателна воля, преценена на първо място от гледна точка на основанията за служебно допускане на обжалването, мотивира извод, че по отношение на част от въззивния акт е налице основанието по чл. 280, ал. 2, хипотеза 2 ГПК. С мотивите по т. 2 от ТР № 1 от 09.07.2019 г. по тълк. д.№ 1/2017 г. на ВКС, ОСГТК се разясни, че сред абсолютните процесуални предпоставки за възникването и упражняването на правото на иск, на първо място са надлежната процесуална легитимация на страните, тяхната процесуална правоспособност, тъй като нито едно съдопроизводствено действие не може да бъде извършено валидно от или срещу процесуално неправосубектно лице. Липсата на процесуално правосубектна страна към момента на завеждане на делото води до недопустимост на процеса, а не е нередовност на исковата молба, която да подлежи на отстраняване по реда на чл. 129 ГПК. При липса на първоначална процесуална легитимация на главна страна в процеса е налице невъзможност процесът да продължи по реда на чл. 227 ГПК в лицето на правоприемниците, тъй като процесуалното правоприемство предполага страната да е починала в хода на процеса, при наличието на вече учредено с нея валидно процесуално правоотношение. Тези припципни постановки, съобразени във връзка с факта, че посоченият като първоначален ищец Х. Г. е починал преди предявяването на исковата молба на 12.07.2017 г., налагат касационното обжалване да бъде допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 2, хипотеза 2 ГПК по отношение на тази част от въззивния акт, с която съдът се е произнесъл по същество по претенциите на наследниците на Х. Г. - С. Г., З. Г. и Н. Ю.

По отношение на останалата част от въззивния акт ВКС не констатира наличието на основание от категорията на регламентираните с чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което следва да се извърши преценка за наличието на основание в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпрос в контекста на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно „Допустимо ли е придобиване на недвижим имот от български гражданин чрез давностно владение по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС, ако в началото на 10-годишния срок на владеене той е бил чужд гражданин, а към датата на позоваване за придобиване на права, респ. – след изтичането й, той вече има българско гражданство ?”. В мотивите на акта си въззивният съд е обсъждал този правен проблем, но постановеният краен резултат не произтича от възприетото в тази връзка тълкуване. Уважаването на претенциите по чл. 108 ЗС е мотивирано с извод, че ответниците не са доказали наличието на субективния признак на владението - намерението да се държи вещта като своя (animus domini), респ. – с липсата на доказателства за това до 2011 г. Ш. Д. да е извършил действия, с които да е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. В хипотеза, когато отсъства субективният признак на владението, респ. не е доказано т. нар. преобръщане на владението (interversio possessionis), изключена се явява възможността релевираният чрез възражението на ответната страна период от време до 2011 г. да бъде зачетен като срок с последиците по чл. 79, ал. 1 ЗС, независимо от това дали принципно е допустимо или не е допустимо земеделска земя да бъде придобита по давност от лице, което е български гражданин към момента, в който се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност, но в течение на част от този период е бил чужд гражданин. В този смисъл поставеното от касаторите питане няма изискваното съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК обуславящо значение за изхода на спора и не представлява общо основание за допускане на обжалването.

Ето защо в частта, с която въззивният съд се е произнесъл по претенциите, предявени от З. Й. С. Г., Н. М., П. Д., А. Г., С. Г., С. К., Д. М. и Д. Й. не може да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното решение. При този изход от настоящото произнасяне касаторите следва да заплатят на посочените ответници по касация разноските им за защита пред ВКС. Съгласно ДПЗС № [ЕГН] от 11.10.2021 г. (л. 14) е заплатена сума в размер на 3 600 лв. за защитата на всички дванадесет ответници по касация, предвид което за защитата на всеки от посочените деветима се следва сума в размер на по 300 лева, или общо 2 700 лева.

При допускане на обжалването страната – касатор дължи заплащането на пропорционална държавна такса, която в случая възлиза на сумата 25 лева.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 55 от 19.07.2021 г. по в. гр. д.№ 233/2021 г. на Окръжен съд – Шумен, І състав, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното Решение № 260 032 от 04.03.2021 г., поправено с Решение № 260 066 от 08.04.2021 г. – и двете, постановени по гр. д.№ 815/2017 г. по описа на РС – Нови пазар в частта, с която по отношение на Б. З. Х. и С. С. Х. е признато за установено, че всеки от ищците С. Г., З. Г. и Н.Ю. притежава по 1/60 ид. ч. от недвижим имот с идентификатор № ***, находящ се в землището на [населено място], обш. К., с площ 46 716 кв. м., като Б. З. Х. и С. С. Х. са осъдени да предадат на С. Г., З. Г. и Н. Ю. общо 3/60 ид. части от имота.

На касаторите Б. З. Х. и С. С. Х., чрез процесуалния им представител адвокат М. М. от АК – Шумен, да се съобщи задължението в едноседмичен срок от съобщението да представят документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 25 (двадесет и пет) лева, като при неизпълнение на задължението за внасяне на държавна такса производството по делото ще бъде прекратено.

Делото да се докладва за насрочване или прекратяване след изтичане на срока за внасяне на държавната такса.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 55 от 19.07.2021 г. по в. гр. д.№ 233/2021 г. на Окръжен съд – Шумен, І състав, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното Решение № 260 032 от 04.03.2021 г., поправено с Решение № 260 066 от 08.04.2021 г. – и двете, постановени по гр. д.№ 815/2017 г. по описа на РС – Нови пазар в частта, с която по отношение на Б. З. Х. и С. С. Х. е признато за установено, че всеки от ищците З. Й., С. Г., Н. М., П. Д., А. Г., С.Г. и С. К.притежава по 1/20 ид. ч., а всеки от ищците Д. М. и Д. Й. притежава по 1/40 ид. ч. от недвижим имот с идентификатор № ***, находящ се в землището на [населено място], обш. К., с площ 46 716 кв. м., като Б. З. Х. и С. С. Х. са осъдени да предадат на посочените ищци съответните идеални части от имота.

ОСЪЖДА Б. З. Х. и С. С. Х. ДА ЗАПЛАТЯТ на З. Й., С. Г., Н. М., П. Д., А. Г., С. Г., С. К., Д. М. и Д. Й. сумата 2 700 (две хиляди и седемстотин) лева – разноски за защита пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: