ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 4988
София, 01.11.2024 г.
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Д. ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АТАНАСОВА
АТАНАС КЕМАНОВ
като разгледа докладваното от съдия А. К. гражданско дело № 980 от 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 29349/21.12.2023 г. на Военномедицинска академия, гр. София, чрез процесуалните представители адвокат В. С. от АК-Перник и адвокат В. Д. от АК-Пловдив, срещу решение № 1253 от 09.11.2023г. по в. гр. д.№1570/2022г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение №260984 от 21.03.2022г. по гр. д.№4910/2015 г. на Софийския градски съд, с което е уважен предявеният от Л. И. И. против касатора осъдителен иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД –за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 50 000лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди под формата на болки и страдания, в резултат на некачествено извършена операция на 13.04.2011г., при която са увредени ларингеалните й нерви, ведно със законна лихва от 15.04.2015г. - датата на депозиране на исковата молба до окончателното плащане на главницата и са присъдени сторените по делото разноски. Решението е постановено при участието на ЗАД „Армеец“ АД, гр. София като трето лице-помагач на страната на касатора.
В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушаване на материалния закон, допуснати при постановяването му съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се моли за неговата отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд със задължителни указания по прилагане на закона, респ. постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде отхвърлен изцяло със законните последици.
В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по въпросите:
1.Когато пациентът се е съгласил с определено лечение, диагностичен метод, манипулация или операция, след като е получил информацията, посочена в чл. 88, ал.1 ЗЗ и след като е подписал информирано съгласие по чл.89, ал. 1 ЗЗ, преминава ли върху него рискът от възникването на конкретни усложнения, присъщи за предприетите диагностично-лечебни дейности.
По въпроса се поддържа, че приетото от въззивният съд противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение №255/18.03.2021 г. по гр. д. №985/2020г. на ВКС, IV г. о.,
2.Следва ли съдът при приложението на чл.52 ЗЗД да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост.
Касаторът поддържа, че произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. II от ППВС № 4/23.12.1968г. и константната съдебна практика на ВКС, обективирана в решение №142/5.06.2013г. по гр. д. №419/2012г. на ВКС, IV г. о., решение №223/27.12.2016г. по гр. д. №1839/2016 на ВКС, III г. о.. решение №10/8.02.2018г. по гр. д. №1600/2017 на ВКС, III г. о.
3. По дела за медицински деликт, при наведено във въззивната жалба оплакване за допуснати процесуални нарушения от първата инстанция, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, длъжен ли е въззивният съд да назначи съдебномедицинска експертиза, респективно да допусне такава, когато е поискана от въззивника.
Касаторът поддържа, че произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.3 от ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с каузалната практика на ВКС, обективирана в решение №106/02.07.2020г. по гр. д. №1897/2019г. на ВКС, IV г. о., решение №91/27.08.2015г. по гр. д. №321/2015г. на ВКС, II г. о.
4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени всички представени доказателства, изложени доводи и възражения на страните, като на тази база обоснове крайните си изводи.
Въззивното решение е в противоречие на практиката на ВКС, обективирана в ППВС №1/13.07.1953г., ППВС №7/27.12.1965г. и ППВС №1 /10.11.1985г., и решение №392/10.01.2012г. по гр. д. №891/2010г. на ВКС, I г. о., решение №212/1.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, II т. о., решение №68/24.04.2013г. по т. д. №278/2010г. на ВКС, II т. о., решение №22/2.07.2019г. по т. д. №587/2018 г. на ВКС, I т. о. и решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ВКС, IV г. о.
5. Длъжен ли е въззивният съд да направи оценка на представеното в първоинстанционното производство експертно заключение в неговата цялост и да го обсъди заедно с другите доказателства по делото, в това число да обсъди и прецени заключението на вещите лица не изолирано, а с оглед на всички представени доказателства, доводи и възражения на страните, като на тази база обоснове крайните си изводи;
По въпроса се твърди, че приетото от въззивния съд противоречи на констатната практика на ВКС, обективирана в решение №113/28.02.2011г. по гр. д. №1062/2010г. на ВКС, IV г. о., решение №108/16.05.2011г. по гр. д. №1814/2009г. на ВКС, IV г. о., решение №142/20.06.2017г. по гр. д. №3673/2016г. на ВКС, IV г. о., решение №163/03.02.2021 г. по гр. д. №123/2020г. на ВКС, III г. о.
6. Следва ли въззивният съд да обсъди и възприеме в правните си изводи единствено текста на писмените заключения на вещите лица по съдебни експертизи, без да вземе предвид отговорите на въпросите на вещите лица, дадени в открито съдебно заседание, преди приемането на същите експертизи.
Изводите на въззивния съд са в противоречие с решение 59/24.04.2020г. по гр. д. №3624/2019г. на ВКС, IV г. о.
7. От какви обективни критерии следва да изхожда съдът, за да направи преценка дали пациентът е бил информиран своевременно, в подходящ обем и форма за възможните рискове от предстоящо оперативно лечение съгласно изискването на чл.88, ал.2 ЗЗ; колко време преди операцията пациентът трябва да бъде информиран за тези рискове, респективно да подпише информирано съгласие, за да се смята, че информирането е своевременно.
По въпроса се поддържа допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба Л. И. И., чрез процесуалния си представител адвокат М. П., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
В писмен отговор третото лице помагач ЗАД „Армеец“ АД, гр. София, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Р. Л., изразява становище, че са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за основателност на касационната жалба.
Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:
Въззивният съд е приел, че ищцата е пациент на Военномедицинска академия, в която е извършено оперативно отстраняване на щитовидна жлеза.При извършване на операцията са засегнати нерви /прекъснати/, следствие на което пациентката не може да говори като преди операцията не е имала този дефект.Посочено е, че в исковата молба, ищцата е изложила твърдения за физически страдания, които са довели до преглед при специалист по ендокринология, а от там е била насочена за оперативно отстраняване на щитовидна жлеза.Приета е от д-р Г. - хирург, която на 12.04.2011г. е поставила диагноза - възли на щитовидната жлеза - втора степен.След прегледа, ищцата била оперирана на следващия ден - 13.04.2011г.В деня следващ операцията получила симптоми на задух, поставена й била кислородна маска, не можела да говори, издавала хриптящи звуци.На 15.04.2011г. след преглед от невролог е установено, че са увредени ларингеалните нерви и на 19.04.2011г. е била изписана.
Посочено е, че за възстановяване възможността на ищцата да диша е извършена животоспасяваща хирургична интервенция, която представлява шиен разрез през кожата и в него се поставя тръба или канюла с цел преминаването на въздух към белите дробове.Констатирано е, че и до момента е без подобрение, диша през канюла, която е подменяна шест пъти преди предявяване на исковата претенция и е предпоставка за белодробни инфекции, като освен това причинява естетически дискомфорт.Друг страничен дефект от извършената операция с прекъсване на гласови нерви и образуването на съединителна тъкан, която също е пречка за нормален говор.
Въззивният съд е приел за установено с оглед заключенията на вещите лица по приетите в първоинстанционното производство експертизи, че състоянието на пациентката не е предполагало спешно опериране, но на практика такова е извършено, след като тя е прегледана на 12.04.2011г. и е оперирана на следващия ден.Последица от извършената операция е парализа на мускулите на гласните връзки, което е следствие от прекъснатите нервни импулси към ларинкса.Прекъсването на нервите има за последица - нарушение на фонацията, дишането, преглъщането.Според вещите лица, операция на щитовидна жлеза е рисков фактор за прекъсване на нервите и може да доведе до дисфункция на гръкляна.Първоначално състоянието е пареза с продължителност от 6 - 12 месеца до две години, след което преминава в парализа.Видими белези на това състояние са - промяна на качеството на гласа, дрезгавост, шумно дишане, задавяне, аспирация на храна и течност и риск от аспирационна пневмония.Посочено е, че от приетите по делото писмени доказателства се установява, че ищцата е хоспитализирана многократно след операцията и е извършена спешна трахеостомия. Прогнозата за състоянието й е да премине от пареза в парализа.
Констатирано е, че преди извършване на оперативното отстраняване на щитовидна жлеза не е направено изследване/тънко-иглена биопсия/, което да отрече, потвърди или да създаде по ясна характеристика за състоянието на пациента, съответно да ориентира оператора за предстоящи усложнения.Операцията е извършена само и единствено след ехографско изследване и данни за повишен калцитонин.
Взето е предвид от съда, че не са извършени необходимите изследвания преди да бъде насочена болната към оперативно отстраняване на щитовидната жлеза, а са ползвани тези, което тя е представила, извършени от специалист, който е препоръчал операция.Освен това е пропуснат стандарт при извършване на операцията, така наречения гефрир, свързан с визуалното идентифициране и проследяване на рекурентния нерв.Този стандарт е свързан със запазване на целостта и функцията на рекурентния нерв.Неговото използване спомага за съхранение на анатомичната цялост и електрофизиологичното състояние на нерва.В оперативния протокол липсва описание за използване на такъв мониторинг.Всички странични ефекти - затруднено и шумно дишане, загуба на говора са последици от извършената операция, без ползване на визуално идентифициране и проследяване на рекурентния нерв.
Прието е от приетите по делото писмените доказателства, заключенията на вещите лица и свидетелските показания, че след операцията ищцата е променила изцяло начина си на живот, който е бил усложнен и свързан освен с видимите промени в здравословното състояние /дишане чрез канюла/ и с промени в нейната психика и социален живот.
Въззивният съд е изложил мотиви, че изслушаната пред въззивната инстанция повторна СМЕ, потвърждава в цялост фактическите констатации на първата инстанция относно промените в здравословното състояние на ищцата след операцията.Не са налице противоречия между експертните заключения на всички специалисти.
От правна страна е прието, че деянието/извършената операция/ е противоправно, защото не са били налице основанията за спешност, а от прегледа до извършване на оперативната интервенция не са изминали 24 часа /пациентката е прегледана на 12.04.2011 г. и оперирана на 13.04.2011г./, не са извършени каквито и да е изследвания преди операцията - тънко-иглена биопсия, ядреномагнитен резонанс, ехография, сцинтиграфия, а операцията е извършена без гефрир, което е поставило оператора в невъзможност да прецени към кой момент е започнало засягането на гласните нерви, за да преустанови действията.Пациентката не е била информирана за възможните усложнения от операцията и доколкото тя не е била животоспасяваща, а планова, дори и да е била информирана, не е предоставено достатъчно време, за да осмисли рисковете от евентуални усложнения и да вземе решение в състояние на спокойствие. Ответникът не е доказал пълно и главно, че преди операцията е съставил протокол, от който да се установи какви изследвания са назначени и какви са били резултатите от тях, за да се прецени съществувала ли е индиция за риск, уведомена ли е пациентката за нивото на риска, какви биха били последиците от усложнения въз основа на конкретните резултати от изследванията и дадена ли е възможност на пациентката да осмисли информацията и да вземе решение дали да бъде извършена операция.За вземане на такова решение, пациентът не следва да е поставен в състояние на времеви натиск какъвто безспорно е преглед на 12.04.2011 г. и операция на следващия ден.Времето от 24 часа изключва състоянието на спокойствие необходимо за претегляне на всички „за“ и „против“ аргументи, включително и възможността да се съветва с близки или други лекари, и да изисква необходимите или допълнителни изследвания ако прецени, че данните не са достатъчни да определят степента на риск за възможните усложнения.
Установено е, че вредата е безспорна, след като вместо подобрение в качеството на живот, ищцата е получила множество усложнения и допълнителни невъзвратими негативи - невъзможност да диша, невъзможност да говори, пареза и парализа, периодични хоспитализации в белодробни клиники, понижено самочувствие, стесняване на социални кръг и възможности за изява.
Причинно следствената връзка между деянието и вредата е налице, доколкото не се установява, че съмнението за рак на щитовидната жлеза се е превърнало във факт, а ако ответникът е извършил поне едно от предварителните изследвания, е могъл да установи липсата на раково образование, съответно да прецени дали да предприеме оперативна намеса или поне да я планира според желанието на пациента, ако то е следствие на достатъчно продължително време за осмисляне на фактите за състоянието, резултатите от изследванията и информацията за възможните усложнения.
Повторната СМЕ, изготвена във въззивното производство действително посочва, че според практиката едва след оперативната намеса може да се установи какви са измененията в щитовидната жлеза и каква част от нея следва да бъде отстранена.Тази практика обаче, не може да дерогира правото на пациента да му бъдат извършени необходимите изследвания, да бъде запознат с резултата и да бъде информиран за възможните усложнения и последици.
Прието е, че размерът на обезщетението присъдено от първата инстанция съответства на предпоставките на чл. 52 ЗЗД, както и на критериите по Постановление № 4/68 г. на ВС, тъй като болките и страданията на ищцата от нанесеното и увреждане, настъпило като пряка последица от оперативни усложнения, са с перманентен характер, без реалистична прогноза за подобрение. Качеството на живот е занижено без перспектива за промяна, а напротив, тя е реалистична за допълнителни усложнения, с напредване на възрастта.
Въз основа на горното е формиран извод, че са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД, поради което осъдителната претенция е уважена изцяло в предявения размер.
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.
Не следва да се допуска касационно обжалване по първия поставен в изложение въпрос, тъй като в решение №255/18.03.2021г. по гр. д.№985/2020г. на ВКС, ІV г. о. не е разгледан поставения от касатора въпрос.С този съдебен акт е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по следния материалноправен въпрос: допустимо ли е да се приеме, че е налице компенсация на вредите, претърпени в резултат на проведена при грешна диагноза хирургическа интервенция, с ползата от възможен/вероятен благоприятен резултат от проведеното оперативно лечение, а не дали когато пациентът се е съгласил с определено лечение, диагностичен метод, манипулация или операция, след като е получил информацията, посочена в чл. 88, ал.1 ЗЗ и след като е подписал информирано съгласие по чл.89, ал. 1 ЗЗ, преминава ли върху него рискът от възникването на конкретни усложнения, присъщи за предприетите диагностично-лечебни дейности.Изложеното означава, че не са налице формалните предпоставки по чл.280 ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по третия поставен в изложението въпрос, тъй като не се установява, че въззивният съд е процедирал в отклонение на посочената от касатора съдебна практика.Производството пред въззивния съд е било образувано по жалби на ответника ВМА и привлеченото на негова страна трето-лице помагач - ЗАД“Армеец“АД.В жалбата на ответника са били наведени доводи, че в хода на първоинстанционното производство е било допуснато съществено процесуално нарушение при допускане и приемане на експертните заключения, поради което е било направено искане за допускана на повторна комплексна експертиза.В определението си, постановено в подготвително заседание въззивният съд е приел за частично основателен този довод и е допуснал повторна СМЕ, която е следвало да се извърши в състав от едно вещо лице – хирург, който има опит в миниинвазивната видеоасистирана тироидна хирургия.Това е било обосновано с обстоятелството, че заключенията на останалите две вещи лица не са били оспорени, а са оспорени констатациите на вещото лице – хирург, който изрично в с. з. е заявил, че няма опит в този тип хирургия.
Не следва да се допуска касационно обжалване по четвъртия въпрос, тъй като при постановяване на своя съдебен акт въззивният съд се е съобразил изцяло с разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, като е формирал самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесъл по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263, ал.1 ГПК.Въз основа на събраните по делото писмени документи и експертни заключения въззивният съд е приел, че преди извършване на оперативното отстраняване на щитовидна жлеза не е направено изследване/тънко-иглена биопсия/, което да отрече, потвърди или да създаде по-ясна характеристика за състоянието на пациента, съответно да ориентира оператора за предстоящи усложнения.Операцията е извършена само след ехографско изследване и данни за повишен калцитонин.Не са извършени необходимите изследвания преди да бъде насочена болната към оперативно отстраняване на щитовидната жлеза, а са ползвани тези, което тя е представила, извършени от специалист, който е препоръчал операция. Не е осъществено визуално идентифициране и проследяване на рекурентния нерв, което съставлява стандарт, свързан със запазване на целостта и функцията на нерва.Неговото използване спомага за съхранение на анатомичната му цялост и електрофизиологичното състояние.
Не може да се приеме, че решението се явява явно необосновано поради това, че въззивният съд е определил неправилно предметното съдържание на изследването „гефрир“/експресно хистологично изследване, което се прилага по време на оперативно отстраняване на туморна формация/ като е приел, че неизвършването му е довело до прекъсване на рекурентния нерв.От мотивите на решението се установява, че грешката е само формална и не е обусловила неправилност на решаващите изводи, тъй като е прието, че увредата на рекурентния нерв се дължи на липсата на осъществено визуално идентифициране и проследяване на този нерв.Този извод е съобразен изцяло с заключенията по двете СМЕ в частта, в която са изготвени от вещи лица – хирурзи.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по петия въпрос.Заключението на вещото лице трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото.Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него, а следва да прецени неговата обоснованост.В случая въззивният съд е приел, че с оглед давността на заболяването при ищцата операцията не е трябвало да се извършва в спешен порядък, а е следвало да бъдат извършени допълнителни изследвания, които да потвърдят категорично предположението за наличието на злокачествено заболяване.Съобразено е, че е могло да се извърши тънкоиглена аспирационна биопсия под ехографски контрол, която дава само относителна насока дали се касае за тумор на щитовидната жлеза, но същата има важно значение за поставяне на работна диагноза.В зависимост от резултатите от хистологията лекуващият лекар следва да прецени наложителността на оперативната интервенция.Отчетено е, че двете заключения на вещите лица – хирурзи съвпадат по съдържание, което е указание за тяхната обоснованост.
В цитираната в изложението съдебна практика по шестия поставен от касатора въпрос, която се споделя изцяло от настоящия състав се приема, че приемането на експертизата се извършва в открито съдебно заседание, като съгласно разпоредбата на чл. 200, ал. 2 ГПК, вещото лице излага устно заключението си, като страните разполагат с процесуалната възможност да задават въпроси на вещото лице във връзка с депозираното писмено заключение и изложението на вещото лице в открито съдебно заседание.Дадените устни разяснения на вещото лице при излагането на заключението в открито съдебно заседание представляват част от заключението на вещото лице и съдът е длъжен, при обсъждането на заключението, да вземе предвид и да обсъди както писменото заключение, така и дадените в открито съдебно заседание обяснения на вещото лице и неговите отговори на поставените от страните въпроси. Необсъждането на дадените отговори на поставените въпроси и разясненията, дадени в открито съдебно заседание от вещото лице, представлява процесуално нарушение от страна на съда.
За да приеме, че поведението на лекуващия лекар е виновно и противоправно въззивният съд се е обосновал не само с това, че при операцията не е извършен гефрир, който би дал определена насока за естеството на заболяването, а поради липсата на извършен невромониторинг, с който да се визуализира и проследи рекурентния нерв. Съобразено е, че тази процедура не гарантира изцяло запазване целостта на този нерв, но дава указания на оператора да преустанови операцията на даден етап, ако се установи, че е засегнат.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по седмия въпрос, тъй като по него има формирана съдебна практика на тричленни състави на ВКС– решение №255/2021г. по гр. д.№985/2020г. на ВКС, ІVг. о. и решение №130/13.11.2018г. по гр. д.№4807/2017г. на ВКС, ІІІг. о., с които се приема, че разпоредбата на чл.92 от Закона за здравето задължава лекуващия лекар да информира пациента за здравословното му състояние и заболяването, от което страда, естеството на предстоящото лечение и екипът, който ще го проведе.Тези действия имат за задача да дадат необходимата и достатъчна информация на пациента, за да може здравното заведение да получи неговото информирано съгласие, което включва : уведомяване за диагнозата и характера на заболяването, за целите и естеството на лечението, за разумните диагностични и терапевтични алтернативи, очакваните резултати, евентуалните рискове, свързани с предлаганите на пациента диагностично – лечебни методи, за вероятността за благоприятно повлияване и риска за здравето при прилагане на други методи, имената, длъжността и специалността на лицата, които участват в диагностично-лечебния процес.Изпълнението на тези задължения гарантират правото на пациента да получи ясна и достъпна информация за здравословното си състояние и методите за евентуалното му лечение.От значение е действителното, а не формалното уведомяване на пациента.
Законът за здравето не съдържа уредба какво следва да бъде съдържанието на писменото съгласие на пациента.Разпоредбата на чл.89 от Закона за здравето предвижда само, че „при хирургични интервенции, обща анестезия, инвазивни и други диагностични и терапевтични методи, които водят до повишен риск за живота и здравето на пациента или до временна промяна в съзнанието му, информацията по чл.88 и информираното съгласие се предоставят в писмена форма“.Горното означава, че след като предоставената от лекуващия лекар информация на пациента е пълна по обем и съобразена с изискванията на закона, то е достатъчно формалното изявление на пациента/устно или в писмена форма/, че е съгласен да се подложи на съответното лечение.
Отговорът на въпрос втори следва да бъде даден последен, тъй като предпоставя установено виновно и противоправно поведение на лекаря, извършил хирургическата интервенция, което действие е било извършено по възлагане от неговия работодател/ответник/.Не следва да се допуска касационно обжалване по този въпрос, тъй като не се установява, че въззивният съд е нарушил принципа за справедливост, който е установен в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД.При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е отчел всички обстоятелства, които имат значение за това.Ищцата е получила множество необратими увреждания на здравето - невъзможност да диша самостоятелно и да говори, двустранна парализа на ларингеалния нерв, периодични хоспитализации в белодробни клиники, понижено самочувствие, стесняване на социални кръг и възможности за изява.Занижено качеството на живот без перспектива за промяна.Реалистична прогноза за допълнителни усложнения, които ще се проявят с напредване на възрастта.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт.Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. При прочита на мотивите към въззивното решение не се установява същото да е очевидно неправилно поради нарушаване на основни принципи на гражданския процес, явна необоснованост или нарушаване правилата на формалната логика.
От изложеното следва, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 1253 от 09.11.2023г. по в. гр. д.№1570/2022г. на Софийския апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: