5О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 2832

гр. София,30.10.2024 годинаВ ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

като изслуша докладваното от съдия А. Б. т. д. № 826 по описа за 2024г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. П. И., представлявана от адв.Т. П., срещу решение № 1397 от 30.11.2023г. по гр. д. № 1171/2023г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, с което е потвърдено решение № 260004 от 03.01.2023г. по гр. д. № 2457/2020г. на Софийски градски съд, I ГО, 12 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. П. И. против ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на М. Б. Д., настъпила при ПТП на 21.03.2019г., за разликата над 100 000 лева до 150 000 лева.

В касационната жалба се поддържа, че въззивно решение в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационната жалбоподателка поддържа, че размерът на обезщетението е занижен и не репарира в максимална степен претърпените неимуществени вреди. Твърди, че въззивният съд не е съобразил съдебната практика, формирана по сходни случаи, осъществили се през 2019г., както и икономическата конюнктура в страната и лимитите на застрахователна отговорност към датата на ПТП. Твърди още, че решаващият състав неправилно е оценил интензитета на търпените болки и страдания, както и неправилно е приел свидетелските показания на майката на ищцата за схематични. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК обосновава наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следния материалноправен въпрос: „Кои са критериите и как се отразяват на определените размери на обезщетението за ищцата при прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт, и длъжен ли е съдът да посочи в мотивите към решението си всички обстоятелства от значение за размера на присъденото обезщетение?“. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968г., решение № 79 от 04.08.2022г. по т. д. № 967/2021г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 236 от 13.12.2017г. по т. д. № 1200/2017г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 96 от 25.11.2020г. по т. д. № 1881/2019г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 110 от 16.10.2023г. по гр. д. № 148/2023г.

Ответникът ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД, представляван от адв. Д. Х., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС относно приложението на чл.52 ЗЗД. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови решението си в обжалваната част, е взел предвид влязлата в сила присъда № 46 от 18.03.2022г. по н. о.х. д.№ 496/2022г. на СГС и е приел за безспорно, че на 21.03.2019г. Д. Т. Д., като водач на застрахования при ответника товарен автомобил „Ивеко“ с рег. [рег. номер на МПС] , е предизвикал ПТП, при което е причинил по непредпазливост смъртта на намиращия се зад автомобила пешеходец М. Б. Д.. Приел е още за безспорно, че ищцата е отгледана от пострадалия като негово дете.

За да се произнесе по спорния по делото въпрос относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, апелативният съд е обсъдил свидетелските показания на П. Х. Д. /майка на ищцата/. Въз основа на тях е приел за установено, че между ищцата и пострадалия са били налице хармонични отношения, взаимно доверие и обич, че ищцата е живеела заедно с майка си и пострадалия в едно домакинство, като е нямало конфликти помежду им, както и че загубата на пострадалия се е отразила негативно на ищцата. Намерил е, че тези показания не могат да бъдат възприети в частта относно обстоятелството, че след смъртта на пострадалия ищцата е изпаднала в депресия, от която страда и понастоящем, като е отбелязал, че това обстоятелство подлежи на доказване с експертиза, а и ищцата не е навела такова твърдение в исковата молба. Приел е, че свидетелските показания установяват само обичайните вреди от загубата на близък човек, но не и изложените в исковата молба твърдения относно създадените от пострадалия условия на живот и родителски грижи, както и че смъртта му е причинила на ищцата нестихващи душевни болки и страдания, довели до тревожност, занемаряване на външния й вид и самоизолиране. Въззивният съд е взел предвид и конкретните икономически условия и съответните нива на застрахователно покритие към датата на ПТП; обстоятелството, че ищцата е живяла в едно домакинство с пострадалия; възрастта на последния към датата на инцидента – 58 години; създадените помежду им хармонични отношения, обич и разбирателство, както и неблагоприятното отражение на загубата на М. Д. върху ищцата. Въз основа на тези съображения апелативният съд е достигнал до извода, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 100 000 лева.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Единственият поставен в изложението въпрос се отнася до прилагането на принципа на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя. Този въпрос е релевантен, тъй като е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, но не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно постоянната съдебна практика – ППВС № 4 от 23.12.1968г., решение № 205 от 16.11.2010г. по т. д. № 218/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 23 от 25.03.2014г. по т. д. № 1154/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 167 от 27.10.2016г. по т. д. № 1599/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 202 от 16.01.2013г. по т. д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 182 от 31.01.2018г. по т. д. № 187/2017г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о. и други, в това число посочените от касатора решения, за да се реализира справедливо възмездяване на претърпените от пострадалия от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне на размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. При определяне на справедливия размер на обезщетението следва да бъде съобразено и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Съдът е длъжен не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на релевантните обстоятелства, в това число като изхожда от общото понятие за справедливост, и даде неговите основни характеристики, които да служат като отправна точка за определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди.

В случая при определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с така формираната съдебна практика, като въз основа на свидетелските показания на майката на ищцата е съобразил съществувалата приживе между В. П. И. и М. Б. Д. емоционална връзка, както и интензитета на претърпените от ищцата емоционални болки и страдания от неочакваната загуба на близкия. Решаващият състав действително не е възприел свидетелските показания в частта, според която ищцата е изпаднала в депресия след смъртта на пострадалия, посочвайки, че това обстоятелство подлежи на доказване посредством експертиза, но във връзка с това е съобразил и липсата на такова твърдение в исковата молба, поради което оплакванията в касационната жалба не съответстват на мотивите на обжалваното решение. Противно и на следващото наведено от касатора твърдение, апелативният съд, отчитайки датата на произшествието, е съобразил както конкретните икономически условия в страната, така и съществувалите в този период застрахователни лимити. Поради това не е налице противоречие на изводите на въззивния съд по приложението на чл.52 ЗЗД с постоянната практика на ВКС. Дори и да бе основателно твърдението на касатора, че съдът неправилно е формирал изводите си относно размера на присъденото обезщетение, тъй като не е обсъдил значими за този размер обстоятелства, това би довело до необоснованост на въззивното решение - основание за касиране на атакувания акт като неправилен по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на производството на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника не следва да се присъждат разноски, тъй като не са ангажирани доказателства, че такива са направени.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1397 от 30.11.2023г. по гр. д. № 1171/2023г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: