Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на Върховен административен съд /ВАС/ и Национална агенция за приходите /НАП/срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд /АС/ по т. д. №29/22 г. С обжалваното въззивно решение са уважени предявените от „Гранд петрол” ЕООД, гр. София срещу касаторите искове по чл. 4, пар. 3 ДЕС - ответниците са осъдени солидарно да заплатят на ищеца сумата от 61 243 лв., представляваща обща стойност на непризнато право на приспадане на ДДС по цитираните 7 фактури, като обезщетение за имуществени вреди от нарушаване на правото на ЕС при издаване на ревизионен акт /РА/ №20001005745/30.11.10 г. на ТД на НАП, [населено място] и при постановяване на решение №2276/26.02.13 г. по адм. д. №7361/12 г. по описа на ВАС, първо отд., ведно с лихва за забава върху присъдената сума за периода 11.06.11 г. – 28.02.18 г. в размер на 41 954, 73 лв. и законна лихва върху същата сума от завеждане на исковата молба. Ответниците са осъдени да заплатят на ищеца и сумата от 5 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на ЕС с цитираните РА и съдебно решение, ведно с лихва за забава върху тази сума за периода 26.02.13 г. – 26.01.18 г., в размер на 2543, 60 лв. и законната лихва върху сумата от завеждане на исковата молба. В частта до пълния предявен размер от 10 000 лв. искът за обезщетяване на неимуществени вреди е отхвърлен като неоснователен.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими.

За допускане на обжалването касаторът ВАС се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 и ал. 2/ очевидна неправилност/ ГПК.

Поставя като значими за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото следните два правни въпроса: 1. Длъжен ли е съдът по обезщетението във всеки конкретен случай да анализира и обосновава относимостта / приложимостта/ на тълкувателната практика на СЕС, на която се позовава и за която приема, че е явно несъобразена? 2. Може ли да се приеме, че е налице реално осъществено данъчно събитие /като материално правно изискване за признаване на право на приспадане на ДДС по см. на чл. 168, б.”а” от Директива 2006/112/ в хипотеза на доставка на стоки / на родово определени вещи/, когато по делото не е установен фактът на прехвърляне на собствеността върху тези вещи от доставчика на получателя по реда на чл. 24, ал. 2 ЗЗД?

Допълнителните предпоставки на осн. по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с въпросите касаторът обосновава с необходимостта от промяна на формирана погрешна практика от съдилищата – инстанции по същество по първия въпрос и с липсата на отговор на въпроса в националната правна уредба за отговорността на държавата за вреди от нарушаване правото на ЕС и създадената по прилагането й съдебна практика. По втория въпрос според касатора също липсва задължителна съдебна практика.

Касаторът намира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на СЕС / осн. по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/ по следните правни въпроси:

1. При кои предпоставки държавата отговаря за вреди от нарушаване на правото на ЕС? Може ли отговорността на държава членка за нарушение на правото на ЕС, произтичащо от съдебен акт да бъде ангажирана, освен в изключителни случаи, когато съдът е нарушил по очевиден начин приложимото право?

2. По какви съображения и при какви обстоятелства е допустимо на данъчно задължено лице/ДЗЛ/ да бъде отказано правото на приспадане на данъчен кредит? В кои хипотези законосъобразността на отказа се предпоставя от необходимостта да бъде изследван въпросът за знанието на ДЗЛ, че сделката, на която основава това свое право, е част от данъчна измама?

3. Длъжен ли е съдът по обезщетението да обосновава наличието на пряка причинно - следствена връзка между твърдяното нарушение и претърпяната вреда? Какво е правното значение на поведението на увреденото лице за правото на обезщетение, съответно на полагането на необходимата грижа за ограничаване размера на вредите.

Допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК във връзка с поставените въпроси касаторът обосновава с цитираната практика на СЕС, както и с практика на ВКС по въпроси за значението на пряката причинна връзка между неправомерното деяние и вредите и на поведението на пострадалия при отговорността за вреди по ЗЗД и ЗОДОВ.

В противоречие с практиката на ВКС, според касатора са решени следните два правни въпроса:

1. Длъжен ли е съдът по обезщетението да обосновава очевидност на твърдяното нарушение? Може ли той да основава изводите си за нарушение на правото на ЕС, позовавайки се на решения на СЕС, които са постановени преди постановяване на съдебното решение, за което се твърди, че е причинило вредите?

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите на които се основават и доказателствата за тях?

Допълнителното осн. по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът обосновава с твърдението, че въззивното решение по първия от въпросите противоречи на р. по гр. д. №1457/20 г. на четвърто г. о. на ВКС, а по втория въпрос противоречи на ТР №1/4.01.2001 г., т. 19 ОСГТК и цитираните многобройни решения на ВКС.

Очевидната неправилност на въззивното решение по см. на чл. 280, ал. 2 ГПК касаторът обосновава с изложеното относно наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т-1-3 ГПК, като намира, че то покрива и селективния критерий на чл. 280, ал. 2 ГПК, като самостоятелно основание за допускане на обжалването.

За допускане на обжалването на въззивното решение касаторът НАП също се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

Намира, че от значение за точното прилагане на закона и на правото на ЕС по см. на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е следният правен въпрос:

1. С оглед на материалноправната предпоставка за възникване на правото на приспадане на ДДС по см. на чл. 168, б.”а” от Директива 2006/112, когато по делото не е установено реално осъществяване на доставката, може ли да се приеме, че е налице право на данъчен кредит?

В изложението си касаторът обосновава значимостта на въпроса за изхода на спора, както и необходимостта от разрешаването му в практиката и на ВКС / при цитирани решения на СЕС и ВАС/ за точното прилагане на закона.

Според касатора в противоречие с цитираната практика на СЕС/ осн. по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/ са решени правните въпроси:

1. При какви предпоставки държавата в лицето на НАП отговаря за вреди от нарушаване на правото на ЕС? Съществено ли е нарушението на правото на ЕС от страна на НАП, с оглед упражненото право на преценка?

Касаторът не обосновава допълнителната предпоставка на осн. по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/ ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК/ с посочена пунктуално или по смисъл практика на ВКС.

Основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК касаторът обосновава с вече посоченото от него във връзка с осн. по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК.

По допускане на обжалването ВКС намира следното:

Въззивният съд, след преценка на фактите по делото и обсъждане на практиката на СЕС в цитираните решения е приел, че с оглед зададените от практиката на СЕС критерии, в случая се касае за съществено, очевидно нарушение на общностното право, тъй като нормите на чл. 167, чл. 168, б. а, чл. 220, т. 1 и чл. 226 от Директива 2006/112 на ЕС по ясен и недвусмислен начин определят основанията и условията за възникване и упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит. Практиката на СЕС утвърждава това право като основен принцип на общата система на ДДС в ЕС. Тази правна уредба цели освобождаване на стопанските субекти от тежестта на ДДС /дължим или платен/ във връзка с цялата им икономическа дейност и гарантира неутралитет от гледна точка на данъчната тежест на всички икономически субекти, без значение на техните цели и резултати, при условие че самата им дейност по принцип подлежи на облагане с ДДС. При игнориране на представените от данъчнозадълженото лице доказателства и приемайки за недоказан факта, че за конкретната доставка на родовоопределени вещи издателят на фактурата е разполагал с кадрова и материална обезпеченост, като самият той не е намерен във връзка с извършените проверки, органите на приходната агенция и ВАС са процедирали в противоречие с практиката на СЕС - отрекли са правото на възстановяване на данъчен кредит, без да са изследвани и доказани обективни данни за наличие на данъчна измама, в каквато насока са изискванията в практиката на СЕС. С това е осъществено съществено нарушение на Правото на ЕС и практиката на СЕС по прилагане нормите на чл. 167, чл. 168, б. а, чл. 220, т. 1 и чл. 226 от Директива 2006/112 на ЕС. Те са нарушени по изключителен начин, въпреки недвусмисления си характер и затова е налице основание за ангажиране отговорността на държавата по чл. 4, § 3 ДФЕС, като ответниците отговарят солидарно, по аргумент от чл. 53 ЗЗД.

Размерът на дължимото обезщетение следва да се определи съгласно принципите на процесуалната автономия, равностойност и ефективност. Обезщетението следва да обхваща както претърпените загуби, така и пропуснатите ползи. По делото е установено, че в причинна връзка с нарушаването на правото на ЕС и практиката на СЕС от страна на ответниците, ищецът е претърпял имуществени вреди, изразяващи се в заплатения от него ДДС в общ размер на 61 243 лева, за който не му е признато право на данъчен кредит. Ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца и законната лихва върху заплатените от него суми с посочен по-горе общ размер, от датата на плащането им до датата на предявяване на исковете, както и претендираните и установени по размер с помощта на заключение на вещо лице мораторни лихви.

Въззивният съд е намерил за основателен и иска за неимуществени вреди – посочил е, че практиката на СЕС и ЕСПЧ, цитирана и от първоинстанционния съд, приема, че отговорността на държавата е пълна и следва да обезщети всички непосредствени вреди, независимо от техния имуществен или неимуществен характер.

По делото е установено /от показанията на изслушаните свидетели/, че след налагането на запор от страна на данъчните органи и плащането от ищеца на ДДС, за което не му е признато право на данъчен кредит, дружеството - ищец е забавило плащанията към своите доставчици, които се оттеглили от установените партньорски взаимоотношения с ищеца и започнали да избягват контакти с дружеството и неговия собственик. Това сочи на накърняване на репутацията, която дружеството е имало до този момент пред стопански субекти, с които е поддържало трайни търговски партньорства. Извършената данъчна ревизия и производството по административно и съдебно обжалване довели до напускане на служителите на дружеството и неговата продажба, като това го дестабилизирало. Според въззивния съд определеният от първоинстанционния съд размер от 5000 лв. на обезщетението на ищеца за претърпените от него неимуществени вреди е справедлив. Искът в съответствие с практиката на СЕС следва да се уважи, ведно със законната лихва от датата на влизане в сила на решение № 2766/26.02.2013 г. по адм. дело № 7361/2012 г. по описа на ВАС, І-во отделение - 26.02.2013 г., до датата на предявяване на иска – 28.02.2018 г.

ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение на осн. чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените и от двамата касатори във връзка с това основание, сходни по съдържание и насока въпроси, а именно:

1. Длъжен ли е съдът по обезщетението във всеки конкретен случай да анализира и обосновава относимостта /приложимостта/ на тълкувателната практика на СЕС, на която се позовава и за която приема, че е явно несъобразена? 2. Може ли да се приеме, че е налице реално осъществено данъчно събитие /като материално правно изискване за признаване на право на приспадане на ДДС по см. на чл. 168, б.”а” от Директива 2006/112/ в хипотеза на доставка на стоки / на родово определени вещи/, когато по делото не е установен фактът на прехвърляне на собствеността върху тези вещи от доставчика на получателя по реда на чл. 24, ал. 2 ЗЗД? / двата въпроса са поставени от касатора ВАС/ и

1. С оглед на материалноправната предпоставка за възникване на правото на приспадане на ДДС по см. на чл. 168, б.”а” от Директива 2006/112, когато по делото не е установено реално осъществяване на доставката, може ли да се приеме, че е налице право на данъчен кредит?/въпросът е поставен от касатора НАП/.

Въпросите са от значение за спора, за издирване и разкриване съдържанието на приложимата норма и не са достатъчно застъпени в практиката на ВКС.

Поради изложеното ВКС на РБ, трето г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд София по т. д. №29/22 г. от 22.03.22 г. в обжалваната част, с която исковете са уважени.

Касаторите не дължат държавна такса.

Да се докладва за насрочване в о. з.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: