Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на А. Л. П. ЕГН: [ЕГН] срещу решение №266506/ 11.11.2021г. на СГС, ГО, по в. гр. д. №1642/2019 г., с което е: обезсилено първоинстанционното решение № 325688 от 30.01.2018 г. по гр. д. № 71005/2014 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 47 състав, поправено с Решение № 1435 от 03.01.2019 г. по гр. д. № 71005/2014 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 47 състав, в частта, с която е признато за установено по предявените от А. Л. П. срещу „Бългериън ритейл сървисис“ АД-в качеството му на цесионер, придобил правата на банката по долуцитирания договор кредит за покупко-продажба на недвижим имот, обективно кумулативно съединени искове, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, чл. 143, ал. 1, т. 10 и т. 12 ЗЗП, че клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL34640 от 03.04.2008 г. и чл. 6 от допълнително споразумение към договора от 13.09.2010 г са нищожни, и прекратил като недопустимо производството по тях и е потвърдил същото решение в частите, с които са отхвърлени предявеният от същата ищца срещу същия ответник, иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 8186, 46 швейцарски франка, получени без правно основание по неравноправни и нищожни клаузи на договора за кредит от 03.04.2008 г. и допълнителното споразумение от 13.09.2010 г., за периода от 10.01.2009 г. до 10.11.2014 г., представляващи разлика между предварително уговорените и реално заплатените анюитетни вноски, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното й плащане, както и предявеният при условията на евентуалност иск, с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за заплащане сумата от 8186, 46 швейцарски франка, поради това, че са платени без да са настъпили условията, даващи право на ЮробанкАД да променя едностранно лихвените нива, както и искът за установяване по отношение на ответника, че ищцата не му дължи сума в размер на 1634, 52 швейцарски франка поради извършено на основание чл. 103, ал. 2 ЗЗД прихващане със сумата от 113, 257 швейцарски франка - главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 03.04.2008 г. Решението се обжалва и в частта за разноските.

Излагат се оплаквания за недопустимост, незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение и се претендира неговата отмяна на основание чл. 281, т. 3 от ГПК като вместо него се постанови друго, с което така предявените искове да се уважат изцяло.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че правен въпрос от значение за спора е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС-основание за допускане на касация в хипотезата на чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК, както и на очевидна неправилност, изразяваща се в незаконосъобразност на изводите на съда относно липсата на пасивна легитимация на цесионера да отговаря по искове на потребители за нищожност на неравноправни клаузи в договор за потребителски кредит.

От страна на ответника по касационната жалба „Ю. Б“ АД-конституиран във въззивното производство като универсален правоприемник на първоначалния ответник по иска „Бългериън ритейл сървисис“ АД се изразява писмено становище в насока липса на основания за допускане до касация.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на исковете е над 5 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното:

Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, и чл. 12 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL34640 от 03.04.2008 г., и чл. 6 от допълнително споразумение към договора от 13.09.2010 г., сключен между ищцата и банка Юробанк и Еф Д.България АД, в качеството му на кредитодател, и чл. 6 от допълнително споразумение към договора от 13.09.2010 г. - като противоречащи на закона и неравноправни; иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 8186, 46 швейцарски франка, получени без основание по неравноправни и нищожни клаузи на договора за кредит и допълнителното споразумение, за периода от 10.01.2009 г. до 10.11.2014 г., представляващи разлика между предварително уговорените и реално заплатените анюитетни вноски, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окочнателното й плащане; при условията на евентуалност иск, с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за заплащане сумата от 8186, 46 швейцарски франка, поради това, че са платени без да са настъпили условията, даващи право на банката да променя едностранно лихвените нива, както и иск за установяване по отношение на ответника, че ищцата не му дължи сума в размер на 1634, 52 швейцарски франка поради извършено на основание чл. 103, ал. 2 ЗЗД прихващане със сумата от 113 257 швейцарски франка - главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 03.04.2008 г.

Ищцата е предявила исковете си срещу ответника „Бългериън ритейл сървисис“ АД, на който с договор за цесия от 25.04.2008 г. банката-кредитодател е прехвърлила всички свои вземания, включително начислените към момента лихви, привилегии и обезпечения, срещу ищцата. Ищцата е заявила още, че след извършената цесия, ответното дружество неколкократно е увеличавало месечната погасителна вноска по кредита с мотив за увеличение на лихвения процент, че са нараснали таксите и комисионните по обслужването на кредита, както и че въпреки несъгласието на ищцата, последната е заплащала едностранно променените от страна на банката суми.

Според съда, цесията е правен способ за прехвърляне на вземания, който има за цел да измени титуляра на вземането в отношенията с длъжника. Договорът за цесия се сключва между първоначалния и новия кредитор, и с него цедентът прехвърля на цесионера своите вземания към длъжника. Изложени са съображенията на въззивния съд в мотивите, че с договора за цесия цесионерът не става страна в договорното правоотношение, нито носител на задълженията по същото, независимо, че вземането преминава към цесионера такова, каквото цедентът го е притежавал, тоест цесионерът го придобива с всичките му предимства и с всичките му недостатъци. Съдът се е позовал на Решение № 127 от 30.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 1103/2017 г., II т. о., ТК, съгласно което цесионерът не е нито универсален правоприемник на Банката – кредитор, цедирала му вземането си по договора за ипотечен банков кредит, нито частен правоприемник, встъпил в това договорно правоотношениекакто и че независимо от това, че договорът за цесия се сключва между цедента и цесионера, то длъжникът макар и да не е страна по него, бива пряко засегнат от последиците породени от договора за цесия, поради което и той не се лишава от правата, които има към цедента - съхраняване на възраженията му, които може да противопостави, правото да иска унищожаване на договора, от който произтича вземането, поради порок на волята, чрез възражение във връзка с иск за изпълнение, предявен от цесионера, нито от правото на възражение за нищожност, както и да противопостави на цесионера отлагателни възражения, които има срещу цедента. Правото да иска унищожаване чрез самостоятелен конститутивен иск, длъжникът може да предяви само срещу цедента, който си остава страна по договора. Именно поради наличие на вземане спрямо цедента неизпълнението на договора от страна на последния също не дава право на длъжника да иска обезщетение /връщане/ от цесионера.

При така възприетото от въззивния съдебен състав, че в качеството си на цесионер, ответникът не е правоприемник - универсален или частен на Банката - кредитодател по договора за банков кредит, сключен с ищцата, изключва той да е страна и по спорното преюдициално, правоотношение. Ето защо, според същия съдебен състав, цесионерът и настоящ ответник по делото не е и пасивно легитимиран да отговаря по предявения от ищцата установителен иск за прогласяване нищожността на оспорените с исковата молба договорни клаузи по договора за жилищен банков кредит, сключен с цедента -банката кредитодател. Ето защо, въззивният съд е приел, че за ищцата не е налице правен интерес да предяви установителен иск за нищожност на конкретните договорни клаузи от договора за банков кредит срещу ответника-цесионер, поради което и исковата й претенция е недопустима. С оглед на този извод и на основание чл. 270, ал. 3, изр. трето ГПК обжалваното решение, според съда, следвало да се обезсили в сочената по-горе част поради липсата на интерес от иска. При този изход на служебната преценка по чл. 269, изр. първо ГПК, въззивният съд е счел, че не следва да обсъжда правилността на решението.

Недопустимостта на установителната искова претенция по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, в случая обуславяла и неоснователност на предявения осъдителен иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на надплатени погасителни вноски по договора за банков кредит, поради недоказана липса на основание за получаването им от ответника „Бългериън ритейл сървисис“ АД, която да следва от недействителност на конкретни договорни клаузи по първоначалния договор, от който прехвърленото му вземане произтича, както и на предявения при условията на евентуалност иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. По същите съображения следвало да се приеме, че е неоснователен и искът за установяване по отношение на ответника, че ищцата не му дължи сума в размер на 1634, 52 швейцарски франка поради извършено на основание чл. 103, ал. 2 ЗЗД прихващане със сумата от 113 257 швейцарски франка - главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 03.04.2008 г.

Отделно от изложеното, според съда, претенцията за неоснователно обогатяване можела да се предяви само спрямо обогатилия се и неговите правоприемници, но не и срещу лицата, на които първоначалният получател на неоснователно дадената имуществена ценност е прехвърлил същата с последваща сделка. За дружеството-цесионер възниква задължение за реституция на сумите, представляващи надплатени от длъжника вноски по първоначалния договор за банков кредит по предявен осъдителен иск, основан на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, само когато тези суми се включват в прехвърленото му вземане и последният е техен първоначален получател, като е без значение начинът на плащане - опосредено чрез Банката - кредитодател, или директно нему.

Според въззивния съдебен състав, настъпилото пред въззивната инстанция процесуално правоприемство, поради вливане на първоначалния ответник в дружеството „И Ар Би Л. Б“ ЕАД, а последното вляло се в кредитодателя Ю. Б АД и конституиране на на банката-кредитодател като страна по делото, не водило до различен от възприетия от въззивния съд извод за недопустимост на исковата претенция по чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради липса на правен интерес от търсената с нея защита, а от тук и за неоснователност на обусловените от нея искове. Това, според съда, е така, защото настъпилото процесуално правоприемство не променя основанието на иска, което се базирало на твърдения за легитимация на ответника, в качеството му на цесионер, придобил по силата на сключен със същата банка договор за цесия всички вземания, вкл. начислените към момента лихви, привилегии и обезпечения, на банката срещу ищцата по договора за кредит от 03.04.2008 г., както и петитума на исковата молба, надлежно формулиран срещу ответника „Бългериън ритейл сървисис“ АД.

С оглед позоваването от страна на ищцата в изложението към подадената от нейна страна КЖ на очевидна неправилност като основание за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС,Първо т. о. намира следното:

За да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие в чл. 280 ал. 2 ГПК е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма или при произнасянето си съдът да е допуснал груби нарушения на съдопроизводствените правила и явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти.

В случая наличието на такъв недостатък е налице по отношение на приложението на разпоредбата на чл. 103 ал. 3 ЗЗД, ограничаваща вида на възраженията на длъжника, които не могат да се противопоставят на цесионера само до изрично уредената в тази норма хипотеза. Ето защо следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 2 предл. трето ГПК на така постановеното въззивно решение, при това изцяло, доколкото произнасянето по установителния иск за нищожност обуславя това по осъдителните искове по чл. 55 ал. 1 ЗЗД.

С оглед изложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №№266506/ 11.11.2021г. на СГС, ГО, по в. гр. д. №1642/2019 г.

УКАЗВА на А. Л. П. ЕГН: [ЕГН] да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 493 лева в едноседмичен срок от получаване на съобщението и да представи вносен документ за това в деловодството на ТК на ВКС в същия срок.

След внасяне на горната сума делото да се докладва по надлежния ред за насрочване в открито съдебно заседание.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.