Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответниците Ю. Ч. и И. Ч. срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което са са уважени предявените по реда на чл. 422 ГПК искове на С. Г. за установяване на съществуването на парични вземания по заповед за изпълнение, представляващи част от вземане по запис на заповед с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици.

Ищецът оспорва жалбата.

За да обоснове извода си за основателност на предявените искове, въззивният съд е приел, че е възникнало и не е погасено спорното вземане, произтичащо от действителен запис на заповед, издаден от първия ответник и авалиран от втория ответник, като е намерил за неоснователни предявените от ответниците възражения.

Възражението за недействителност на записа поради условен характер на задължението е прието за основателно по съображение, че отсъствието на фразата „безусловно обещавам“ или друг равнозначен израз няма за последица недействителност, след като в текста на менителничния ефект липсва условие, в зависимост от което да е поставено плащането.

Второто възражение за нищожност, обосновано с неопределеност на падежа, съдът е намерил за неоснователно поради това, че в текста на записа е отразен падеж на определен ден, като използваният израз „срещу представянето на настоящия запис на заповед“ е тълкуван като свързан със самото плащане по смисъла на чл. 491 ТЗ, а не като установяващ падеж на предявяване по смисъла на чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ.Вен касационен съд, I т. о., определение по т. д. № 2574/2019 г., стр. 6/6

По възражението за давност съдът е приел, че приложима в случая е тригодишната давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ, какъвто срок не е изтекъл от падежа на процесния запис до момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

Възраженията, основани на наличието на каузално отношение по договор за заем, за обезпечаването на вземанията по което е бил издаден процесният запис на заповед според твърденията на ответниците, съдът е отхвърлил поради недоказаност както на самия договор за заем (предвид липсата на писмени доказателства и забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК), така и поради разликата в страните между записа на заповед, от една страна, и договора за заем, от друга страна, за който се твърди да е бил предоставен на трето лице – търговско дружество.

Накрая, въззивният съд е намерил за неоснователно и възражението за погасяване на менителничното задължение чрез плащане, като е приел, че единственото представено в тази насока доказателство е документ, подписан от ищеца, от чието съдържание (ограничено единствено до текста „получих парите на 16.12.2014 г.“) обаче не се установява връзка с процесния запис на заповед, доколкото не посочва нито предалото лице, нито размера на получената парична сума, нито основанието за предаването и получаването.

Допускането на касационно обжалване се обосновава на първо място с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а именно вътрешна противоречивост на мотивите относно относно твърдяното каузално отношение и относно съдържанието на представения като разписка за плащане документ.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Не е налице и твърдяната вътрешна противоречивост на мотивите. Поради това основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице.

Поддържат се и основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК с доводи да е налице произнасяне на въззивния съд по множество въпроси. Всички формулирани от жалбоподателя въпроси обаче не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обусловили правните изводи на въззивния съд, което изключва допускането на касационно обжалване.

Така първият въпрос „При възникнало задължение по запис на заповед и при наличие на разписка за получаване на сумата по записа на заповед допустимо ли е събиране на гласни доказателства за установяване на обстоятелства, различни от удостоверените като основания за плащане, посочени в представена разписка, относими към погасяване на поетото с писмен акт парично задължение?“ не съответства на мотивите на въззивното решение, тъй като предпоставя разписката да удостоверява основание на плащането, докато въззивният съд е основал изводите си на фактическата констатация, че процесният документ не съдържа основание на плащането.

По същите съображения не съответства на мотивите на въззивния съд и вторият въпрос „При наличие на документ за погасяване на сумата по записа на заповед за останалите елементи съществува ли забрана за установяването им със свидетелски показания?“ - изводът на съда за недоказаност на плащане в погашение на процесните вземания е основан на съображението, че не е установено обсъжданият документ да отразява плащане именно по процесния запис на заповед.

Не отговаря на общото изискване и третият въпрос „Допустимо ли е съдът да не кредитира представен по делото документ – разписка, който съдържа данни за получаване от поемателя на сумата по записа на заповед, без същият да е оспорен надлежно като съдържание и по отношение на подписа от страните в процеса?“ - и този въпрос предпоставя да е установена връзка между процесния документ и менителничното правоотношение, каквато обаче е отречена от въззивния съд, а и не отговаря на данните по делото твърдението за липса на надлежно оспорване на документа по съдържание, доколкото ищецът своевременно надлежно е повдигнал възражение, че този документ не е издаден във връзка с процесния запис на заповед.

Въпросът „Следва ли да се дадат указания на оспорващата страна да уточни в какво се състои оспорването на представен частен свидетелстващ документ?“ също не отговаря на общата предпоставка за допускане предвид посоченото по-горе своевременно и надлежно възражение на ищеца за липса на връзка с процесния запис на заповед.

Въпросите от пети до осми, всички отнасящи в различна формулировка до разпоредбата на чл. 193 ГПК, също не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК – въззивният съд не е обсъждал приложението на чл. 193 ГПК спрямо процесния документ („разписка“) предвид частния характер на същия (изключващ приложението на чл. 193 ГПК във връзка със съдържанието на документа) и предвид направеното от ищеца оттегляне на първоначално заявеното оспорване на автентичността му.

Въпросът „Следва ли въззивният съд при констатирани процесуални нарушения от първоинстанционният съд да изготви нов доклад по делото и да даде указания на страните, какво е дължимото поведение на съда в този случай и каква е възможността частен свидетелстващ документ да не бъде кредитиран при оттеглено оспорване на документа по реда на чл. 193 ГПК?“ също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Значението му за делото се обосновава с доводите, че в съобразно цитирана практика на ВКС приложение е следвало да намери общото правило за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК. Изводите на въззивния съд относно относно доказателственото значение на документа обаче не се основават на разпределение на доказателствената тежест за установяване, респ. опровергаване, съдържанието на документа, а на подробно обоснования извод за липса на връзка на този документ с процесното правоотношение, т. е. поради неотносимост.

Въпросът „При липса на въведени възражения от поемателя, че с издадена от него разписка за получаване на парични средства се погасяват суми по запис на заповед, как се разпределя доказателствената тежест и следва ли да се разграничат в настоящия случай – разписка за погасени средства от разписка за получени парични средства?“ също не съответства на мотивите на въззивния съд, произнесъл се по надлежно заявеното от ищеца оспорване на връзката на документа с процесния запис.

Въпросът „Извършените плащания от издателя на записа на заповед следва ли изрично да се отбелязват по записа на заповед и с разписка за получени суми допустимо ли е да се доказва плащане по запис на заповед?“ не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото посоченото от въззивния съд, че при евентуални частични погашения на поетото менителнично задължение последните следва да се отбележат върху самия ефект, представлява единствено допълнително съображение за обосноваване на извода за недоказаност на твърдяното в процесния случай плащане при пълната липса на доказателства за това (с оглед приетата от съда неотносимост на документа), поради което не се явява обуславящо крайния правен извод на съда. Следва също да се отбележи, че въззивният съд не е отрекъл принципно възможността плащания по менителнични ефекти да се доказват с отделни разписки и не е приел, че такива плащания могат да се доказват само с отбелязвания върху самия менителничен ефект.

Въпросът „Действителната воля на въззивния съд обективирана ли е в мотивите и диспозитива на съдебния акт и в настоящия случай действителната воля на съда намерила ли е точен, пълен и ясен израз в диспозитива на съдебното решение и въззивният съд произнесъл ли се е по същество на спора съобразно събраните доказателства?“ не отговаря на изискването за конкретност съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК.

Не отговаря на същото изискване за конкретност и въпросът „Допустимо ли е съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства и да ти прецени поотделно, без да анализира в съвкупност събрания по делото доказателствен материал и да извърши съвкупна преценка на същия, като съобрази съдържанието на всички доказателствени средства в тяхната съвкупност и логическата връзка между обективираните в тях данни и следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат всички доводи и възражения на страните и изрични мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни?“, доколкото изобщо не е посочено кои доказателства въззивният съд се твърди да не е съобразил, респ. по кои доводи и възражения на жалбоподателите не се е произнесъл.

Не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и въпросът „Следва ли в производството по чл. 422 ГПК във вр. С чл. 417, т. 9 ГПК издателят да доказва идентичност между страните по каузалното правоотношение и по записа на заповед и при доказване на наличие на каузално правоотношение между трети за спора страни, въз основа на което е издаден запис на заповед, да служи като основание за уважаване на иска на поемателя по записа на заповед, респ. за недоказаност на каузално правоотношение?“. И този въпрос не съответства на изводите на въззивния съд, доколкото съдът не е приел разликата в страните между каузалното и менителничното правоотношение да изключва връзката между двете, т. е. че при такава разлика менителничният иск е винаги основателен, а е приел, че дори и да се приеме за доказано твърдяното от жалбоподателите заемно правоотношение, с оглед разликата между страните пак остава недоказана връзката между последното и записа на заповед.

Последният въпрос „Какви обстоятелства следва да доказва поемателят при надлежно въведено каузално правоотношение от страна на издателя и подлежи ли на изследване връзката с каузалната сделка на редовен от външна страна менителничен ефект при възникнал спор за обвързаност на процесния запис на заповед и дължимост на процесната сума като обезпечаваща конкретно правоотношение между трети лица по спора и как се разпределя доказателствената тежест в настоящия случай?“ може да бъде приет за релевантен. По отношение на него обаче не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото изводите на въззивния съд по отношение на въведеното заемно правоотношение съответстват на установената последователна практика на ВКС, вкл. цитираната от жалбоподателите, че при спор относно връзката между менителничния ефект и дадено каузално правоотношение в тежест на издателя, предявил релативни възражения по каузалното отношение, е да докаже тази връзка, като едва при доказването й (или при липсата на спор) подлежат на разглеждане и релативните възражения.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и съобразно направеното искане и представените писмени доказателства жалбоподателите дължат на ищеца направените за касационното производство разноски в размер на 1500 лв.

С тези мотиви съдътОПРЕДЕЛИ:Не допуска касационно обжалване на решение № 173/29.05.2019 г. по т. д. № 180/2019 г. по описа на Пловдивски апелативен съд.

Осъжда Ю. Р. Ч., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], и И. Ч., [населено място], [улица], да заплатят на С. И. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в размер на 1500 лв.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: