О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 541

гр. София, 27.06.2019 г.

Върховният касационен съд на Р. Б, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на четвърти април две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

изслуша докладваното от председателя С. Ч. гр. дело № 4613/2018 г.

Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационна жалба на В. С. П. и Д. К. П., подадена чрез адвокат Р. К. против решение № 1556 от 22.06.2018 г. по гр. дело № 6602/2017 г. на САС /Софийски апелативен съд/, гражданско отделение, 8 състав.

Ответникът – Г. К. С. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК, подаден чрез адвокат И. М. поддържа, че не са налице основанията, предвидени в Закон за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от легитимирана страна, при наличие на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, поради което е процесуално допустима.

ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение след обсъждане на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК намира, че не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол.

С въззивното решение в обжалваната пред настоящата инстанция част е отменено частично решение № 6206 от 29.08.2017 г. по гр. дело № 15102/2015 г. на СГС /Софийски градски съд/, І гражданско отделение, 10 състав и е уважен иск на Г. К. С. против В. С. П. и Д. К. П. с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД до размер на сумата 9561.95 евро, присъдени са разноски в полза на ищеца, а е потвърдено първоинстанционното решение в останалата обжалвана част. Предмет на касационната жалба е въззивното решение в частта, с която е призната основателност на исковата претенция в размер на 16000 евро.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че „Процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд в противоречие с константната практика на ВКС – чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е този: длъжен ли е второинстанционният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и доказателствени средства, доводи и становища на страните, както и своевременно релевирани възражения по иска“. Твърдението на касаторите за изменение на условията на предварителния договор, преуреждане на отношенията с ищеца, сключване на договор за доброволна делба, който според тях има характер на спогодба, уреждаща изцяло отношенията им с Г. С. е разгледано от САС. Въззивният съд не споделя изводите на СГС за дерогиране клаузите на предварителния договор, за преуреждането им с чл. 4 и чл. 5 от договора за доброволна делба, респективно за отпадане на задължението за плащане на последната вноска от 16000 евро. Съображенията на решаващия състав засягат именно отношенията между страните след сключване на предварителния договор и дават аргументиран отговор на причините, поради които договора за доброволна делба, не може да се третира като спогодба, уреждаща всички техни отношения, включително задължението за заплащане на претендираната сума от 16000 евро. В тази връзка съдът е обсъдил предварителния договор от 11.04.2008 г. с елементи на договор за изработка, включващ задължения за прехвърляне на ј идеална част от процесния поземлен имот чрез продажба, изпълнението на същото задължение чрез сключване на продажба по надлежния ред –нотариален акт № 32 от 14.05.2008 г., в която участва и съпругата на ищеца - К. С. и с който купувачите придобиват по приращение ј идеална част от построените в имота 4 къщи, сключване на договор за доброволна делба от 13.11.2008 г., съгласно който страните по спора, включително К. С. са разделили имотите, като ищецът и съпругата му К. С. са получили в дял три къщи, а ответниците къща № 1. Двете сделки – цитираната продажба на ј идеална част от имота и доброволната делба съдът е приел като сделки, с които е постигната целта на предварителния договор, а клаузите на чл. 4 и чл. 5 от договора за доброволна делба, като уговорки за недължимост на суми и/или вещи за уравняване на дяловете, т. е. регулиращи отношение във връзка с прекратяване на съсобствеността. За да отхвърли възражението на ответниците по иска за недължимост на сумата 16000 евро, съдът е приел липсата на воля за установяване и за взаимни отстъпки в клаузите, относими към останалите поети с предварителния договор задължения – отпадане на задължението за заплащане на последната вноска от 16000 евро. От изложеното следва, че възраженията на ответниците срещу иска са обсъдени и конкретно развитието на отношенията след сключване на предварителния договор, поради което не е налице отклонение на въззивния съд от практиката, на която се позовават касаторите /напр. решение по гр. дело № 1975/2010 г. на ІV г. о., решение по гр. дело № 196/2014 г. на ІІІ г. о. и др./. Сочените като необсъдени обстоятелства засягат факти, които не променят изводите на въззивния съд – например „близките и приятелски взаимоотношения между страните“, „невъзможността сградата да бъде в срок въведена в експлоатация“, тъй като нямат отношение към тълкуването на договорите, посочени по – горе, както и към поведението на страните във връзка с изпълнение на задълженията по сключените сделки. Тези обстоятелства, подробно изброени в изложението засягат фактически въпроси, които не релевират общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, съответно не са изведени от правните разрешения, обусловили изхода на спора. Освен това финансовите затруднения на продавача и нотариално заверената декларация от К. С., които касаторите излагат като неразгледани от съда обстоятелства, видно от мотивите на решението са обсъдени, първите /въпросните затруднения/ при анализиране показанията на свидетелите К. и П., а втората /посочената декларация/ при обсъждане активната легитимация на ищеца. Обясненията на ищеца и справката от АВ не са свързани от касаторите в изложението с доводи за отражението им върху промяната на приетите от съда изводи по спора. По тази начин не е обосновано правното значение на необсъждането им за изхода на делото. В решението е обсъдена декларацията на К. С., като е прието, че страна по предварителния договор е само ищецът Г. С., което го прави според съда материално легитимиран да иска изпълнение на насрещните облигационни задължения на ответниците в пълен обем. Този извод е обоснован със съдържащото се в представената от ответниците декларация, изходяща от К. С., с нотариална заверка па подписа изявление, че деклараторката няма никакви претенции към ответниците. Следователно възражението на ответниците, сега касатори, че ищецът „не е материално легитимиран за горницата над половината от исковата претенция“ е обсъдено, а несъгласието им с изводите на въззивния съд не обосновава отклонение от практиката на ВКС, а изразява становище за нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК, което не се разглежда в производството по чл. 288 ГПК. Във връзка с това възражение не е налице и поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Този извод следва както от горните съображения за обсъждане на възражението от САС, така и от квалификацията на основанието, което не е относимо към разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Фактическият състав, визиран в разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните и изисква обосноваването му от страната, а не служебното му установяване от съда. В случая доводите на касаторите са за процесуално нарушение на въззивния съд, тъй като засягат необсъждане на възражение. С доводи, които са относими към чл. 281, т. 3 ГПК не се релевира основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Поради това по тази част от изложението не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол.

По реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следният въпрос: „по какви правила се тълкува волята на страните на договора. В изложението е посочено още и следното: „Този въпрос има пряко значение за спора дали сключеният между страните договор за доброволна делба, явяващ се като окончателен /вместо покупко-продажба/ по сключен помежду им предварителен договор със смесен характер, представлява и споразумение, с което страните напълно уреждат всички възникнали помежду им отношения, както вещноправни, така и облигационни, свързани със задължението на продавача и да построи“. Жалбоподателите считат, че становището на апелативния съд, че „договора за доброволна делба има за цел да уреди само вещноправните последици“, е неправилно. В изложението касаторите не обосновават разбирането си за противоречие между правните разрешения на САС и ВКС /в решение по гр. дело № 5864/2015 г. на ІV г. о./ по въпроса за правилата, по които се тълкува волята на страните по договора. Същите не са съпоставили разрешенията на САС и ВКС по този въпрос и съответно не са посочили съществуващите според тях отклонения, допуснати във въззивното решение от тълкувателните изводи на касационния съд. Твърдението, че въззивният съд не бил приложил опитните и научни правила, както и не бил обсъдил клаузите на договора поотделно и в съвкупност, не бил съобразил логическата им последователност не е подкрепено с посочване на конкретните разрешения в обжалвания акт, от които се извеждат изброените обобщения. Последните остават общи, необосновани и не установяват противоречие в разрешенията на САС и ВКС, именно поради немотивиране на различия в правилата, по които се тълкува волята на страните по договора. От мотивите на въззивното решение се установява, че въззивният съд е тълкувал процесния договор за доброволна делба по изложените в касационното решение разяснения за спазването на определени изисквания за тълкуване волята на страните. Видно от решаващите мотиви на обжалвания акт, САС за да установи вида на договора от 13.11.2018 г. е съобразил разрешенията в касационното решение, като е преценил уговорените клаузи, за да изведе елементите, индивидуализиращи вида правна сделка. Така сделката е определена като договор за доброволна делба след определяне целта на уговорките – да се осъществи реална подялба на съответните недвижими имоти, проследяване на договорирания регламент относно начина за уреждане на имуществените отношения – чрез установяване недължимост на суми и /или вещи за уравняване на дялове, обсъждане на констатацията за липсата на претенции относно недвижимите имоти, която липса на претенции е приета единствено и само във връзка с уреждане на правоотношения по повод на собствеността. Следвайки дадените в касационното решение разрешения, въззивният съд е проследил развитието на материалното правоотношение от сключването на предварителния договор до сключването на договора за доброволна делба, обсъдил е поведението на страните, преди и след сключване на предварителния договор и е мотивирал извода си за неотносимост на договора за доброволна делба към категорията сделки по чл. 365 ЗЗД. Мотивите са подробни, последователни, логически свързани и очертават разбирането на съда за липсата на съглашение по чл. 365 ЗЗД, с оглед липсата на изразена от съконтрахентите воля за взаимни отстъпки в разгледаните клаузи – конкретно липсата на уговорки за отпадане задължението на ответниците по исковете за заплащане на последната вноска от 16000 евро срещу примерно посоченото от съда отпадане на задължението на ищеца да снабди сградата с протокол, образец 16. В заключение следва да се приеме, че и с тази част от изложението не е обосновано наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което има за правна последица недопускане на касационен контрол.

Следващият въпрос повтаря по съдържание предходния, предвид въведената от касаторите необходимост от тълкуване на договора за доброволна делба, с оглед приемане на становището им, че той представлява и споразумение по чл. 365 ЗЗД, с което отпада задължението за заплащане на последната вноска от 16000 евро. Жалбоподателите са изложили текст със следното съдържание, който определят като въпрос, към който поддържат като допълнително основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: „Обуславящ решаващите изводи на съда е и въпросът за приложимостта на разпоредбите на чл. 365 от ЗЗД по сключен между страните договор за доброволна делба и по отношение на възникнали помежду им облигационни отношения по строителството на обекта, предмет на вещното право“. Към тази част от изложението следва да се имат предвид вече изложените мотиви по предходната й част. За пълнота на настоящите съображения е необходимо да се добави още и следното. Касаторите не са взели под внимание разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС за определянето на основанията за допускане на касационно обжалване като самостоятелни фактически състави, спрямо които не може да се поставя един и същи правен въпрос, предвид характеристиката на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК като изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание /разрешения от въззивния съд правен въпрос/. Затова кумулативната наличност на допълнителни основания, каквито са посочили касаторите – по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК спрямо един и същи правен въпрос, предвид изложеното по – горе за преповтаряне на въпросите, е недопустимо и не релевира основания за допускане на касационно обжалване. Следва да се посочи още и следното. В изложението не е мотивирано допълнително основание по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – точно прилагане на закона, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона, чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия. Не е мотивирано допълнително основание по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и в другата хипотеза – развитие на правото, при твърдение за липсата на съдебна практика чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретно посочени норми, когато съдържат правна уредба, която е непълна, неточна или неясна. Ето защо и по тази част от изложението следва да се приеме липсата на предпоставки за допускане на касационен контрол, което има за правна последица недопускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.

В изложението допускане на касационен контрол се претендира и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Касаторите чрез пълномощника си са обяснили виждането за очевидна неправилност с „наличието на две коренно различни становища от двете инстанции по същество по един и същи правен спор“, което според тях поставя въпроса за точното прилагане на закона от решаващите съдебни състави. В тази връзка излагат и следното:

„Въпросът е налице ли е нарушение на императивна материалноправна норма /чл. 9 от ЗЗД/ вследствие на ограничително тълкуване волята на страните и клаузите на договора за делба, поради допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила и допуснато противоречие със задължителната практика на ВКС, да обсъди всички събрани по делото доказателства и доказателствени средства в тяхната взаимна връзка и обусловеност“.

Посоченото становище за съдържанието на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е неправилно. Разпоредбата свързва допускането на касационно обжалване при очевидна неправилност на въззивното решение. Противоречивите разрешения в хода на едно и също инстанционно производство, произтичащи от актовете на първата и втората инстанции не формират съдебна практика, поради което не могат да бъдат съпоставяни в производство по чл. 288 ГПК /в този смисъл са разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС/. Очевидната неправилност не може да се изведе от съпоставката на разрешенията, приети от произнеслите си в инстанционното производство първа и въззивна инстанция, тъй като нормата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК свързва този порок на съдебния акт с въззивното решение, което е предмет на касационната жалба. Затова преценката за наличието на основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК се прави само спрямо въззивното решение. Допускането на касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е обусловено от предпоставките по ал. 1, т. е. то е самостоятелно основание. Затова и общо основание – правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК не се предвижда, като предпоставка за селектиране на жалбата. Съставът на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК изисква мотивиране на основанието. Обосноваването на основанието се свежда до мотивиране на конкретна хипотеза, която според касатора формира състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – постановяване на съдебния акт в резултат на прилагане на закон в противоположен на съдържащия се в нормата смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, постановяване на въззивният съдебен акт при явна необоснованост, поради грубо нарушаване правилата на формалната логика. Нито една от посочените хипотези не е обоснована в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, респективно в хипотезата, очертана с цитирания въпрос. Тълкуване волята на страните от САС не е ограничително, както неправилно твърдят касаторите. Тяхното твърдение, че въззивният съд не бил приложил опитните и научни правила, както и не бил обсъдил клаузите на договора поотделно и в съвкупност, не бил съобразил логическата им последователност, не е подкрепено с посочване на конкретните разрешения в обжалвания акт, от които се извеждат изброените обобщения. Последните остават общи, необосновани и не установяват противоречие в разрешенията на САС и ВКС/ решение по гр. дело № 5864/2015 г. на ІV г. о. на ВКС/, именно поради немотивиране на различия в правилата, по които се тълкува волята на страните по договора. От мотивите на въззивното решение се установява, че въззивният съд е тълкувал процесния договор за доброволна делба по изложените в касационното решение разяснения за спазването на определени изисквания за тълкуване волята на страните. В тази връзка следва да се имат предвид изложените съображения по предходните въпроси. Затова настоящата съдебна инстанция приема, че и с тази част от изложението – по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е обосновано наличието на предпоставки за допускане на касационен контрол.

С оглед на всичко изложено по – горе настоящият състав на ВКС приема, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.

По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1556 от 22.06.2018 г. по гр. дело № 6602/2017 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 8 състав в обжалваната част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: