7 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 440

гр. София, 13.02.2026 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, IІ отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева

ЧЛЕНОВЕ: Галина Иванова

Диляна Господинова

при секретаря ......................................, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т. д. № 1674 по описа за 2025г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Я. А., [населено място] срещу решение № 104/02.04.2025 г., постановено по в. т.д.№ 66/2025 г. от Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 406/22.11.2024 г. по т. д. № 92/2022 г. на Старозагорския окръжен съд за отхвърляне на иска на касатора против Westfalische Provinzial Verersicherung AG, чрез представителя за уреждане на претенции „А. Б. – регулиране на щети“ ЕООД, [населено място] за заплащане на обезщетение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” за претърпените от него неимуществени вреди в размер на 136 500 лв. за претърпени болки и страдания от смъртта на сина му И. М. А. при ПТП на 22.02.2019г., ведно със законната лихва от 14.01.2020 г. (датата, на която ответника чрез своя представител за уреждане на претенции е уведомен за настъпилото ПТП) до окончателното плащане.

Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 2, пр. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

Ответникът не изразява становище по жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е посочил безспорните между страните факти и е обсъдил спорните въпроси за приложимото материално право и за размера на дължимото обезщетение. Прието е, че на 22.02.2019 г. в Р. Г. е станало ПТП между лек автомобил „Ауди А 4“, управляван от водача Т. А. и лек автомобил „БМВ 320 Х-драйв“, управляван от водача Д. К.. Събитието е настъпило вследствие на виновните действия на Т. А. и в резултат на него е причинена смъртта на И. М. А., пътник в лекия автомобил „Ауди А 4“, който е син на М. Я. А. – ищец и касатор в производството. За лекия автомобил „Ауди А 4“ е имало сключена застраховка „Гражданска отговорност” с немския застраховател Westfalische Provinzial Versicherung AG, който е бил уведомен от ищеца с претенция на 14.01.2020 г. и по тази щета застрахователят е заплатил обезщетение в размер на 13 690.81 лв. (левова равностойност на 7 000 евро).

Решаващият състав на апелативния съд е изложил съображения, че приложимото материално право е правото на Федерална република Германия, като се е основал на Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11.07.2007 г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим ІІ“) и конкретно на нормата на чл. 4, § 1, според която приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт. Съобразявайки тълкуването на чл. 4, § 1 от Регламента, дадено с решение по дело № С - 350/14 г. на СЕС, че вредите, които са свързани със смърт на лице при ПТП, настъпило в държавата членка на сезирания съд и които са претърпени от негови близки роднини с местопребиваване в друга държава членка, трябва да се квалифицират като „непреки последици“ от това произшествие по смисъла на посочената разпоредба, апелативният съд е посочил, че вредоносният факт (ПТП) е настъпил във Федерална република Германия; преките вреди (смъртта на загиналото лице) са причинени във Федерална република Германия; непреките вреди на бащата А. са настъпили в Р. Б. ответникът носи отговорност поради факта на ПТП и сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност” с прекия причинител. Въззивната инстанция е аргументирала изводите си, обсъждайки и нормата на чл. 4, § 3 от регламента, според която когато от обстоятелствата като цяло следва, че непозволеното увреждане е явно по-тясно свързано с държава, различна от посочената в параграфи 1 или 2, се прилага правото на тази друга държава, а по-тясната връзка с друга държава може да се основава, в частност, на предходно отношение между страните, като например договор, който е в тясна връзка със съответното непозволено увреждане. В случая относно застрахователния договор се прилагал Регламент (ЕО) № 593/2008 от 17 юни 2008 г. на Европейския парламент и на Съвета относно приложимото право към договорни задължения („Рим I“), според чл. 7, § 3 на който застрахователният договор се урежда от правото на държавата членка, в която е разположен рискът към момента на сключване на договора, а съгласно чл. 7, § 6 това е държавата членка по регистрация, когато застраховката се отнася до моторни превозни средства от всякакъв вид. Апелативният съд е посочил, че предметът на спора не е самият застрахователен договор, а произтичащото от него задължение за заплащане на обезщетение при ПТП, поради което е счел за приложима нормата на чл. 4, § 1 от регламента. Според въззивната инстанция не е налице изключението по чл. 4, § 2 от регламента, където е посочено, че когато лицето, чиято отговорност се търси, и увреденото лице имат обичайно местопребиваване в една и съща държава към момента на настъпване на вредата, се прилага правото на тази държава, тъй като ищецът е с постоянно местопребиваване в Р. Б. но не може да се приеме, че прекият причинител българският гражданин Т. А. е с обичайно местопребиваване в Р. Б. поради липса на доказателства в тази насока и отбелязването в протокола за ПТП, че причинителят има адрес във Ф. Р. Г.

След като е изяснил приложимото материално право, въззивният съд е формирал извод, че М. Я. А. притежава материалноправна легитимация по предявения от него иск срещу застрахователя, в качеството си на баща на загиналия И. М. А.. Съставът се е позовал на член 844, § 3, изречение 1 от Граждански кодекс или член 10, параграф 3 от ЗДвП (Закон за движението по пътищата), според които преживелите лица на издръжка, които са били в особено близки лични отношения с починалия, могат да поискат изплащане на подходящо обезщетение в пари за емоционалното страдание, причинено от смъртта, ако смъртта се основава на непозволено увреждане съгласно член 823 от Граждански кодекс или на престъпление, което поражда отговорност съгласно ЗДвП (Закон за движението по пътищата). Въведеното изискване преживелите лица на издръжка да са претърпели емоционални страдания в резултат на смъртта е счетено, че е налице, тъй като емоционалното страдание обикновено съществува при лица, които са имали особено близки лични отношения с починалия, а такава особено близка лична връзка се предполага, ако преживелият е бил съпруг, партньор, родител или дете на починалото лице - (член 844, параграф 3, изречение 2 от Граждански кодекс и член 10, параграф 3, изречение 2 от ЗДвП (Закон за движението по пътищата).

По спорния по делото въпрос за размера на обезщетението апелативният съд е съобразил заключението на комплексната психолого – психиатрична експертиза, според което психичното състояние на ищеца е влошено, като спомените за травмиращата ситуация съпътстват живота му. Възприето е, че разстройството на личността е хронично и може да продължи 40 или повече години, както и че психичните промени следствие на преживяната травма от загубата на дете никога няма да се възвърнат в първоначалния си вид. Съдът е обсъдил и показанията на част от свидетелите, които е определил като твърде общи и вътрешно противоречиви относно действителните отношения между ищеца и загиналият му син, но и показанията на дъщерята на ищеца, според които когато И. е бил дете, баща му често е бил в затвора, а в последствие родителите му се разделили. Приел за доказано, че грижите за И., брат му и сестра му са били полагани от майката А. и вторият й мъж Н., а М. нямал контакти с И. и не полагал грижи за него. Според решаващият състав неимуществените вреди от загубата на дете са неизмерими с пари, но че при определяне на размера на обезщетението следва да се отчетат и обективни и доказани по делото факти: възрастта на починалия, възрастта на ищеца, липсата на трайни контакти, грижа и отношения на ищеца със загиналия, невъзвратимостта на загубата, психическите проблеми и тяхната продължителност (включително и към настоящия момент), както и че следва да съобрази критерия за справедливост, включващ и обществената мяра за справедливост, произтичаща от конкретните икономически условия, както и да се основе на приложимото материално право, в случая на Ф. Р. Г. Пловдивският апелативен съд е установил, че в правителствения проект за въвеждане на право на обезщетение за преживели лица (печатен документ на Бундестага 18/11397, стр. 11) е посочена сума от 10 000 евро за шокови щети в случай на смърт на близък роднина, която се присъжда средно от съдилищата като обезщетение за болка и страдание. Приел е, че би могло да се предположи, че това следва да служи и като ориентир за правото на обезщетение за преживели лица, като трябва да се има предвид, че за разлика от обезщетението за вреди от шок, обезщетението за преживяло лице не предполага увреждане на здравето. То е предназначено за облекчаване на емоционално страдание, което не достига този праг. Следователно, за да се избегнат противоречиви оценки, сумата, която се присъжда на преживялото лице в отделен случай, по принцип не трябва да надвишава сумата, на която то би имало право, ако претърпяното от него душевно страдание имаше качеството на увреждане на здравето (Решение на Федералния съд от 6 декември 2022 г., VI ZR 73/21, NJW 2023, 1438). Въззивният съд е определил обезщетение в размер на 13 690.81 лева (левовата равностойност на 7 000 евро), което и било изплатено на ищеца, поради което е отхвърлил иска в предявения размер от 136500 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя въпроси относно приложимото към спора материално право и процесуални въпроси за разпределение на доказателствената тежест и за задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства. Поставените процесуални въпроси са свързани с приложеното от въззивния съд право на Ф. Р. Г. и отхвърляне на възражението на касатора за определяне за приложимо на българското право, респективно за преценката на правилото на чл. 52 ЗЗД като „особена повелителна норма“.

Първата група въпроси, които съставът на ВКС обединява са формулирани под номера: 3. „Кои са критериите, които формират съдържанието на понятието “обичайно местопребиваване“ по смисъла на Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“) и длъжен ли е съдът да ги съобрази при определяне на обичайното местопребиваване на лицата посочени в чл. 4 § 2 от Р. Р. II?“; 5. „Длъжен ли е въззивният съд, при извод за приложим чужд закон към отношенията по сезиралата го претенция за заплащане на обезщетение за търпени неимуществени вреди в резултат от ПТП, да приложи чуждия закон при определяне размера на дължимото обезщетение или следва да приложи нормата на чл. 52 ЗЗД и практиката на ВКС по приложението й досежно установения с последната принцип за определяне на справедливо обезщетение? В хипотезата на приложимост на немското право възможно ли е да намерят приложение разпоредбите на българското право?“; 6. „При направено във въззивната жалба възражение, че в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, длъжен ли е съдът да извърши преценка въз основа на подробен анализ на текста, общата структура, целите и контекста на приемането на тази национална разпоредба, дали нейното зачитане е от решаващо значение в рамките на националния правен ред?“ и 11. „Разпоредбата на чл. 52 ЗЗД представлява ли особена повелителна норма по смисъла на чл. 16 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“) ?“.

Тези въпроси изискват по същество отговор дали по силата на чл. 4, § 2 от Регламент № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“) по спора е приложимо българското право (въпрос 3) и само в случай, че се прецени за приложимо германското право, дали независимо от това решаващият съд следва да съобрази правилото на чл. 52 ЗЗД за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост като особена повелителна норма (въпроси 5, 6 и 11).

Настоящият съдебен състав възприема аргументацията на касатора по поставения трети въпрос по отношение обусловеността на приложимото българско материално право по силата на чл. 4, § 2 от Регламент № 864/2007 от обичайното местопребиваване в Р. Б. на увредения и на лицето, чиято отговорност се търси. При изложени подробни съображения кои следва да критериите за определяне на „обичайното местопребиваване“ на едно лице, касационните основания са изведени от липсата на изследване на фактите, които са относими при преценката за това къде е било обичайното местопребиваване на виновния водач Т. А. към момента на настъпване на вредата. Според касатора „не били събрани доказателства за продължителността на престоя на Т. А. в Р. Г. нито че същият е имал намерение да се установи там“, както и че въззивният съд е приел, че лицето има вписан в протокола за ПТП адрес във ФРГ, но е игнорирал писмо с изх. № 10-11-836/ 23.01.2024 г. от [община], от което се установявало, че постоянният и настоящият му адрес са на територията на Р. Б.

Предвид въведените доводи на касатора от значение за преценката за наличието на основание за допускане на касационно обжалване следва да се обсъдят заявените процесуални въпроси.

Първият, вторият и четвъртият въпроси са свързани с посочения трети въпрос: 1. „Допустимо ли е въззивният съд да приеме за недоказан факт, който първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещ се от доказване и без преди това да е уведомил страните, че го счита за спорен по делото?“ 2. „Допустимо ли е въззивната инстанция да преразглежда изводите на първата инстанция относно подлежащите на доказване факти, обсъждайки факти, по отношение на които не е извършено разпределение на доказателствената тежест в доклада, без да уведоми страните и да измени съдържанието на доклада по чл. 146 ГПК и без да им даде указания и възможност да направят доказателствени искания във връзка е тези факти?“ 4. „Следва ли в решението си въззивният съд да обсъди всички въведени с въззивната жалба възражения и доводи на страните и дължи ли обоснован отговор на същите?“.

С оглед на извършените процесуални действия от съдилищата по същество относим към въведените касационни основания е четвъртият поставен въпрос, по който следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпроси: 7. „По какъв начин следва съдът да извърши преценка на събраните по делото доказателства и по-специално свидетелските показания, при наличие на противоречие както между показанията на различните групи свидетели, така и между тези показания и данните за правнорелевантните факти, съдържащи се в други доказателства?“ 8. „Задължен ли е съдът да прецени евентуалната заинтересованост на разпитан по делото свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК, при наличие на данни за това?“ 9. „Как следва да бъдат анализирани показанията на свидетел, за който има съмнения в обективността му?“ и 10. „Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?“, са обосновани с преценката на свидетелските показания и съпоставянето им с другите събрани по делото доказателства. Тези въпроси са относими към правилността на решението и по същите съставът на ВКС ще се произнесе в мотивите на решението.

По изложените съображения касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на обжалваното решение с ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса: „Следва ли в решението си въззивният съд да обсъди всички въведени с въззивната жалба възражения и доводи на страните и дължи ли обоснован отговор на същите?“.

Въведените касационни оплаквания относно приложимото към спора право дават основание на съда да прецени наличието на предпоставките по чл. 628 ГПК за отправяне на преюдициално запитване, по които съдът ще се произнесе с допълнително определение.

Касаторът е освободен от разноски с определение № 72/03.02.2023 г., постановено от първоинстанционния съд.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 104/02.04.2025 г., постановено по в. т.д.№ 66/2025 г. от Пловдивския апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.