Производство по чл. 218е, ал. 1 ГПК отм. вр. с чл. 218а, б. “а” ГПК отм. вр. с § 2, ал. 3 ГПК.

С решение на Софийски градски съд от 07.01.2007 година по гр. д. № 1286/2005 година е оставено в сила решение на Софийски районен съд от 04.07.2003 г. по гр. д. № 5735/1997 г., с което е отхвърлен иск с правно основание чл. 5 и чл. 8 ЗАВОИ, предявен от Д. З. П. и А. Д. П. от гр. Х., Швеция против Е. Д. С., Т. С. М., двете от гр. С., С. о. и., представлявана от Министъра на р. р. и благоустройството за връщане на апартамент № 40, находящ се в бл. 11, ул. “. № 63, гр. С. и при условията на чл. 209, ал. 1, изр. 1 ГПК отм., първоинстанционното решение е обезсилено в частта му в частта му, с която на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД е прогласена нищожност на договор от 30.12.1973 г., сключен между Б. Д. С. и производството по делото е прекратено в тази му част като недопустимо.

Решението на Софийски градски е обжалвано изцяло от Д. З. П. и А. Д. П., починала на 02.10.2003 г. и заместена от наследника си по закон М. Д. П., с оплаквания за постановяването му при необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон - касационни основания по чл. 218б, ал. 1, б. “в” от ГПК отм., Поддържа се, че в нарушение на съдопроизводствените правила, въззивния съд не е съобразил определение № 676 от 12.07.2004 г. по гр. д. № 481/2004 г. на Върховен касационен съд, в което е прието, че предявените искове с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК отм. и чл. 26, ал. 1 ЗЗД са допустими и следва да бъдат разгледани по същество. Изложени са оплаквания, че съдът е приложил неправилно чл. 8 вр. с чл. 5 ЗАВОИ по отношение на имот, който е бил конфискуван по присъда, отменена по реда на надзора, поради което възстановяването му не е по реда на ЗВСОНИ, а на основание чл. 151 ЗИН; формирал е неправилен извод за липса на правен интерес от установителен иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като при положително решение по спора, ищците ще имат възможност да получат възстановяване на одържавения им имот; необосновано е приел, че ищците са получили парично обезщетение за имота, както и че основателността на иска по чл. 8 ЗАВОИ вр. с чл. 5, ал. 1 ЗАВОИ е предпоставена от определяне на обезщетение, след като получаването му не е доказано; не е разгледал предявения иск за връщане на имота на двете основания - чл. 8 вр. с чл. 5 ЗАВОИ и чл. 151 ЗИН, на които ищците имат правен интерес да претендират възстановяване на собствеността им, тъй като наред с амнистията, настъпила по силата на закона, присъдата, с която имотът е конфискуван е отменена с влязло в сила решение на Върховния съд на Р. Б. В хода на касационното производство е въведено и оплакване за недопустимост на въззивното решение, поради постановяването му спрямо страната А, починала в хода на производството, без да са конституирани правоприемниците и.

Ответниците Е. Д. С., М. И. М., И. С. М. и С. И. М., конституирани в хода на процеса като правоприемник по закон на Т. С. М., починала на 13.03.2006 г. оспорват касационните жалби като неоснователни и молят да бъде оставено в сила въззивното решение.

Ответниците С. о. и., чрез М. на р. р. и благоустройството, гр. С. не вземат становище.

Ответникът М. на ф. взема становище за неоснователност на касационната жалба. Моли да бъде оставено в сила въззивното решение.

Касационната жалба е постъпила своевременно в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК отм. и е процесуално допустима.

При проверка на обжалваното решение с оглед изложените отменителни основания и съобразно изискванията на чл. 218ж ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира за установено следното:

В решението на Софийски градски съд е прието за установено, че с присъда № 35 от 19.05.1972 г. по н. о.х. д. № 37/1972 г. на Софийски градски съд, Д. З. П. и А. Д. П. са били осъдени за извършено престъпление по чл. 280 НК, за което им е било наложено наказание в размер на три години лишаване от свобода и конфискация в полза на държавата на цялото им имущество, включващо и процесния апартамент № 40, находящ се в бл. 11, ул. “. № 63, гр. С.. През 1972 година, със заповед на началник служба жилищно настаняване при Благоевски районен народен съвет, гр. С., в апартамента са били настанени Е. Д. С. с тричленното и семейство. С договор за покупко-продажба от 30.12.1973 г., сключен с Председателя на ИК на Благоевски РНС, Е. Д. С. е придобила правото на собственост върху процесния имот. С решение № 475 от 08.07.1991 г. на Върховния съд на Р. Б. по дело № 423/1999 г., влязлата в сила присъда по н. о.х. д. № 37 от 1972 г. е била отменена по реда на надзора. За конфискувания имот на ул. “. № 63, на Д. З. П. е било определено обезщетение по реда на ЗАВОИ в размер на 157986 лева.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че ищците попадат в кръга на правоимащите по чл. 5, ал. 1 ЗАВОИ вр. с чл. 6, ал. 1 ЗАВОИ, тъй като имотът им е конфискуван с присъда за деяние, амнистирано със Закона за амнистията от 1989 г., но претенцията за връщане на конфискуваният имот е неоснователна, тъй като не са налице предпоставките, визирани в закона – имотът не се намира в собственост на държавата или общинска фирма, в която държавата има повече от 51% участие, а е придобит чрез възмездна сделка от трети лица, поради което приложима е разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗАВОИ. Приел е, че претенцията за прогласяване нищожност на придобивната сделка между държавата и третите лица – ответници по делото е недопустима, тъй като ЗОСОИ не предвижда изключение от общия принцип за незасягане правата на трети добросъвестни лица, придобили от държавата конфискувани имоти по време, когато конфискацията е била в сила, а провеждането на установителния иск за нищожност на сделката би се явило в заобикаляне на разпоредбата на чл. 5, ал. 1 ЗАВОИ.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира за неоснователно въведеното касационно оплакване за нарушение на съдопроизводствените правила поради несъобразяване на определение № 676 от 12.07.2004 г. по гр. д. № 481/2004 г. на Върховен касационен съд. Съгласно определение № 676 от 12.07.2004 г. по гр. д. № 481/2004 г. на Върховен касационен съд, въпросът дали процесният имот е в патримониума на държавата се явява преюдициален спрямо иска по чл. 8, ал. 2 ЗАВОИ, поради което съдът дължи произнасяне по този въпрос в мотивите на решението си по предмета на делото, който предмет е подлежи ли на връщане на ищците конфискувания от тях апартамент. В мотивите на обжалваното решение, въззивният съд се е произнесъл по преюдициалния въпрос по иска с правно основание чл. 8, ал. 2 вр. с чл. 5, ал. 1 ЗАВОИ - именно с оглед изводът, че конфискувания имот не е в патримониума на държавата, съдът е формирал и изводите си по съществото на спорното право, приемайки претенцията за връщане на имота за неоснователна.

Неоснователни са и въведените касационни оплаквания по приложението на чл. 8 вр. с чл. 5 ЗАВОИ, както и оплакването, че претенцията не е разгледана на основание чл. 151 ЗИН. Правото на ищците да претендират връщане на отнетото чрез конфискация по присъда имущество е възникнало с влизане в сила на ЗАВОИ (ДВ, бр. 1 от 04.01.1991 г.), в какъвто смисъл са и въведените от ищците в исковата молба твърдения, въз основа на които съдът е определил правната си квалификация. Отмяната на присъдата, с която е извършена конфискацията в производство по преглед по реда на надзора е настъпила в последващ момент – с постановяването на решение № 475 от 08.07.1991 г. на Върховния съд на Р. Б. по дело № 423/1999 г., след като основанието за връщане на имота е вече възникнало, поради което и в исковата молба по делото няма позоваване на това обстоятелство, нито в хода на процеса е извършено изменение на иска с въвеждане на твърдение, че имотът се претендира на основание отмяната на присъдата с постановеното след влизане в сила на ЗОСОИ съдебно решение. Правилно, при съобразяване на диспозитивното начало в процеса, съдът е разгледал исковата претенция въз основа на заявените в исковата молба твърдения, от които ищците черпят претендираните права.

Независимо от изложеното, за пълнота на изложението следва да се отбележи, че и съгласно чл. 151 ЗИН, въпреки ретроактивното действие на отмяната на присъдата, връщане на отнетото имущество се дължи при фактическа и правна възможност за това. В хипотезата на чл. 151 ЗИН, уреждаща връщане на незаконно отнето имущество, съдът също извършва преценка дали отнетият имот реално съществува като самостоятелен обект на собственост в патримониума на държавата или съответната о. и възможно ли е връщането му или се дължи равностойност на имота по пазарни цени, т. е. след отмяната на присъдата, осъденият може да иска връщане на отнетите му имущества доколкото те съществуват в имуществената сфера на държавата, а ако е невъзможно реалното им получаване да претендира обезщетение в размер на равностойността им.

Неоснователно е и оплакването относно изводите на съда за получено от ищците парично обезщетение по чл. 5, ал. 2 ЗАВОИ. Съдът е приел за установено от фактическа страна, че на ищците е било определено обезщетение – писмо № 1* от 17.04.2001 г. на С. о., но този факт не е обусловил преценката му за неоснователност на претенцията по чл. 8, ал. 2 вр. с чл. 5, ал. 1 ЗАВОИ. Съдът е приел, че искът е неоснователен, тъй като конфискуваният имот не се намира в собственост на държавата, поради което за ищците съществува възможност да реализират обезщетяване за имота, без да предпоставя основателността на иска от определянето или получаването на обезщетение.

Правилни, съобразени с чл. 5, ал. 1 ЗАВОИ са и изводите за недопустимост на претенцията по чл. 26, ал. 1 ЗЗД за установяване на нищожност на прехвърлителната сделка от 30.12.1973 г., по силата на която ответницата Е. Д. С. е придобила правото на собственост върху процесния имот. Лицата от кръга на правоимащите по чл. 5, ал. 1 ЗАВОИ имат възможност да реституират конфискувания си имот само по реда и условията, посочени в този закон. Както правилно е прието в обжалваното въззивно решение, възможността правоимащите по ЗАВОИ да предявяват общия иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД за обявяване недействителност на разпоредителната сделка между държавата и трети лица, би се явила в заобикаляне на чл. 5, ал. 2 ЗАВОИ, предвиждащ редът на обезщетяване при липса на условията по ал. 1 на чл. 5 ЗАВОИ, поради което предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД е недопустим и подлежи на прекратяване.

Въведеното в хода на касационното производство от касатора Д. З. П. чрез процесуалния му представител адв. М оплакване за недопустимост на въззивното решение поради постановяването му спрямо страна, починала в хода на процеса, е неоснователно. Действително, съгласно представения по делото смъртен акт, лицето А. Д. П., ЕГН ********** е починала на 02.10.2003 година и е оставила законен наследник дъщеря М. Д. П., която е конституирана като страна по делото в касационното производство. Въззивното производство е проведено без да бъде конституиран законния правоприемник на починалата, който от деня на смъртта и, поради материалноправното правоприемство е станал и процесуален правоприемник по висящото дело. Действително, фактическото участие на правоприемника в процеса не е било обезпечено, което би могло да доведе до нарушаване на правото му защита, но касационно оплакване в този смисъл не е въведено от касатора М. Д. П.. Постановеният от въззивния съд съдебен акт не е недопустим – правото на иск е било надлежно упражнено от ищцата А, а доколкото правото на защита на процесуалния и правоприемник е било нарушено, то на това може да се позовава единствено страната, чието право е засегнато.

Воден от изложеното и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК отм., Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение от 07.01.2007 година по гр. д. № 1286/2005 година на Софийски градски съд, Второ „В” въззивно отделение.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: