О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4569

Гр. София,14.10.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: С. К.

Членове: Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева

като изслуша докладваното от съдията Неделчева гр. дело №1035/2024г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [община], представлявана от кмета срещу решение №156 от 09.11.2023г. постановено по в. гр. д. №228/2023г. на Апелативен съд - Б., с което е потвърдено Решение №358 от 06.03.2023г. по гр. д. №89/2022г. на Бургаския окръжен съд, с което общината е осъдена да заплати на И. Б. сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в следствие на инцидент, възникнал на 19.12.2021г., когато се подхлъзва и пада, вследствие на което получава телесни увреждания; имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за медицински материали и лекарства в размер на 1972,72 лв., сумата от 4 576, 64 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в претърпени загуби от неосъществена екскурзия до Лапландия, ведно с дължимите лихви върху главниците, считано от деня на увреждането до окончателното им изплащане. Касаторът поддържа неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, и необоснованост. Счита, че изводите на съда за наличието на виновно бездействие не кореспондират на всички, събрани по делото доказателства, а се основават единствено на показанията на лице, което е съпричастно и заинтересовано от изхода на делото - партньорът, който живее с ищеца, при пълно игнориране на писмените доказателства. Излага, че [община] е положила дължимата грижа и внимание за нормално придвижване, като падането на ищеца не е причинено от нейно бездействие, а се дължи единствено на собственото му поведение и избор. По изложените съображения моли за отмяна на въззивното решение, и постановяването на друго по същество, с което предявеният иск да се отхвърли изцяло, евентуално да се редуцира размерът на присъденото обезщетение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, като се отчете и процент, съответстващ на действително извършените дейности по почистване, които са осигурили нормално и безпрепятствено придвижване на пешеходци. Претендират се и съдебно-деловодни разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът посочва основанията по чл. 280, ал.1, т. 1, т.З, както и ал. 2, предл. 3 от ГПК за допустимост на касационното обжалване. Формулира следните правни въпроси, които счита, че са неразделна част от предмета на делото, и са от съществено значение за изхода на спора: 1. Допустимо ли е съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди всички относими към предмета на спора?; 2. При проведено неуспешно доказване на предпоставките на иска по чл.49 ЗЗД /според закона и практиката на ВКС на РБ/, при липса на причинно-следствена връзка между действия/бездействия на ответника и настъпилата вреда, налице ли са други основания за приемането му за основателен?; 3. Следва ли общината да отговаря за настъпили вреди, в случай, че е изпълнила всички законови изисквания за осигуряване достъпна градска среда и е положила грижа за поддържането й в състояние годно за експлоатация/употреба? По първия въпрос касаторът счита, че решението е в противоречие със задължителните разяснения, дадени в т. 19 на Тълкувателно решение №1 от 4.01.2001г. на ВКС по т. гр. д. №1/2000г., ОСГК., и в противоречие с практиката на ВКС /Решение №72/08.04.2016 по гр. д. №5357/2015 на ВКС, ГК, IV г. о., решение №190 от 07.02.2018г. по гр. д. 180/2017г., решение №338 от 27.03.2018г. по гр. д. №706/2017г., Решение №223 от 19.06.2013г. по гр. д. №1006/2012г., решение №217 от 09.06.2011г. по гр. д. №761/2010г./ тъй като съдът не е обсъдил доказателствата в тяхната съвкупност и поотделно и не е извършил преценка на всички доказателства и аргументи, изключващи отговорността на [община]. По отношение на следващите два въпроса счита, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с решения № 698 от 12.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 14/2010 г., III г. о., решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., в които е прието, че причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретно действие или бездействие на делинквента, като е възможно деянието да не е единствената причинна връзка за резултата, тоест вредата да е предпоставена от съвкупност на множество явления/събития и за обезщетение за вредите да носят отговорност множество делинквенти. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т.З ГПК, касаторът поставя въпросът за приложимостта на нормата на чл. 153 от ГПК и за начина, по който следва да се определят връзките между всички събрани и относими към предмета на спора факти, по който счита, че произнасянето на съда е в противоречие с практиката на ВКС. Излага, че необсъдени и от двете съдебни инстанции са останали въпроси, относими към предмета на спора, които биха могли да доведат до различни изводи. Твърди, че при произнасянето си въззивния съд не се съобразил с трайната съдебна практика, обективирана в Решение №212 от 1.02.2012 г. на ВКС по т. д. №1106/2010г., Решение №59 от 14.04.2015г. на ВКС по гр. д. №4190/2014г., Решение №158 от 18.12.2018г. на ВКС по к. гр. д. №4555/2017г.; Решение №331 от 4.07.2011г. на ВКС по гр. д. № 1649/2010г., Решение №38 от 7.03.2018г. на ВКС по гр. д. № 2126/2017г., Решение №60215 от 9.12.2021г. на ВКС по гр. д. № 4178/2020 г.

Ответникът по жалбата – И. И. чрез депозирания писмен отговор оспорва касационната жалба, като счита, че не са налице основания за допускането на касационно обжалване на решението. Излага, че липсва яснота по кой въпрос и с коя точно практика е налице противоречие. Развити са и доводи за правилност и обоснованост на въззивното решение доколкото изводите на съда напълно кореспондират на събраните по делото доказателства. В заключение се моли касационно обжалване да не бъде допускано, като на ответника по жалбата бъдат присъдени разноски на осн. Чл. 38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата.

Ответникът „Н. Чистота“ ЕООД не е депозирал писмен отговор.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба против решение, с което е уважен предявеният иск за присъждане обезщетение за неимуществени вреди е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.

Производството е образувано по предявен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв., 1 972,72 лв. – имуществени вреди за направени разходи за лечение и 2340 евро /или 4576,64 лв./ – имуществени вреди вследствие на загуби от неосъществена екскурзия, и са отхвърлени предявените от Общината обратни искове срещу фирмата – изпълнител „Н. чистота“ ЕООД, въззивният съд e приел, че претърпените от И. Б. болки и страдания от получената на 19.12.2021г. травма при падане върху заледен участък – фрактура на ляв долен крайник, са довели до претърпяването на имуществени и неимуществени вреди за ищеца. Преценявайки в съвкупност събраните по делото гласни и писмени доказателства, вкл. заключението на СМЕ, въззивният съд е приел за установен твърдяният от ищеца механизъм на получената телесна повреда, а именно, че на 19.12.2021г. при движение по пешеходната зона в центъра на [населено място] по посока от [улица]към [улица], преминавайки по стълбите, които следват след арката „С. Н. , по посока към подлеза под булеварда до Държавна опера-Б., Б. се подхлъзнал на заледено стъпало, паднал и ударил левия си крак в стъпалата, в резултат на което получил счупване /спираловидна фрактура в областта на средна и дистална трета на лява тибия и фрактура в проксимална част на лява фибула/ на ляв долен крайник. Посочил е, че оспореното от въззивната община подхлъзване на заледено стъпало се явява доказано от подробните, логически и житейски последователни и непротиворечиви показания на св.В., които съдът възприема изцяло при съобразяване на чл.172 ГПК. Изложено е, че показанията на свидетелката се подкрепят от заключението на съдебно-медицинската експертиза. Обсъдена е и представената от общината прогноза за времето, като са развити съображения, че ако тя се е сбъднала, то наличието на лед към обяд в деня на инцидента се потвърждава, след като през нощта на 18 срещу 19.12.2021г. прогнозираната температура на въздуха е 0 градуса; на сутринта е паднала до -0,7 градуса, а в 12 часа е достигнала едва до 3,8 градуса. Счетено е, че при посочените минусови сутрешни температури и плавното им покачване за три часа до 3,8 градуса /съобразявайки общоизвестните физични и химични процеси/ наличието на лед по процесната повърхност не може да бъде изключено и не могат да бъдат опровергани останалите доказателства в тази насока.

Твърдението, че [община] превантивно е изпълнила задължението си за зимно поддържане и снегопочистване на процесната пешеходна зона, като на 19.12.2021г. 8 работници са изпълнявали, възложената от общината на „Н. – Чистота“ ЕООД, дейност, като допълнително е било извършено почистване с разпръскване на твърди смеси, е прието за недоказано, тъй като от представената справка за извършена работа по зимно поддържане от „Н. – Чистота“ ЕООД за периода 01.12. – 31.12.2021г. /л.48/, се установява извършено на 19.12.2021г. почистване с разпръскване на твърди смеси – „20,28“, но не и на коя точно общинска територия и по кое време на деня е извършена дейността, което изключва надлежно доказване на твърдението за изпълнено задължение на общината по зимно поддържане на мястото на процесния инцидент.

Съобразявайки заключението на СМЕ, съдът е приел за установено, че ищецът е получил спираловидна фрактура в областта на средна и дистална трета на лява тибия и фрактура в проксимална част на лява фибула, наложили операция в същия ден, при която е извършено открито наместване на фрактурата с вътрешна фиксация на лява тибия /голям пищял/. Изписан бил на 25.12.2021г. в подобрено общо състояние, след проведено стандартно медикаментозно лечение, с указание за продължение на лечението в домашни условия. Рентгеновите данни сочат на състояние след метална остеосинтеза 7 /плака и винтове/ в областта на лява тибия и консулидация на фрактурата. Възстановяването след подобен вид травма е около 4-6 месеца при нормален ход на оздравителния процес. В съдебно заседание вещото лице д-р М. е пояснил, че ограничението на ходилото се дължи на продължаващия период на възстановяване, пациентът не може да се натоварва и е нормално да изгуби част от обема на движение, но с изтичането на определен срок се предполага възстановяване напълно. Ищецът е бил ограничен в придвижването си в първите 6-8 седмици, като е ползвал патерици. Изваждане на импланта би се извършило при медицински показания, каквито към момента няма.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод, че са налице елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника. Изложени са мотиви, че съгласно чл. 31 от Закона за пътищата, законовото задължение на [община] е да поддържа общинските пътища, какъвто характер има и процесната пешеходна зона, и като лице, стопанисващо пътя, да го поддържа в изправно състояние, да сигнализира незабавно препятствията по него и ги отстранява във възможно най-кратък срок /чл.167, ал.1, изр.1 ЗДвП/. След като общински служители, натоварени със съответната работа по организация и контрол на въпросната дейност, в случая възложена на фирма-изпълнител, не са изпълнили своите задължения по поддръжка на процесната пешеходна зона и обезопасяване на заледяване на стъпала, то е налице бездействие, съставляващо виновно противоправно деяние по чл.45 ЗЗД. В резултат на това бездействие, при подхлъзване и падане на земята, ищецът е претърпял телесна повреда и [община], като възложител на работата, отговаря по чл.49 ЗЗД за вредите от непозволено увреждане на пострадалия. Посочено е, че отговорността по чл.49 ЗЗД на възложителя има гаранционно-обезпечителен характер, предвид което е достатъчно установеното, че увреждането е в причинно-следствена връзка с неправомерно действие или бездействие на служител на възложителя, дори и да не е установено кое точно е лицето, пряко осъществило деянието.

Съобразявайки момента на настъпване на увреждането /непосредствено преди планирано пътуване до Лапландия за Н. Г. , икономическата обстановка в страната към този период, възрастта на пострадалия, конкретните увреждания, получени от ищеца, последвалата след травмата хирургична интервенция, лечение и възстановителен период /повече от 3 месеца/, през което време ищецът е изпитвал болки и страдания, имал е затруднения в придвижването и неудобства в ежедневното си обслужване, както и отчитайки физическото и емоционално състояние на пострадалия, претърпените неудобства и негативни емоции от неосъществената екскурзия, въззивният съд е приел, че сумата от 20 000 лв. справедливо ще обезщети ищеца за причинените му неимуществени вреди.

За неоснователно е счетено възражението на третото лице „Н. – Бистота“ ЕООД за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД, съдържащо се в отговора на въззивната жалба. Съдът е изложил, че не се установява поведение на пострадалия, което да е в причинно-следствена връзка с инцидента и претърпените вреди. За неоснователна е прието становището, че ищецът е имал виновно противоправно поведение, тъй като не е следвало да върви по процесната пешеходна зона със заледявания и не е внимавал къде стъпва. Счетено е, че движението на пострадалия по никакъв начин не е в нарушение нито на нормативните правила, нито на общоприетите житейски норми на поведение.

При тези мотиви на съда, изложени в обжалваното решение, не са налице поддържаните от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Във връзка с първия процесуален въпрос следва да се отбележи, че въззивният съд не е постановил решението само въз основа на избрани от него доказателства, а е обсъдил и съобразил всички събрани по делото писмени и гласни доказателства. В съответствие със съдебната практика, включително и с разясненията, съдържащи се ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, като след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил и свои собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; посочил е в мотивите си кои факти приема за настъпили и въз основа на какви доказателства; обсъдил е въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност, съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Въззивният съд е съобразил свидетелските показания, но е обсъдил същите в контекста и на събраните писмени доказателства досежно температурата и метеорологичните условия в дена на инцидента. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил събраните доказателствата в контекста на спорната пред него фактическа обстановка. Въззивният съд се е произнесъл по всички аргументи на ищеца, обективирани в исковата молба и доразвити във въззивната жалба.

По втория въпрос, съдържащ и становище за „проведено неуспешно доказване на предпоставките по чл. 49 ЗЗД“ също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като приетото от въззивния съд не противоречи на съдебната практика. Напротив, напълно в съответствие с нея, в обжалваното решение е прието, че настъпването на вредата само по себе си не обосновава извод за виновно неизпълнение на задълженията на общината. В практиката на ВКС /решение № 141 от 8.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3052/2019 г., IV г. о. / се приема, че ищецът по иска по чл. 49 от ЗЗД носи доказателствената тежест да установи по делото съществуването на предпоставките за възникване на отговорността на ответника по чл. 49 от ЗЗД, с изключение на вината на лицето, на което е възложена работата. Последната по силата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД се презумира. Когато при изпълнението на една работа са причинени вреди, не е необходимо да бъде установена личността на изпълнителя, за да бъде ангажирана отговорността на възложителя на работата /решение № 32 от 19.02.2015 г. на ВКС по гр. д.№ 2269/2014 г./. В съответствие с тази практика, въззивният съд е направил извод за основателност на иска, приемайки, че ответната страна, като собственик на пътя и прилежащия му тротоар, има задължението за поддържането на тротоарите, което включва и осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година. Отговорността на ответника за настъпилите вреди от падането върху заледен участък е мотивирана с доказаното бездействие на неговите органи и служебни лица, включително фирмата – изпълнител, на която е било възложено, да поддържат пешеходната зона в състояние, годно за безопасно ползване при зимни условия и предвид конкретната метеорологична обстановка. Въззивният съд е коментирал представите от ответника писмени доказателства –справки за прогнозни температури и справка за извършена работа по зимно поддържане от „Н. – Чистота“ ЕООД за периода 01.12. – 31.12.2021г., като е приел, че те не са достатъчни да установят надлежното изпълнение на задължението на общината, след като са останали заледени, непочистени участъци, причинили процеснато падане.

По третия поставен въпрос следва да се има предвид изложеното по-горе, като се съобрази също, че събраните по делото доказателства не подкрепят по категоричен начин съдържащото се в този въпрос твърдение, че общината е изпълнила всички законови изисквания за осигуряване на достъпна градска среда. Въззивният съд е изложил съображения, че от представената справка от „Н. – Чистота“ ЕООД за периода 01.12. – 31.12.2021г. може да се направи извод за извършено на 19.12.2021г. почистване с разпръскване на твърди смеси – „20,28“, но от същата не се установява къде, на коя точно общинска територия и по кое време на деня е извършена дейността, което изключва надлежно доказване на твърдението за изпълнено задължение на общината по зимно поддържане на мястото на процесния инцидент.

Основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация също не се установяват, тъй като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се съдържат единствено оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и се посочва разпоредбата на чл. 153 ГПК, но не е формулиран въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, съобразно указанията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това развитите съображения са пряко относими към правилността на обжалвания акт по чл. 281, т. 3 ГПК, която се преценява едва само ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване /т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС /. Както беше посочено в изложението по първия поставен въпрос, не се установява въззивният съд да се е отклонил от задълженията си да извърши самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, като след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил и свои собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд е обсъдил всички писмени и гласни доказателствата, след което, съотнасяйки ги към приложимите правни норми, е направил обоснован извод за наличието на основание за ангажиране на отговорността на ответната община на осн. чл. 49 ЗЗД.

При преценка на останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, настоящият състав счита, че касационно обжалване на решението не следва да се допуска: Няма вероятност решението да е нищожно. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно, тъй като за да е налице тази предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗДвП, ЗЗД и процесуалноправните разпоредби на ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Следователно в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода на спора, при изрично заявеното искане в отговора на касационната жалба и предвид представения договор за правна помощ и съдействие, в полза на адв. М. Д. Д. от САК - процесуален представител на ответника по касация следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. в минималния по Наредба №1/2004 г. размер от 1200лв.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №156 от 09.11.2023г., постановено по гр. д. №20232000500228/2023г. по описа на Апелативен съд – Б..

ОСЪЖДА [община] да заплати на адвокат М. Д. Д. от САК, на основание чл.38, ал.2 ЗЗД, сумата от 1200.00 /хиляда и двеста/ лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатно адвокатска помощ на И. И. Б. пред касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________