Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение от 06.04.2015 г. по гр. д. № 1123/2015 г. Софийски градски съд е потвърдил решение от 18.11.2014 г. по гр. д. № 2701/2014 г. на СРС, ГО, 29 с-в, с което е признато за установено на основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР по иска на С. и С. К., предявен срещу Е. И. Д., че към момента на влизане в сила на действащия кадастрален план на м. „В. ВЕЦ С.”, одобрен с решение № 44 от 30.03.2001 г., ищците са били собственици на 300 кв. м., представляващи реална част от имот пл. № 1506, кад. лист 572, целия с площ от 584 кв. м. и означена с букви и цифри: 1-Б-А-2-1 от комбинираната скица към заключението на в. л. инж. П., съставляваща неразделна част от решението.

В срока по чл. 283 ГПК против въззивното решение е постъпила касационна жалба от ответника по иска Е. Д. с оплаквания за неправилност и незаконосъобразност.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани три въпроса, за които се твърди, че обосновават основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК за допускане на касационна проверка по тях на въззивното решение: 1. при иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР кой е предмета на спора, принадлежността на правото на собственост относно част от недвижим имот или принадлежността на спорната част към първото му заснемане; 2. Допустимо ли е събиране на свидетелски показания в производството по иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР; 3. имат ли значение мотивите на решението постановено по гр. д. № 12244/2009 г. на СГС.

Ответниците по касация оспорват наличието на основания за допускане на обжалването, както и касационната жалба по същество.

Върховният касационен съд за да се произнесе взе предвид следното:

От фактическа страна е установено, че ищецът С. К. и трето лице П. Т. на основание договор за покупко-продажба, сключен с продавача К. Х., за който е съставен н. а. № 196, т.ХХХХІV по н. д. № 7960/90 г., са придобили правото на собственост на по ид. ч. от празно неурегулирано дворно място, съставляващо имот пл. № 1090 по кад. л. 572, целия с площ от 1168 кв. м, намиращ се в кв. Д., м. „Могилата”, в землището на [населено място].

През 1992 г. с постигната съдебна спогодба по гр. д. № 2076/1992 г. на СРС е прекратена съсобствеността върху имота, като от него са образувани два дяла. Дял ІІ-ри по проекта на вещото лице, съставляващ част от имот пл. № 1090, между буквите А. по скицата проект за разделяне на имота, с площ от 584 кв. м., при граници за частта: път, имот пл. № 539 и дял І-ви е бил поставен в дял на ищецът по иска С. К. и съпругата му С. К..

Дял І-ви, образуван от частта от имот пл. № 1090, разположена на запад, и означена с буквите ВГЕД, с площ от 584 кв. м. е поставена в собственост на другия съсобственик П. Т..

В действащия кадастрален план имотът на ищците К. е заснет с пл. № 1506, в кад. лист № 572, но при заснемането на имота е допусната грешка като границата му със съседния имот, собствен на ответника, е нанесена с пунктирна линия, върху която е поставен знак за общност. По твърдение на ищците с това нанасяне 300 кв. м. от имота им неправилно са заснети като част от имота на ответника пл. № 539.

Ответникът Е. Д. е противопоставил възражение, че е собственик на имот пл. № 539 от 1972 г., на основание дарение от майка му Е. И.. В съставения нот. акт № 99 т. ХХХV от 29.12.1992 г. на нот. при Софийски районен съд, имотът е описан с площ от 1.116 дка и индивидуализиран със съседи. Поддържал е, че през 1989 г. праводателят на ищците К. Х. В. е дал съгласие на ответника да построи на границата между двата имота кафене, от което следва, че границата между съседните имоти не е била спорна между ответника и предишния собственик на имота на ищците. Позовал се е и на давностно владение върху спорната част и е направил искане за допускане на гласни доказателства.

Въз основа на приетата по делото техническа експертиза съдът е приел, че искът е основателен. Вещото лице е констатирало, че при нанасянето на имотите през 1993 г. границата между имот пл. № 1090 и пл. № 539 е променена като е прокарана между точките означени с цифри 2-7 на скицата – л. 71 по делото, или между т. т. 1-2 на скицата на първоначалната експертиза. Не е намерило доказателства за това на какво основание е извършено това изменение на кадастралния план. Разяснило е, че по това време фирмата С., на която е възлагано изработването на плановете, е изменяла плановете без за това да има издадени заповеди по ЗЕК, З. и др. Тъй като към датата на изработване на плана от 2001 г. е била налице само съдебната спогодба, от която ищците черпят права, то това е било основанието за нанасянето на имотите пл. №№ 1090 и 539 със старите им граници, а след делбата на имот пл. № 1090 и образувания от част от него имот пл. № 1506 и 593 с нови граници. В резултат на това намира, че 300 кв. м. от имота на ищците неправилно е заснет като част от имота на ответника.

Вещото лице е констатирало и това, че при изработването на първия регулационен план в периода 1968-1975 г. имот пл. № 1090 е бил с площ от 1168 кв. м. и го е нанесъл в комбинираната скица по буквите ДВБАГЕД. Счита, че спорната част от бившия имот пл. № 1090, означена на скицата с цифри и букви 1БА21, се включва в границите на образувания в резултат на делбата имот пл. № 1506 с площ от 584 кв. м., а имотът на ответника пл. № 539 е с площ от 908 кв. м., която не отговаря на записаната площ в документа му за собственост.

Въз основа на така установените факти съдът е уважил иска, като е приел за установено, че към датата на одобряване на действащия план т. е. този от 2001г. спорният имот е собствен на ищците по иска и неправилно е заснет като част от имота на ответника Е. Д..

Съдът не е взел предвид, че с молба от 10.02.2014 г. ищецът е уточнил, че грешката в заснемането е допусната в плана от 1975 г., който е и сега действащ.

Първият въпрос, по който се иска допускане на касационна проверка, е разрешен от съда в противоречие на съдебната практика, съществувалите противоречия в която бяха преодоляни с постановяване на ТР № 8 от 23.02.2016 по т. д. № 8/2014 на ОСГК на ВКС. Съдът се е произнесъл по въпроса дали ищците се легитимират като собственици на спорния терен към момента на изработване на кадастралната карта през 2001 г. въз основа на писмени доказателства и приета техническа експертиза, по иск предявен през 2014 г.

Въпросът за това към кой момент следва да се установи дали ищците са носители на правото на собственост върху спорния имот е разрешен в противоречие със закона и възприетото в ТР № 8 по т. д. № 8/2014 г. на ОСГК, че спорът за собственост на неправилно заснета част от имот или незаснет имот е към момента на предявяване на иска, тъй като съгласно чл. 2, ал. 5 и чл. 51 ЗКИР картния материал следва да отразява вярното право на собственост и да се поддържа в актуално състояние.

Въпросът обуславя основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационна проверка по него.

Вторият въпросът за допустимостта на гласните доказателства в производството по иска по чл. 53, ал. 2 ЗКИР, а след изменението на закона чл. 54, ал. 2 ЗКИР първоинстанционният съд е разрешил в доклада по делото изготвен на основание чл. 146 ГПК на 20.05.2014 г., в който е приел, че искането на ответника по иска, сега касатор, за събиране на гласни доказателства за придобиване правото на собственост върху спорната площ по давност е неоснователно, тъй като предмет на спора е правото на собственост към минал момент, а не към настоящия.

Процесуалният въпрос за допустимостта на гласните доказателства е разрешен неправилно поради това, че с направеното възражение за придобиване на спорната площ на основание давностно владение, ответникът е въвел допълнителен предмет на спора, като за установяване на твърдяния от него правопораждащ факт, той носи доказателствената тежест. Той е упражнил своето право да се позове на този придобивен способ в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК и съдът е дължал произнасяне по този довод, който е относим с оглед предмета на първоначалния иск – установяване правото на собственост върху спорния имот към момента на предявяване на иска.

Направеният от първоинстанционния съд доклад по делото е бил непълен, което въззивният съд е следвало да констатира и отстрани, в какъвто смисъл е разрешението, дадено в т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и при съобразяване и на т. 4 от същото тълкувателно решение.

Третият въпрос не е разрешаван от съда. Той не е обсъждал представените по делото решения, постановени по предявен от К. срещу касатора иск по чл. 109 ЗС за премахване на незаконен строеж, поради което той не може да бъде определен като общо основание за допускане на касационна проверка на въззивното решение. Със сила на пресъдено нещо се ползва само диспозитива на решението, но не и мотивите. Ако страната иска да установи факти, които е установила в друго производство, следва да направи това с искане за събиране на доказателствата в настоящия процес.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 06.04.2015 г. по гр. Д. № 1123/2015 г. на СГС, админ. Отделение, III-„б“ състав.

УКАЗВА на касатора да внесе по сметка на ВКС такса за касационно обжалване в размер на 160.50 лв. и представи доказателство за това в едноседмичен срок от съобщението.

След изпълнение на указанието делото да се докладва на председателя на І г. о. за насрочване, а при неизпълнение – на докладчика за прекратяване.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: