Производство по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 854 от 17.06.2010 год., постановено по гр. дело № 1068/2010 год., с което е потвърдено решение № 92 от 22.02.2010 год. по гр. дело № 929/2008 год. на Асеновградския районен съд, ІІ-ри състав за отхвърляне иск с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за следните имоти: овощна градина 4 дка, нива от 3 дка и нива от 4 дка, всички ІІІ-та категория, находящи се в землището на А., местността „М.”, които са образували общ имот с площ от 11 дка в стари съществуващи/възстановими/ граници.

Недоволен от въззивното решение е касаторът А. Д. М. от [населено място], представляван от адвокат В. А. Р. от Пловдивската адвокатска колегия, който го обжалва в срока по чл. 283 ГПК като счита, че е допустимо касационно обжалване понеже въззивният съд се е произнесъл „по процесуалноправни въпроси касаещи тежестта на доказване в производството по иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и момента на притежаването на противопоставими права между страните”, решавани противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

От ответниците по касация С., В. и В. Л. Ш.; Г. и Д. И. М.; Е. Р. Д., Л. Я. Ч., Л. Л. Ч., П. Ц. С., К. Я. Т. и Г. Я. С., всички от А., представлявани от адвокат В. А. Д. от Пловдивската адвокатска колегия е постъпил отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК със становище за недопустимост на касационното обжалване.

Върховният касационен съд, състав на І гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното:

За да потвърди решението на първоинстанционния съд въззивният съд е приел, че с оглед събраните доказателства – писмени и гласни, не е установено, че наследодателят на ищеца Г. М. П. е притежавал процесните имоти като площ и разположение. Взето е предвид безспорното между страните, че ответниците по спора са лица-наследници на бивши собственици на земеделски имоти, в полза на които са възстановени права на собственост в съществуващи /възстановими/ стари реални граници относно имоти, съседни на процесния. Направен е извод, че в тежест на ищеца е да установи, че наследодателят му е притежавал имот от 11 дка в м.”М.”, за който да има понастоящем противопоставими на ответниците права за възстановяване на собствеността именно на това място в съществуващи/възстановими/ стари реални граници, поради което не са налице предпоставките на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и искът се явява неоснователен.

Върховният касационен съд, състав на І гражданско отделение като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно решение приема, че касационната жалба е подадена в срок и е допустима.

Касационно обжалване не следва да се допусне макар разрешените от въззивния съд процесуални и материалноправни въпроси да са съществени – процесуалните се отнасят до правото на защита и тежестта на доказване, а материалноправният е обусловил съдържанието на постановеното въззивно решение.

Материалноправен или процесуалноправен въпрос е разрешаван противоречиво от съдилищата-основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, когато наред с обжалваното въззивно решение съществува и друго влязло в сила съдебно решение, в което същият материалноправен или процесуалноправен въпрос е разрешен по различен начин, при което е без значение кой съд е постановил другото решение. За да има противоречиви разрешения по същия въпрос трябва да се отчита, че решенията са постановени по различни дела, което означава, че различни факти са правно релевантни и различни факти са доказани, което налага винаги да се сравняват отделните случаи, да се намери общото между тях и това общо да е същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос, което не е направено.

Материалноправен или процесуалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, когато по него няма съдебна практика /нито задължителна, нито незадължителна/ или когато има съдебна практика /задължителна или непротиворечива незадължителна/, но тя не е правилна и трябва да бъде променена.

За да убеди касационния съд, че разрешеният въпрос има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото касаторът трябва да изложи сериозни аргументи срещу приетото разрешение и да посочи как приетото от въззивния съд влиза в конфликт с разрешенията на други въпроси, по които има установена съдебна практика, което в случая не е сторено, за да намери приложение чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Представените решения касаят различна фактическа обстановка:

Решение № 72 от 06.03.2009 год. по гр. дело № 6458/2007 год. на І гражданско отделение на Върховния касационен съд е отменително и в него както и в обжалваното въззивно решение е съобразено, че тежестта на доказване „не пада изцяло върху ищеца” при иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ;

Решение № 1956 от 12.02.2002 год. по гр. дело № 544/2001 год. на V гражданско отделение на същия съд е свързано със спор за граници на земеделски имот към момента на влизане в ТКЗС;

Решение № 754 от 25.04.2002 год. по гр. дело № 1504/2011 год. на същото отделение и същия съд се отнася до приложението на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ и чл. 34 ЗД отм. по иск с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.

Определение № 116 от 05.02.2010 год. по гр. дело № 1488/2009 год. на І гражданско отделение на Върховния касационен съд е постановено в същото производство /по чл. 288 ГПК/, поради което не следва да се съобразява.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА

касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд с № 854 от 17.06.2010 год., постановено по гр. дело № 1068/2010 год.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/

ЧЛЕНОВЕ: /п/

/СЛ

Вярно с оригинала!

СЕКРЕТАР: